Алис Мънро: да оцелееш в „дивата канадска градина“

Мадлен Данова

бр. 35/2013
Когато през 1965 г. Нортръп Фрай пише в заключението на първата литературна история на канадската литература, че Канада не е дала на света нито един писател, „за който можем да кажем, че неговите читатели имат възможността да израснат вътре в произведенията му, без да усетят и за миг някакво ограничение, така както казваме това за големите световни писатели“, той и не подозира, че съвсем скоро, само след три години, през 1968 г., с публикуването на сборника с разкази „Танцът на щастливите сенки“ (Dance of the Happy Shades), ще започне кариерата на писателката, която ще постигне именно това и след четиридесет и пет години, през 2013 г., ще стане първият лауреат на Нобеловата награда за литература в Канада.
Алис Мънро, родена през 1931 г. в  Онтарио, Канада, и обявена преди две седмици за 110-ият носител на най-престижната литературна награда в света, напълно опровергава и друг от възгледите на Фрай, изразени в станалата канонична за канадската литературна критика книга „Дивата градина: есета върху канадското въображение“ (1971), че националната литература на Канада е израз на култура, която все още не се е развила достатъчно, идея, която той изразява още през 1965 г.: „Културната история следва свой собствен ритъм. Може да се каже, че понякога той е подобен на естествения ритъм в природата – трябва да мине известен период, с необходимата продължителност, както казва Аристотел, през който да се зароди и развие общественото съзнание, за да се създаде традиция”.
Имено такъв един поглед върху историческите процеси, както в обществената, така и в културната сфера, отрича до голяма степен възможността да се изгради стабилна традиция на писане в Канада. Както отбелязва Фрай, Канада е преминала през различни периоди в своето кратко развитие като имигрантско общество, от завладяването на „дивата природа”, през принадлежността към Британската империя и Северна Америка, до принадлежност към една световна глобална система в наши дни (не бива да забравяме, че именно в Канада се ражда и първият идеолог на „глобалното село”, Маршал Маклуън). Но всички тези „революционни” преходи са ставали прекалено бързо, за да успее каквато и да е традиция да пусне корени. И затова е толкова трудно да се назове това, което истински принадлежи към канадската култура, да се определи „кое е „тук” –  националната гатанка, зададена пак от Нортръп Фрай.
Само десет години по-късно Фрай отново пише заключение, този път към второто издание на същата литературна история, където стига до извода, че  канадската литература вече се е случила, макар и в по-малък мащаб, и вече не е само искрица в очите на презокеанските покровителствено-бащински настроени критици.
Един от писателите, които са и най-яркото изражение на това, което Фрай отбелязва, е Алис Мънро. Със своите 14 сборника разкази, посветени изцяло на „малките хора с големи чувства”, както ги определи постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд след обявяването на наградата, Мънро отдавна е доказала, че канадската литература вече е узряла и е готова да заеме своето място сред останалите световни литератури.
Макар и изненадващо за някои, решението на Шведската академия определя кариерата и творчеството на Мънро като емблематични за това какво е днес канадската литература и до голяма степен  дава отговор на все още отчетливо резониращия въпрос на Фрай „кое е «тук». За Мънро „тук“ е малкият провинциален канадски град в Хурон, Онтарио, сякаш заспал, но дълбоко разтърсван от страстите, копнежите и мечтите на обикновените хора, които живеят там. Наследила една дълга традиция на създаване на цикли разкази, които имат за място на действие измислено малко поселище от вътрешността на страната, като селото Вайгър от разказите на  Д. С. Скот, публикувани в сборника „В село Вайгър“ през 1896 г., или митичното градче Марипоса от разказите на Стивън Лийкок от сборниците „Слънчеви скици от един малък град“ (1912) и „Приключенията в Аркадия на богатите безделници“ (1914), Мънро довежда до съвършенство този типично канадски жанр.
В сборниците разкази, които публикува през годините, „Животът на момичетата и жените” (Lives of Girls and Women, 1971), „Нещо исках да ти кажа” (Something I’ve been Meaning to Tell You, 1974), „Луните на Юпитер” (The Moons of Jupiter, 1982), „Напредъкът на любовта” (The Progress of Love, 1986), „Приятел от младостта ми” (Friend of My Youth, 1990), „Любовта на една добра жена” (The Love of a Good Woman, 1998), „Отворени тайни“ (Open Secrets, 1994), „Омраза, приятелство, ухажване, любов, брак“ (Hateship, Friendship, Courtship, Loveship, Marriage, 2001), (преиздаден под заглавието „Далеч от нея“ след излизането на филма със същото заглавие), „Прекалено много щастие“ (Too Much Happiness, 2009) и последният – „Скъпоценен живот“ (Dear Life, 2012), Мънро изгражда една вселена, в която, както тя самата казва, „Искам читателят да усети нещо поразително. Не какво се случва, а начинът, по който се случва”.
Неизбежно Мънро черпи от своя собствен опит и от историите, които научава от съгражданите си, когато създава фикционалните светове на героите в разказите си. Много често, както тя самата казва в едно интервю за CBC през 1974 г., те отразяват „канадската готика“ на малкия град в Онтарио. Както историята, която чува от своя приятел Томпсън, за странния брак на млад презвитерианец от долината на Отава, който заживява в дома на две сестри, след като се сгодява за по-възрастната. Но след като по-младата от сестрите забременява от него, той се оженва за нея и тримата продължават да живеят заедно. Разказът дава заглавие на целия сборник „Приятел от младостта ми”, излязъл през 1990 г.
Алис Мънро получава много награди за своето творчество, включително три пъти наградата на Генерал-губернатора на Канада, три пъти наградата „Трилиум” и два пъти наградата „Гилър”, както и престижната международна награда „Мен Букър”. Тя е един от малкото писатели, получили признанието не само на публиката, но и на критиците и издателите, които вече няколко пъти публикуват нейни избрани разкази, което рядко се случва в световната литература с писатели, които все още творят.
Тази нейна голяма популярност и дългата й и успешна кариера на писател, който публикува в такива престижни издания като  „Нюйоркър“ и „Атлантик Мантли“,  прави доста необясним факта, че в България тя е прекалено слабо позната. Има само един неин разказ,“Майлс Сити, Монтана“. излязъл преди  началото на новото хилядолетие – през 1994 г. в списание „Съвременник“. По-засилен интерес към нейното творчество се забелязва едва през последните години – през 2010 г. излиза разказът „Свободни радикали”, отново в списание „Съвременник“; през 2012 в няколко последователни броя на същото списание излизат  „Ирония на съдбата”, „Уенлок Едж”, „Червива от пари“ и „Скоро”, а през 2013 – „Кори”, но така и не се стига до публикуването на някой от постигналите такъв успех нейни сборници с разкази. Всъщност, според думите на Жечка Георгиева, работила като редактор през 80-те години на XX век в издателство „Народна култура”, тя самата предложила за публикуване том с разкази от Алис Мънро, но той никога не вижда бял свят. Едно възможно обяснение е по-голямото внимание, което се отделя на романа в съвременната литература, макар че самата Мънро, която продължава да е вярна на литературния жанр на разказа, никога не е изразила съжаление за това, че няма публикувани романи. Фактът, че Шведската академия присъди Нобеловата награда именно на писателката, която се счита за една от най-добрите майсторки на разказа, се разглежда от повечето критици като признание и за важността на този литературен жанр. Самата Мънро в интервю, взето само няколко часа след обявяването на наградата, казва, че се надява тази награда да затвърди централното място на разказа в съвременната литература.
Ако погледнем към някои от другите страни от Югоизточна и Централна Европа, ще видим, че Мънро е много популярна там, особено през последните две десетилетия, и то именно с една от книгите й, която по мнението на повечето критици се доближава до романа, макар и изградена като сборник разкази, „Омраза, приятелство, ухажване, любов, брак“ (Hateship, Friendship, Courtship, Loveship, Marriage, 2001). Първият превод излиза през 2006 г. в Унгария, за да последват още три в Словения, Хърватия и Чехия. Трябва да се отбележи, че още през 1991 г. излиза първият преводен сборник с разкази на Мънро в Хърватия, където има още три издадени нейни книги. От 2000 г. интересът към нейните произведения рязко се повишава в този регион и в Унгария има седем издадени нейни книги, в Сърбия излизат четири, в Чехия – три, в Словения – две, а в Словакия – една.
Като изтънчен майстор на разказа тя често е сравнявана с Чехов, както я нарича американската писателка и литературен критик Синтия Озик. Повечето от нейните истории  са за жените и за взаимоотношенията помежду им, но и за мъжете, които играят важна роля в техния живот. Мънро отделя и специално място на спомените в своите произведения. За нея спомените са начинът, по който се опитваме да си разкажем историята на своя живот, като много често преиначаваме тази история за пред другите. Тя е убедена, че не можем да се справим с живота си, ако го няма този всепоглъщащ, никога незамлъкващ глас на разказвача. Ето защо много често в центъра на нейните произведения са скритите тайни, различните спомени за едни и същи събития от миналото, малките лъжи, които ни помагат да приемаме живота такъв, какъвто е. Както казва самата тя: „Защо се изненадваме, че и други хора освен нас могат да изричат лъжи?”.
И макар че по-рано тази година Алис Мънро изрази желание да се оттегли от писателското поприще, да се „пенсионира“, като своя колега Филип Рот, да се надяваме, че след като беше удостоена с най-високото отличие в света на литературата, тя ще продължи да ни прави съпричастни на живота на обикновените хора от Онтарио и техните необикновени съдби, които са се превърнали в илюстрация на основния мотив на канадската литература, който Маргарет Атууд нарече „оцеляване”.