Разговор на Силвия Чолева с Олга Токарчук
Силвия Чолева: Получихте голямата награда на фестивала „Виленица”, имате и други награди, преведена сте на много езици, какво е за вас писателският успех?
Олга Токарчук: За да съм напълно честна, аз не се чувствам толкова успяла. Това, което правя, мога да правя най-добре и ми харесва. Точно преди „Виленица” осъзнах, че друго не бих могла. Аз мога само да бъда писател. Не мога да бъда психолог, не мога да бъда някой друг, защото съм прекалено въвлечена в писането си, така че това е нещо като съдба. Не усещам цената на успеха. Живея във Вроцлав, имам семейство, така че моят живот не е много специален.
Силвия Чолева: Изгубихте ли нещо от живота, отдавайки се на писането?
О. Т.: Не, спечелих. Не мисля, че съм загубила. Част съм от общество на добри, умни хора, имам възможността да пътувам, имам читатели, те могат да общуват с мен, така че аз съм в една прекрасна ситуация. Аз съм наистина щастлива. Освен това да може да живееш от хобито си, от заниманието, което ти носи най-много удоволствие, това е нещо много специално.
С. Ч.: Днес литературата е загубила авторитета си. За да привлекат читатели, повечето писатели искат да флиртуват с тях. Пишат по теми, които не напрягат, а забавляват.
О. Т.: Не мога да кажа, че литературата е загубила авторитета си. Мисля, че все още има книги, които са много важни, които изискват и отварят дискусии по много въпроси, но може би се пишат по-малко такива книги от преди, защото светът е толкова хаотичен и бърз, че хората нямат време да четат наистина и задълбочено. Може да видите във вестниците, че ревютата на книгите са все по-кратки и по-повърхностни. Но все още съществуват смислени книги. Трябва да имаме повече време да ги потърсим, да ги намерим. Това означава, че ако искате да прочетете добра книга, трябва да търсите по-активно от преди. Мисля понякога, че живеем в общество, което се интересува само от образи, не от думи. Така че може би то изисква от нас, авторите, да пишем по друг начин, да намерим друга форма на литературата. Не е възможно както преди сто години да пишеш сага от хиляда страници или да пишеш като Томас Ман. Съвременният читател много бързо се отегчава. Сега доброто ревю трябва да засяга най-важната тема – дали книгата е скучна, отегчителна, или не. Това е нова категория в изискването към литературата. Защото от моя гледна точка добрата книга винаги изисква време и дълбоко замисляне, за да разбера какво чета, да си задавам въпроси какво чета, какво означава, какво става в тази книга, какви проблеми засяга и също така да усетя красотата на езика, който трябва да е различен от езика в поплитературата, в попписането. Така че това е една нова ситуация. Но не мога да кажа, че е катастрофа.
С. Ч.: Какъв е вашият ключ за писане в тази ситуация?
О. Т.: Първа точка: трябва да бъдете комуникативен. Аз искам да общувам с хората. Писане без читатели и без общуване е абсурдно. Така че се опитвам да намеря начин да предизвикам читателския интерес, да пиша интересно, но и да не загърбя сериозните проблеми - например да напиша такава книга като „Бегуни”, която е добра за четене, но също, от друга страна, е трудна, сложна, трябва да се мисли как да съберем всички тези частици от пъзела. Ето това е начинът. Няма да пиша такива скучни и линейни книги, които никой няма да прочете, аз съм винаги заинтересувана от общуването. Мисля, че за мен това е най-важното нещо.
С. Ч.: Жанрът има ли значение за вас?
О. Т: Моля, сетете се, че аз съм фен на разказите. Това е основният ми начин на писане. Така че аз обичам да пиша кратко. Аз мисля по този начин. Хората донякъде са като мен и е по-добре да използваш всички тези малки фрагменти, за да създадеш нещо по-голямо, защото такова е съвременното изкуство. За мен например разказът е нещо като прозрение. Когато четете разкази, трябва да усетите онова прозрение в себе си, което не е било видимо преди. Или да изпитате чувството, че сте възприели нещо от съвсем различна гледна точка. Това е целта на разказа. А задачата на романа е различна. Романът е процес, който те хипнотизира, включва те в този процес и ти не можеш да се измъкнеш, плуваш през романа.
С. Ч.: Как пишете? Всеки ден, по цял ден?
О. Т.: Опитвам се да пиша всеки ден. Дори и да не пиша на компютъра, мисля за това, опитвам се да чувствам романа постоянно. Нямам време, в което да пиша или да не пиша, то е през цялото време. Опитвам се да организирам деня си така, че сутринта да бъда колкото е възможно по-дълго на компютъра и да пиша, физически да пиша, но следобедите чета, защото имам нужда да прочета и други книги.
С. Ч.: Вие четете книги, когато пишете?
О. Т.: Да, но не чета романи, защото това променя моя собствен стил, затова предпочитам да оставя романите за следващите месеци, след като завърша своя. Но мога да чета криминални истории през цялото време, както и всичката „лека литература”, преди да си легна да спя.
С. Ч.: Имате ли предпочитани автори?
О. Т.: Трудно е да се каже, защото винаги когато ми задават този въпрос, аз забравям имената. Харесвам, защото напоследък прочетох неговите книги, Майкъл Фейбър, канадски писател, много интересен човек. Също едни интересни криминалета, изтънчени, на Хосе Карлос Сомоса. Наистина е много трудно да запомня всички онези книги, които съвсем наскоро съм прочела, така че простете ми. Трябва да кажа, и не го казвам само защото съм възпитана, но мисля, че Георги Господинов е много добър писател и книгите му са много вдъхновяващи, наистина мисля, че имаме нещо общо с него.
С. Ч.: Какви са процесите сега в съвременната полска литература?
О.Т.: Наистина е трудно да се каже, защото аз не съм съвсем наясно какво се случва на пазара на книгите у нас. Защото когато пиша, аз съм наистина много концентрирана в себе си.
С. Ч.: Пишете ли поезия?
О. Т.: Не, аз имам проблем с поезията. Времето, когато четях поезия, беше, когато бях млада, бях девойка. Тогава спрях и наистина не разбирам какво се случва с поезията.
С. Ч.: Защо спряхте?
О. Т.: Защото предпочитам добре написан роман или добре написан разказ. Струва ми се малко по-истинско от поезията.
С. Ч.: А сега какво пишете?
О. Т.: Съвсем съм на финала на една голяма, имам предвид от гледна точка на страниците, голяма книга, в която действието се развива през 18. век, така че това ще бъде моята първа историческа книга, но художествена проза.
С. Ч.: Как се отнасяте към опозицията „периферия – център”?
О. Т.: Изглежда, сякаш центърът е английският език, другият център е френският, те имат свои фестивали, имат собствени пазари и т.н., така че ние, като писатели, принадлежащи към така наречените малки езици, сме периферията. Но аз съм създадена да бъда в периферията, защото съм родена в периферията на Полша, аз съм локален автор, аз пиша за малки неща, за малките местни общности. За мен е добре да съм от периферията. През целия си живот съм от периферията.
С. Ч.: Защо, какво ви дава периферията?
О. Т.: Аз съм малко отдалечена от центъра, това е хубава дистанция, мога да гледам отстрани какво се случва. И не е толкова хаотично, не е толкова шумно. Също така може и малко да се съревноваваш, позволено ти е да бъдеш и анархист, гледайки откъм периферията. Може да правиш каквото искаш, не принадлежиш на истаблишмънта, което също е много хубаво и може да си осигуриш повече свобода.
С. Ч.: Какво бихте казали на българските автори, защото те не са много полулярни в чужбина?
О. Т.: Да, същата е ситуацията при малките езици и ние трябва да направим нещо, за да се превеждаме повече на нашите езици – България, Чехия, Украйна, Полша, да създадем нещо като „общ пазар”, за да можем да се четем. Аз наистина съм заинтересувана от българската литература, но мога да чета единствено това, което е преведено. Така че мисля, че трябва да оценяваме преводачите, трябва да направим нещо като фонд и да плащаме добри пари, за да се превеждат книгите ни.
