Преводачески безпокойства около das Unheimliche

филологическа бележка

Камелия Спасова, Мария Калинова
бр. 34/2013

Случаят с „Das Unheimliche“ на Фройд съвсем не влиза в преводаческите куриози, които се срещат на българския пазар от началото на 90-те. Различното е в принципно трудната преводимост на този термин, доколкото преводът на който и да е друг език редуцира или изкривява многозначността и нюансите на немската дума. Всеки път въвеждането на думата е свързано с преводачески бележки и обяснения кое и защо е избрано, но всъщност и какво е изпуснато. Подобни мъчни за превод термини изскачат в цялата история на философията от Платоновите mimesis или chora през Aufhebung на Хегел и Dasein на Хайдегер до différance на Дерида. В процеса на концептуализация при някои пластични понятия се появява остатък, нещо, което не може да се концептуализира докрай – нещо чуждо, непонятно и непреводимо. Случаят с unheimlich поддържа точно подобен хетерогенен срез.
С есето си от 1919 г. „Das Unheimliche“ Фройд въвежда нова естетическа категория, както има красивото, възвишеното, комичното, трагичното, така има и естетическият феномен  unheimlich [Разграничаването между ефекта на комичното и на unheimlich е изключително проницателно направен от Аленка Зупанчич в последната статия от книгата й „Защо психоанализа“, откъс от която публикуваме в настоящия брой на стр. 12 и 13]. Това поразително понятие се оказва и средоточие между литература и психоанализа, като поражда множество критически спорове и сюжети [по блестящ начин Младен Долар ни въвлича в част от тези сюжети, както и в контекста на възникването на самото понятие – прекъсни четенето и отиди на страница 10,11, 16!]. В есето си Фройд привлича като привилегирован пример за анализа си на unheimlich Хофмановата новела „Пясъчният човек“. Оттук и огромният залог при нейното подновено интерпретиране, изваждане на недовидяното от Фройд или развиване на заложеното от него във връзка с друго Фройдово ключово понятие, формирано в същия период, каквото е нагонът към смъртта [на стр. 9 е текстът на Сара Кофман „Фигурите на дявола“ – за съжаление отново само ключова част от по-голямо цяло. Дарин Тенев, освен  че е преводач на този текст, извърши нелеката задача по редактирането на тематичната част на броя].
Нашите безпокойства с „Das Unheimliche“ започнаха от една бележка под черта на съставителя Исак Паси към българското томче с естетически текстове на Фройд „Естетика, изкуство, литература“ от 1991 г.: „Следващите няколко страници от този параграф имат чисто етимологическо-филологически характер, който би интересувал само малък брой тесни специалисти. С оглед на целите на настоящето издание тук те не се включват.“ Да де, но защо, ако са само филологически подробности, Фройд в началото на статията посочва, че към тезата, която ще предложи, може да се подходи по два пътя: или чрез наблюдение на множество единични случаи, или чрез лингвистичен анализ в полисемията на думата unheimlich. Той самият започва именно с този лингвистичен анализ, който дава в резюмиран вид последвалите психоаналитични и литературнотеоретични наблюдения. Така…, но този анализ на понятието липсва на български. Това, което не успяхме да направим в този брой, е да открием преводач, който да се справи ако не отново с цялото есе, то поне с липсващите три страници. Търси се преводач, който да поеме това предизвикателство!
Но ако тези страници не липсваха на български, щеше да е напълно ясно, че преводът на das Unheimliche като ужасяващото, както го превежда Харитина Костова-Добрева в томчето „Естетика…“, е неподходящо.
Ужасяващото отговаря на идеята за непонятен ужас (ето отново идеята за непонятното), какъвто ефект предизвиква това явление. Но цялата игра с родното, познатото, близкото, приютеното (un-heim-lich), което изведнъж изскача като тревожещо, чуждо, странно остава напълно изгубена в превода. Възвръщането в плът и кръв на един изтласкан страх, разкриването на тайната, отчуждаването от съкровено своето разчитат на тази странна и лабилна връзката с родното. През 1933 г. статията на Фройд е преведена на френски като „L’inquiétante étrangeté“ и именно през френски е наложилият се превод на български като „обезпокоително-странното” с дериватите му като „тревожна чуждост“, „обезродена странност“, „тревожеща странност“, „ужасяващо-странно“.
Така например Миглена Николчина в „Смисъл и майцеубийство“(1997) предлага unheimlich да се преведе като „обезпокоително-странно“, а Огнян Ковачев в „Готическият роман“ (2004) се позовава на това предложение и използва същия превод. Unheimlich като „обезпокоително-странно“ функционира и в превода на Теодора Карамелска на един от случаите на Фройд – „Малкият Ханс“(2011), така се появява и в книгата на Дарин Тенев „Фикция и образ. Модели“ (2012). „Обезпокоително-странното“ изтласква варианти като ужасяващото или ужасното, злокобното, плашещото. Не се среща писмено, но е хубава хрумката на Александър Кьосев das Unheimliche да се превежда като чоглавото.
Интригата с unheimlich се повишава и от включването и в една друга традиция, която активно използва този термин. В шеста глава от „Битие и време“(1927) на Хайдегер, там където става дума за грижата и страха, четем в превод на Димитър Зашев: „В страха някому е „обезродняващо страшно“ [“неуютно и страшновато”, „unheimlich” – б.пр]. В него най-напред достига до израз своеобразната неопределеност на това, при което Бъденето-ето-на се намира е страхът: Нищото и Никъдето. А при това обезродняващата страшност [Unheimlichkeit] същевременно се има предвид Бъденето-не-у-дома.“ Ще добавим, че Хайдегер в семинар върху Хьолдерлин „Der Ister“ (1942) обяснява защо стиховете от „Антигона“ на Софокъл – „Много са чудните неща,/ но човек е пръв сред тях.“(прев. Ал. Ничев) – старогръцкото to deinon, което едновременно означава страшно, могъщо и чудно, трябва да се преведе с немското unheimlich. При Хайдегер unheimlich се разкрива като основа на човешкото. Светлана Събева в „Пречупената социалност“ (2010) предлага точно с оглед на една хайдегерсианска традиция терминът да се превежда като „безродността“, „безпрютността“ (в изразителната двойственост на немската дума Unheimlichkeit, означаваща едновременно злокобност и лишеност от родина)“.
Как да съберем безродността на Хайдегер с ужасяващото на Фройд, не е ли това точно ефектът на unheimlich, който се явява винаги като множествен, идва все отново преведен? Това което донякъде на шега, донякъде на сериозно предлагаме в този брой на „Литературен вестник“ е изродното. Удобното в този случай е, че смяната на фройдистката и хайдегерианската традиция става просто с промяна на ударението, или ако предпочитате с добавянето на дефис: изродното и из-родното. Така хем се запазва връзката с родното, хем се насочва към неговата чудовищна изроденост.