Разговор с Мария Василева, критик, куратор, главен уредник на СГХГ, основател на Института за съвременно изкуство – София
Ти си куратор на едни от първите неформални артпрояви в нестандартни градски локации. Да се „завоюват“ нови пространства за изкуство вече е практика. Наблюдавахме го през последните три месеца, когато София се превърна в столица на фестивалите. Проведоха се цели пет международни фестивала за съвременно изкуство и леко се застъпваха по опашките: Sofia Contemporary, Sofia Paper Art Fest, Doma International Art Festival, Water Tower Art Fest, Sofia Design Week. Приликите между тях са много. Кое е общото, характерното за наложилия се фестивален формат?
– Фестивалите очевидно са на мода. Аз съм скептик по отношение на масови събития, които често се превръщат в масовки. Но разбирам, че е трудно да се устои на културните изкушения на европейските чиновници, които са защитени с финансови средства. Въпросът е докъде и как. И как ние различаваме прогресивните практики от моментната веселба. Не съм против веселието, напротив. То е заложено в смисъла на самата дума festum, която означава празник. Но трябва да си даваме ясно сметка и да разграничаваме кое събитие е само захарен памук и балони и кое може би няма да е толкова шикарно за момента, но ще остави следа.
Миналата година доста месеци се занимавахме с опитите на Министерството на културата да манипулира фестивалната дейност у нас чрез възлагане на обществена поръчка с предмет „Подготовка, организиране и провеждане на Фестивали“ по програма „Регионално развитие”. Това, което се предлагаше, беше един от най-лошите модели за обвързване на фестивалната дейност с туризма, без да се съобрази с даденостите и реалните практики. Непознаването на съвременното изкуство доведе до абсурдни предложения, които ни връщат десетки години назад и дават възможност за лумпенизация и профанизация на тази дейност.
Примерите, които посочваш, са на сравнително добри модели, но и са много различни и трудно сравними – както по мащаб и амбиция, така и по организационна специфика и източник на парите. За съжаление при този тип прояви няма пропорционалност между качество на продукцията и количество на потребителите. Даже точно обратното – колкото по-пошло, толкова по-харесвано. Затова за мен най-добрите фестивали едва ли са най-популярните, но именно те задават високите критерии, от които толкова имаме нужда.
Получи ли се разговор между изкуството и човека на улицата, след като ТО излезе от обичайните си обиталища и нахлу в публичното пространство? Успяха ли жителите и гостите на София да „съпреживеят града като колективно пространство“ (както пише на визитката си Sofia Contemporary фест)? Получи ли се култивирането на нови публики?
– Много съм предпазлива, когато говорим за общо съпреживяване. София е двумилионен град и в него живеят толкова различни хора. Фестивалите не са паради, протестни шествия или празници на бирата, които могат да обхванат много повече хора. Утопичните илюзии за бързо култивиране на публики и промяна на градската среда следствие на артистични действия са атавизъм от недалечното минало. Убедена съм, че това е много повече работа на устойчивите музейни институции, отколкото на мимолетните от гледна точка на историческото време фестивални практики.
Какъв е ефектът на фестивалната интензивност върху самите артисти? Получи ли се особеният ефект от необичайното смесване? Някои от фестивалите вече имат опит. Забелязва ли се израстване в следващото издание? Върху известни имена ли е акцентът, върху младите или върху мащаба и нестандартните локации?
– Привлекателното във фестивалния формат е именно тази смесица от малки и големи акции на престижни и маргинални места, възможността съвместно да участват известни имена и съвсем млади автори, постоянното движение и обмен на информация на различни нива. Защото въпросът е какво ще се случи оттук нататък и какво ще излезе от тези контакти и взаимодействия. Фестивалът е мрежа за контакти. В неговите рамки те като че ли се осъществяват по-лесно, защото характерът на форума е по-непринуден и естествен. Затова е много важно участниците от България и от чужбина да говорят на общ език и заложеното тук да може да бъде отнесено и на други места по друго време.
Включиха ли се във фесттреската артистите от кръга „Визуален семинар“, които първи откриха предизвикателството да предизвикат града, или се появиха съвсем нови лица? Моето впечатление е, че младите бързо се научиха да работят в екипи, да пишат проекти и да печелят финансиране, което радва. Имаме ли нови запомнящи се имена между кураторите и артистите?
– Sofia Contemporary e интересен пример за анализ. Изборът на чуждестранен млад куратор в лицето на Овюл Дурмушоглу сам по себе си беше добър старт. Тя успя да опознае средата в детайли и да извади от нея най-доброто – спрямо своята собствена концепция и представи – както като художници, така и като места. Авторите от чужбина също бяха вписани адекватно, и то на различни нива – от лекции на световни куратори до акции на млади художници. Това беше възможно, защото тя използва целия потенциал на сцената и черпеше информация от всеки възможен източник, за да си изгради картината и да може да се намесва в нея. За мен недостатък беше твърде лабораторният подход и несъобразяването на темпото на фестивалните активности с живота и работата в големия град. Затова и много от работите останаха невидени или посетени само от неколцина. Това обаче е естествено в процеса на натрупване. Този фестивал няма категорична рамка, така че очаквам нови изненади всяка следваща година. Може би печелившата формула днес е именно в устойчивата динамика.
При съпоставката между чуждите и нашите участия можем ли да заключим, че вече сме излезли от сянката на „традиционна провинциалност“?
– Провинциалност има навсякъде. И някои от нашите фестивали ни я показват, макар и внос от чужбина. Крайно време е да надживеем комплекса, че чуждото е по-добро. На ниво личностен потенциал ние сме абсолютно равностойни и конкурентни. Това, което сериозно куца, касае институционализирането. Разбирам, че срещу това ще има много възражения. Без институционализиране обаче няма как този потенциал и продукцията да бъдат представяни и рекламирани пред света на държавно ниво. И после пак ще има „ама защо си нямаме нобелов лауреат…“. Няма как това да стане, преди самата държава да е разбрала, че има качествени хора. Затова тя трябва да инвестира например в музеите, да ги направи да изглеждат прилично и да работят професионално. Само така няма да изглеждаме провинциално.
Каква е твоята оценка за качеството на споменатите фестивали? Какъв е потенциалът им? Навярно ще наберат опит и увереност, ще обособят свои ареали. Взаимно ще се допълват.
– Градът е голям и публиките вече са доста различни. В това разслояване няма лошо. Всеки намира нещо за себе си и в този смисъл на мен многото фестивали не ми пречат. Пречи ми пошлостта, самодейността и хитруването. Би било нелепо да очакваме толкова различни инициативи да се допълват и напасват. Нека всеки прави това, което прави по най-добрия начин. Само така ще имаме хармония, която за мен винаги е само в едно – високо качество на крайния продукт.
Предвид позицията ти на главен уредник в Софийската градска художествена галерия вероятно имаш отношение към кандидатурата на София за Европейска столица на културата. Смяташ ли, че ще съумеем да спечелим състезанието със „световния шампион“ по културно наследство – Италия, която има традициии в представянето на съвременно изкуство?
– Не следя отблизо този процес. Надявам се, че организаторите правят много различни неща и инициират събития, а не само поставят логото си на така или иначе работещи проекти.
Възможен ли е балансът и активното взаимодействие между класическото и съвременното изкуство у нас? Опитът на СГХГ в тази посока е значителен. Харесвам твоя проект „Другото око“.
– В музейната практика на Градската галерия ние като че ли постигнахме този баланс, но си оставаме самотен остров. Не го виждам нито в други музейни институции, нито в мисленето на голяма част от колегията. Агресивното неприемане на съвременното изкуство продължава, което е жалко и само ни връща десетилетия назад. Това, че пишем с клавиатури, не означава, че сме отрекли молива… Даже напротив, моливът придобива други свойства и качества, погледнат през призмата на новите технологии. Това обаче очевидно трудно се преглъща, особено от хора, за които моливът отдавна е престанал да бъде изразно средство и се е превърнал в спасителна сламка на собственото им отчаяно живеене.
Като куратор познаваш тръпката от развитието на една идея до завършения проект. Печелила си субсидирането на мащабни проекта. Успешна ли е според теб проектната форма на културно финансиране, която се прилага у нас? Смяташ ли, че може още да се подобрят начините за кандидатстване и критериите за избор?
– Винаги може и още. Проектната форма е добра. Най-важно при нея е членовете на журито да могат да отсеят качествените проекти от просто добре написаните проекти. Има голяма разлика. Затова хората, които вземат решенията, трябва да бъдат изключително компетентни, да познават отлично не само движенията на местната художествена сцена, но и да имат богат международен опит. За съжаление засега не виждам точно такива експерти да бъдат привличани. Все още по-важният критерий е шуробаджанащината. Освен това този модел на културна дейност не може да бъде единственият. Има доста хора, които не биха кандидатствали по различни причини, а заслужават да бъдат подкрепени. В този смисъл проектното финансиране е малко мързеливо. Институциите, които разпределят парите, трябва да бъдат по-гъвкави и да намират начини да подкрепят хора и идеи, които не са на бойното поле на проектите, но често пъти са много важни и стойностни.
Сигурни ли сме, че всичките финансирани проекти са стойностни – с висок коефициент на културен принос? Има ли достатъчна прозрачност около тяхната реализация? Знаем ли кой (като ниво и ценз) одобрява проектите? Кой контролира резултатите и не само как са изхарчени парите, а какво е качеството? Не трябва ли хората, които раздават субсидиите, да излязат на светло след всяка сесия и да поемат отговорността?
– Абсолютно не сме сигурни. И това може да се прецени още по списъка на одобрените проекти. При голяма част от тях е ясно, че не може да се очаква нищо освен реализиране на едни пари и прилежно попълнени отчети. За мен сериозният проблем е буквоедството, взирането във формуляра, а не в идеята и кой стои зад нея. За чиновника това е единственият начин да се спаси от собствената си некомпетентност. Контролът стига до отчитането на последната фактура. Това не е достатъчно.
Мислиш ли, че движението „от идеология към икономика” в културата е приключило? Не се ли наблюдава обратното движение – от субсидията към идеологията (без участието на икономиката!)? Програмното културно проектиране неминуемо реализира актуални политики и това е толкова естествено, колкото правото на плащащия да поръчва музиката. Как в тези условия културата и изкуството отстояват своята автономия?
– Това са променливи процеси и диаграмата постоянно скача нагоре и надолу. Има звена, които са по-близко до политически структури, други – до капитала. Има и независими, които са коректив на горните две. Докато съществува разнообразие, ние сме „спасени“. Именно то контролира процесите и не позволява едно или друго явление да излезе от зоната на общия договор. С малки търкания или големи сътресения нещата се наместват и машината върви. Да не забравяме, че когато говорим за култура, не можем да говорим анонимно – винаги става дума за личности. Забелязвам една тенденция – дори в нашия разговор – да говорим общо, уж по принцип, като игнорираме конкретните имена. Нищо не може да бъде толкова автономно, колкото духът на отделната личност. Програмното културно проектиране има сериозен грях – подкрепя всичко и всеки, само и само да се създава илюзия за демократичност. Това е изключително порочно. Ще бъде трудно да сме автономни, ако нямаме известни имена, които да бъдат посланици и защитници на тази автономност.
Въпросите зададе МАРИЯ ЛАНДОВА
