Миряна Янакиева
Около година след публикуването на своето внушително двутомно изследване върху Ботевата поезия, в което за първи път така обхватно и проникновено беше показана нейната роля за трансформирането на светогледните нагласи на Ботевите съвременници, Александър Панов издаде поредната си важна литературоведска монография, озаглавена „Литературният образ отвъд пространството на книгата”. От много време насам неговият изследователски интерес е съсредоточен върху въпроса за литературата като социално действие и тази книга е резултат от продължителната му задълбочена работа в тази посока. Без колебание може да се каже, че той е съвременният български литературовед, който най-последователно развива антропологическия подход в литературознанието.
Двата дяла на книгата са замислени така, че вторият от тях да представя различни примери за приложимостта на теоретичните и методологически постановки, изложени в първия. И в концептуалния, и в приложния си аспект съчинението се стреми да отговаря на един „детински”, според израза на автора, въпрос: „А за какво всъщност съществува литературата и каква е нейната функция в човешките общности?”
За да разкрие възможностите за отговор, които дава избраният от него антропологически подход, авторът тръгва от литературната антропология на В. Изер и основната за нея понятийна двойка фикционално – имагинерно, за да проблематизира делението на словесността на фикционална и нефикционална. По думите му основната заслуга на антропологията се състои във факта, че прекрачвайки границите на културите, тя ни показва колко много от онова, което възприемаме като „реално”, всъщност е фикционално. В този смисъл фикционалността, чиято задача е да ни накара да излезем извън собствените си граници и по този начин да се самоопознаем и самоизпитаме, всъщност не е не-реалност, а „провокация към обичайната конвенция за интерпретация на наличното в сетивата”. Така самата опозиция фикционално – нефикционално се оказва под въпрос. В центъра на вниманието на изследователя застава не структурата на текста, не дори и само дискурсивният анализ, а цялостният комплекс на художествената дейност, насочен към „формиране, поддържане и трансформиране на човешките убеждения, представи и образи на света, нагласи, чувства и ценности, които лежат в основата на цялостната представа за човешкото”.
След като излага основанията за своя методологически избор, Ал. Панов проблематизира отношението между методология и обект на литературоведското изследване. Изводът от внимателния съпоставителен анализ на три различни от гледна точка на методологията си интерпретации на една и съща творба – „Гераците” на Елин Пелин – е, че смяната на методологията води не просто до открояването на различни аспекти на един оставащ тъждествен със себе си обект, а до неговата смяна.
Вървейки по следите на отиващия отвъд границите на творбата художествен образ, Александър Панов се натъква и на въпроса за отношението култура – изкуство като проблем на теорията. Той взема за отправна точка възгледа на Атанас Натев за опозицията между адаптивна и контраадаптивна функция на изкуството, за да защити собствената си теза, че в изкуството тези две функции са всъщност неразделни една от друга.
В частта, озаглавена „Формата или структурата – предизвикателствата на морфологичното литературознание” са съпоставени концепциите на Вл. Проп и А. Жолес и с остроумно подбрани примери е показано как описаните от морфологичното литературознание форми на културата продължават да действат и в нашата съвременна реалност. Сред теоретичните въпроси, разгледани в първия дял на книгата, са и следните: по какъв начин литературознанието и литературата участват във формиране ценностната система на обществото; какво е значението в наши дни на факта, че литературната продукция е част от един пазар на културната индустрия; как трябва да се преформулира задачата на литературното образование; в какъв смисъл литературният жанр се явява медиатор между литературата и обществото; какво е отношението между употребите на понятието „памет” при писането на литературна история и понятието за литературен канон.
Вторият раздел на книгата се открива с един изключително интересен и вдъхновен текст, озаглавен „Птиците“ на Алфред Хичкок от гледна точка на историческата поетика”. (Впрочем тъкмо към този текст препраща и корицата на книгата.) Изходното допускане на автора е, че адекватният подход към интерпретацията на това филмово произведение неминуемо минава през съпоставката му с културни и художествени механизми, характерни за едни много по-ранни етапи в развитието на културата. Изпробвани са няколко различни матрици – на вълшебната приказка, сагата, митологичната трагедия и загадката, а резултатът от експеримента е, че тези четири културни механизма се оказват „напъхани един в друг като матрьошки и това води до необходимостта възприемателят последователно да разшифрова различни типове смислообразувателни и въздействени структури”.
В следващата част от втори раздел – „Чуждият поглед – или за преодоляване границите между живописта и поезията”, Ал. Панов установява, че за разлика от времето на Лесинг, днес, в света на изображенията, телевизията и най-вече на мултимедията, все по-често границите между изображение и слово се прекрачват. И не само в чисто семиотичен аспект, но и „като конструктивни принципи на различните видове изкуства. Създава се една нова виртуална реалност, в която се сливат не просто изображение и слово, а се наслагват образи и значения, които сме получили от различни по конструктивния си принцип изкуства”. Това, разбира се, поставя и нови задачи пред интерпретаторите.
С изключителна тънкост на аналитичните наблюдения се отличава частта „Гледам и виждам”, в която мотивът, назован в заглавието, е изследван в няколко произведения на различни изкуства, обединени от темата „Аркадия”: две картини на Никола Пусен, два сонета на Новалис, стихотворения на Шилер, на двама естонски поети и на Робърт Луис Стивънсън. Екзистенциалната значимост на тази проблематика идва от това, че, както казва авторът, за да се ориентира в света, човекът гледа, но истинското разбиране идва от това, какво той вижда. Затова съвсем не е без значение дали той „се оставя да го водят вече закрепените образи с утвърден смисъл, или се стреми да проникне в дълбочина и да намери други значения в изпречилото се пред погледа му”.
Текстът „Гледам и виждам” е в тясна смислова връзка с друг текст от втория дял на книгата, озаглавен „Визуализация на невидимото. Видението като похват на литературната утопия”. Въпросът тук е как стремежът за ново устройство на света, изразен през опозиции като истинно и неистинно, видимо и невидимо, справедливо и несправедливо, словесно и несловесно, се реализира в непосредствената литературна практика. Повод за тези разсъждения е разказът на Димитър Коруджиев „Невидимият свят“, изграден върху модела на видението. Изводът на Ал. Панов е, че
древният механизъм на видението, на визуализацията на невидимото съвсем не е загубил актуалност и продължава да бъде един от ефикасните похвати на литературата, особено визионерската и утопичната.
Много интригуващо и вълнуващо е написаното във връзка с това, което авторът нарича „казусът „Бесприданница“ vs. „Жестокий романс”. Въпросът тук е защо, въпреки острите критики, с които се сблъсква филмът на Рязанов, аргументирани покрай другото и с това, че той много се отклонява от екранизираната в него пиеса на Островски, днес казусът е окончателно разрешен в полза на филма. Победата според Ал. Панов се дължи най-вече на внушението, което оставя филмът – „нека човекът с неговите желания, страсти, ценности и вълнения никога вече не се поддава на манипулации, които да го вкарат в капана на някаква втора реалност” – било то свързана с пари, идеологии или каквото и да е друго.
Великолепният завършек на книгата е един текст, озаглавен „Трите ипостази на баладната смърт”. Баладата е жанр, който много отдавна привлича изследователското внимание на Ал. Панов. На нея са посветени много важни страници и в монографията му за поезията на Ботев. Тук, в „Литературният образ отвъд пространството на книгата”, става дума за различния – в сравнение с други жанрове – начин, по който баладният жанр мисли темата за смъртта. Нейните ипостази са смъртта на невинния; смъртта на волно или неволно нарушилия законите на Битието; смъртта на съзнателно избралия участта на нарушител. Тези три превъплъщения на баладната смърт са изследвани въз основа на текстове на песни на италианския изпълнител Фабрицио де Андре и др.
Тук е и мястото да се каже, че всички творби от различни изкуства, за които Ал. Панов пише във втория дял на книгата си, имат лично за него особено силно очарование. Затова писането му е не само ерудирано и аналитично, то е и писане на емоционалния отклик, на душевното съпричастие към изкуството, което не просто присъства в нашия свят, но което го и създава.
Александър Панов, „Литературният образ отвъд пространството на книгата”, ИК „Диоген”, ИК „Александър Панов”, С., 2013
