„Възшествието на маймуните” от Анна Колчакова
Образованието като основополагаща възрожденска ценност е особено мило на българина по силата на някаква смътна, но инерционно силна родова памет. Образованието е и една от болезнените теми на Прехода, редом със здравеопазването и пенсионното осигуряване. Тази област на социалния живот някога бе щедро спонсорирана и дваж по-щедро регулирана от социалистическата държава, успяла да създаде и в нея съответните автоматизми и нагласи у хората. От патриархалното образование като привилегия за избрани не по дебелината на родителската кесия, а по любознателност и ученолюбие, макар и сякаш с благите намерения за всенародно просвещение, социализмът неусетно премина към уравниловъчната конфекция на образование за всички и на всяка цена. Скроените по единна кройка – също като някогашната ученическа униформа – дрешки на това образование се опитваха, а и днес продължават да се опитват да съответстват на някакви почти митологични усреднени стандарти, уж еднакво добри за всички, а всъщност непотребни никому.
И днес въпреки привидностите за постоянно реформиране и усъвършенстване образованието е една от най-консервативните обществени институции: промените са в голямата си част козметични или изобщо остават само на думи, а в огромната му административна машина нищо не помръдва; бюрокрацията е ужасяваща, статуквото – свещено. Днес държавата практически се е оттеглила не само от финансова, но и от морална подкрепа на образованието, а същевременно държи да продължава да го регулира, контролира и санкционира безпрекословно; в съответствие с един стар казармен принцип всяка инициатива е наказуема, а всеки опит за дискусия, камо ли за плаха промяна, се смазва в зародиш. По идеално йезуитски начин в общественото пространство проблемите на българското образование най-често успешно се прехвърлят върху гърбовете на непосредствените му деятели, на безсилните и дискредитирани мисионери на хиперрегулираната просвета: учителите.
Именно образованието е централна тема в романа „Възшествието на маймуните“, чийто сюжет описва една борба на млад учителски екип за промяна към по-добро образование и провала на тази борба.
Младият и перспективен специалист Спасов се отказва и от изследователска кариера, и от добре платена работа, привлечен от изключителната възможност да се присъедини към амбициозен реформаторски екип от педагози, които по пътя на разрешения „експеримент“ предприемат коренни промени в съдържанието и формата на началното и средното образование в пилотно софийско училище. В самото начало на българския преход от 90-те години тази шепа ентусиасти не жали сили и време за осъществяването на онова, което приема като свое верую и своя мисия: едно по-човешко образование, по-адаптирано към новите реалности, по-малко догматично и вкостенено, по-отворено към децата и техните реални потребности.
Тази почти идилична картинка обаче много скоро се пропуква. Годините на Прехода са и години на нестабилност – сменят се правителства, министри, държавни стратегии, липсва ясна и вписана в приемственост визия за развитието на образованието. Педагозите постоянно се сблъскват с все по-големи препятствия и осъществяването на така мечтаното ново образование става все по-трудно. Основните спънки са плод на яростната и изобретателна съпротива на образователните чиновници на всички равнища, а екипът от новатори не получава подкрепа от никъде. Родителите на техните ученици нямат време да вникват в ставащото, не им се занимава и не могат да проумеят до какво води тяхната пасивност. Те най-често са доброжелателни овце, които не искат да им бъде губено времето. Някои от тях не само не помагат, но и вредят на проекта с еснафска дребнавост и хитра пресметливост.
В крайна сметка ентусиастите наивници, мечтаещи за по-добро образование, се оказват сами срещу всички, подкрепяни единствено от своите ученици, които обаче са твърде малки, за да се вслуша някой в гласа им. Постоянното напрежение и стресът пораждат невротично обезверяване и започват да разяждат отвътре самия екип. Харизматичният му лидер, увлякъл всички в тази педагогическа авантюра, няма доблестта да признае безсилието си, а страхливо и неусетно се дистанцира и оттегля и от каузата, и от екипа си от съмишленици и приятели. Започват безкрайни боричкания за мястото му, последователно заемано от все по-уродливи псевдолидери. В същото време натискът за прекратяване на експеримента и връщане в руслото на бюрократично утвърденото се засилва все повече. Учителският екип се разпада на отделни клики, а много от членовете му деградират до интриганти, крадци и измамници. В неусетно възцарилата се отровна атмосфера на враждебност, удари под кръста, тайно заговорничене и нагло мошеничество преподавателското тяло се атомизира окончателно, но малко ядро от наивници продължава отчаяно и с всички сили да се вкопчва в мечтата си.
Главният герой, Спасов, е един от тях. Постепенно тягостното осъзнаване на неизбежния провал, липсата на подкрепа, предателството и подлостта на някои от най-близките му съмишленици размътват ума му и поболяват душата му. В абсурдната действителност на злокачествено разрасналия се експеримент – който се оказва всъщност изпитание за сила, почтеност и човечност – Спасов започва да се потапя във фантастични паралелни светове, които само отразяват по още по-ужасяващ начин същността на настоящето. Пароксизмът на кошмарите настъпва рязко; хепиенд няма.
Романът успешно въвежда и преплита похвати, присъщи на различни естетики като натуралистичен реализъм, фантастичен реализъм и гротеска. Неговата модерност намира израз и в съчетанието между традиционна композиция (пет части, съответстващи на четиримата директори начело на педагогическия екип от началото до края на експеримента, и един преходен период без официален директор на училището) и еклектична форма (авторско повествование, фокусиране през очите на главния герой, вписване в тялото на романа на „външни“ фрагменти: стихове, песни, писма, ученически съчинения, бележчици, надписи). Тези фрагменти композират своеобразен, понякога весел, понякога тъжен алманах на дванадесетгодишната напразна борба с образователните вятърни мелници.
Богатството на речевите регистри рисува многоцветна картина на българското общество от 90-те години на ХХ век. Езикът характеризира и дори понякога типизира героите по релефен и жив начин, без лицемерни евфемизми, но и без карикатурно залитане в словесни трансгресии. Образите на многобройните герои във „Възшествието на маймуните“ са обрисувани пестеливо, но особено прецизно и сполучливо. Някои от тях са проследявани и обогатявани през целия роман, но повечето са очертани само с няколко майсторски щриха, детайлите в които метонимизират същността на персонажа по стряскащо точен начин.
Ономастиката в романа предлага интересни и плодовити решения. В книгата „стандартните“ собствени имена са твърде малко, а множеството от героите са обозначени с експресивни и силно смислово наситени прозвища. Тези прозвища в повечето случаи са лично-индивидуални и разбираемо обозначават тяхна присъща черта, обикновено физическа (Мамището, Манекенката), но нерядко и характерова (Истеричния пич). В хода на повествованието неусетно се оказва, че уловената в прозвището характерна физическа черта всъщност изразява и дълбоката нравствена същност на героя. Когато прозвищата в романа са родови, те нерядко означават липса на всякакви личностни качества и фактически носят неумолима ценностна оценка: така основателят и ръководителят на екипа е просто Шефът, човек функция повече, отколкото човек личност; по същия начин инспекторките в образователния инспекторат са само послушни олицетворения на нормативната уредба по предметите, за които отговарят.
Ненатрапчивото, тънко и безпогрешно чувство за хумор и усетът за комичния детайл дори в най-безрадостните ситуации разведряват успешно въпреки тягостно надвисналия почти от самото начало на романа провал на начинанието. Много отвъд комичното обаче романът представлява и жестока, безмилостна сатира, която на места преминава в гротеска: сатира на безразличието, бездушието, подлостта, непочтеността и глупостта. Дори главният герой Спасов не е пощаден в неговите прояви на слабост, страхливост или нерешителност. Положителни герои в този роман няма, също впрочем както и в живота.
Все по-невъзможната комуникация и постепенното изгубване на човещина от множеството от героите намират израз и чрез паралели с животинския свят. Тези паралели се загатват още в самото начало на повествованието, когато като прозвище на една от главните героини в него е използвано наименование на змия (Бойгата). Те зачестяват към края му, когато провалът вече е очевиден, но последните ентусиасти от първоначалния екип някак по инерция продължават, механично и безуспешно, да се опитват да спасят делото си. Сякаш без връзка със ставащото в училището Спасов мимоходом прочита във вестник новина за крадливите и нахални южноафрикански павиани чакма: паралелът с крадливите и все по-нагли членове на педагогическия екип е очевиден. Павианите огледално отразяват възцарилите се в училището, но и в куриращия го инспекторат безхаберие, безпринципност и морална разруха. Само дни по-късно на решаващия педагогически съвет нахлува група макаки, Киплингови бандарлоги, „маймунският народ, който не признава закона“. В екипа вече не са останали хора: в разярените макаки, нахвърлящи се върху единствената учителка, дръзнала да поиска сметка за кражбите и злоупотребите, няма нищо човешко.
„Възшествието на маймуните“ представя цялостна картина на разноликия живот през първото десетилетие на Прехода, хроника на преживени в напразна борба години на сизифов труд, износили тялото, изтощили душата, изчерпали търпението, вярата, смирението и себепожертвованието. Би било погрешно да се смята, че този роман е само за образованието, макар и то да е централната тема в него. Той е и роман за отчуждението и невъзможната комуникация, за човешкото достойнство и човешкото падение. Един основен мотив, който като филигранна нишка го пронизва от край до край, е този за самоосъзнаването на човека: от това дали е мъж или жена до това кое смята за добро, кое за зло и доколко е готов да го отстоява. Краят на романа бележи прераждането на Спасов и сякаш приключва травматичния период. Горчилката, която остава след прочита му обаче, има вкуса на една погубена кауза, на един провален опит образованието на нашите деца да спре да бъде машина за бръснене. Напомня и за илюзията, че образованието е дело на МОН и на неговите подразделения, в краен случай на учителите като покорни изпълнители на министерските указания. Макар и да не поднася готови послания, романът по своя ненатрапчив начин разпилява из страниците си възможности за осъзнаване на мястото на човека пред извечната борба между доброто и злото в света, а всъщност у него: място на участник, а не на зрител. Едно от най-страшните изречения в романа ни го припомня неумолимо: „Публиката си мислеше, че е публика, и че има къде да отиде след края на представлението“.
ВЕСЕЛА ГЕНОВА
* Машината за бръснене е известен анекдотичен конструкт: на здравомислещото възражение, че такава машина няма как да функционира успешно и безопасно, тъй като главите на всички хора са различни, в този съвсем не смешен анекдот се дава смразяващият отговор: „Да, различни са… преди да бъдат пъхнати за първи път в машината“.
