Йордан Ефтимов
Първото споменаване на голям майстор на дървопластиката в европейската словесност е и в един от най-древните й паметници – „Одисея“. Там Одисей със собствените си ръце е създал гигантска дървопластика – царското брачно ложе. Когато преоблечен като странник той се връща в Итака, научава каква е ситуацията и решава да се представи на жена си, минава през серия от проверки. Една от тях е свързана с ложето. „Евриклейо“, обръща се Пенелопа към най-приближената им слугиня, „изнеси леглото и го постели на госта!“ А Одисей отвръща, че това не може да стане, защото ложето е изградено от дървесината на отсечена собственоръчно от него маслина върху самия й дънер; украсил го е със злато и слонова кост, а след това е изградил и стените на стаята, и целия палат. Това ложе е архисглобката, първият пример за сложна конструкция от дърво, която има и битова, и сакрална стойност.
Вторият пример е от същия паметник. И също е част от проверката на Одисеевата самоличност. Обсадена от женихите, Пенелопа обявява, че ще стане жена на онзи, който опъне лъка на отсъстващия Одисей и прониже със стрела, изстреляна от него, дванадесет халки. Опъва го само Одесей, разбира се. Но преди да го опъне, о, преди да го опъне той го хваща така, както китаред китарата си. Хваща го като музикален инструмент и съвсем не е случайно, че тетивата бъздят като струни.
А след това поразява един подир друг всички злополучни кандидати за мястото му в ложето на Пенелопа и на трона в Итака.
Днес ние, тук присъстващите имаме възможност да си припомним за Одисей и неговите силни работи от дърво. Дори буквално – виждаме работи, които са тетива, и работи, които са сложни сглобки на дървени елементи. Телескопичните трансмисии на едно и също дърво, удължено от собствени части („Напрежение“, „Арлекин“), и куб с кубохранителница. Но най-вече работи, които задават въпроси около функциите на изкуството и промяната им. Пред нас са няколко цикъла от около дведесетилетна творческа работа. Роберт Цанев очевидно е от онези скулптори, които работят така – в някакъв период го вълнуват пластични и философски въпроси, които се отлагат в поредица от творби. И ние можем да проследим не пътя нагоре или напред, а пътя през различните проблеми, които скулпторът си е поставял. Тук в атриума на УКИ тези цикли могат добре да се видят. И на първо място да се види нещо отличително за Роберт Цанев – всяка работа е завършена цялост, шедьовър в класическия смисъл на понятието. А от друга страна – непрестанното любопитство на скулптора какво ще се получи. Той знае как реагира на цвят различното дърво, но опитва с нови бои, които сам си приготвя. Знае как да извие или усуче дървото, след като го потопи във вода за три дни и след това изпъне с метално въже, но опитва още.
И така се стига до творби, които имат своя пластичен и философски смисъл, но които могат да се разглеждат и с оглед технологията на работата с дърво. Тази технология не е скрита, обратното – показана е, подчертана е. Нищо чудно, доколкото авторът е преподавател в Националната художествена академия, един от първомайсторите и учителите в катедрата по дърворезба и дървопластика.
Но най-важният въпрос е, разбира се, въпросът за функцията на дървопластиките на Роберт Цанев. Въпросът дали можем да приемем оценката им като форма на кавалетно изкуство, въпросът за мястото им като наследници на традицията на религиозното изкуство, въпросът за мястото им като украса. Присъствието на повтарящи се фигурални мотиви и елементи, присъствието на творби, описани с квазируни и символи би могло да наведе бързо на идеята за декоративност. Както татуировките на мисли на Лао Дзъ върху гърба на красива манекенка, омъжена за футболист. Но това сравнение е голямата заблуда. Манекенката не знае какво значи поредицата от йероглифи, а дори и да са й казали, за нея е важен декоративният момент, както и древността на надписа, който ще стои върху младата й кожа. За Роберт Цанев например в цикъла му от работи от втората половина на 90-те години квазируните са пластичен елемент, който да бъде „следа“, знак за това, че касетираната рамка, която те красят, е не просто рамка, а прозорец към вътрешни светове. Състоящата се от касети рамка на работи като „Утро“, „Пътят към храма“, „Ангел“ е, може да бъде реплика на дърворезбованите рамки за прозорци в Катманду с тяхната стереометричност, създаване на усещане за все по-голямо вдълбочаване. Ще казвам „може да бъде“, за да подчертая, че това е само един от прочитите. Един от възможните прочити, доколкото художествените творби на Роберт Цанев се отличават с множество потенциални интерпретации като всяко голямо изкуство.
Присъстваме на изложба от дървопластики, на която далеч повече би подхождало да се нарече абстрактна живопис в дърво. Абстрактна живопис, която не само познава авангардите в изкуството на ХХ век, както и традионното изкуство в най-различни точки от земното кълбо (а онова, което наричаме „традиционно изкуство“, всъщност е пластическа работа със сакрална или поне ритуална функционалност), но и ги репликира, влиза в диалог с тях. В „Утро“ имаме такава реплика към духовните пейзажи на автори като Николай Рьорих с техните равни, различаващи се само по плътност или тон планове, които уж се подреждат в перспектива, като всъщност я създават.
Това е абстрактно изкуство, което иронизира невъзможния живот на абстракцията. Тя бива осмисляна като неабстрактна и тогава приета – и Роберт Цанев демонстрира точно тази рецептивна ситуация, неочевидна за много творци.
Как да възприемем Архангелите на Роберт Цанев – като иронични или сериозни? Зависи от концепцията ни за иронията, разбира се. Ако познаваме Киркегоровото разбиране, тогава няма как да не видим Архангелите като иронични. Не знам колцина от тук присъстващите знаят, че Пит Мондриан и Казимир Малевич са иронични автори. Архангелите на Роберт Цанев са и кръстоносци, имат щитове и плащове. А може би и чифт палки за дирижиране. Или пък това са още по-недопустими устни?
Изложбата, разстлана пред нас, ни изправя пред мястото на разказа и мястото на символа. Ако можем еднозначно да разчетем всяка творба, тогава ще е лесно и да я квалифицираме като декоративна. Но всички виждаме, че това не е възможно и че това са иронични творби именно защото са винаги двойно кодирани.
Да дам още един пример все с цикъла от втората половина на 90-те – най-разпознаваемите творби на Роберт Цанев, намерили и най-добър прием в галерии и при колекционери в САЩ, Франция, Германия. Неговият „Ноев ковчег“ представлява кораб, напомнящ за папиросовите лодки „Ра I“ и „Ра II“, с които Тур Хейердал експериментално повтори откритията на древните пътешественици от Египет и Междуречието. Но дъждът, който се сипе върху света в тази пластика, се състои от парчета от стара, проядена от дървояди диканя, от парчетата кремък, набити в нея и вършали някога житото на селяните в Дунавската равнина. А платната на Ноевия ковчег са изписани с квазируни. Не знам знаете ли за символите в книгите на Елисавета Логинова „Светлина от Акаша“? Изписани с уж символи текстове, продиктувани директно на ръката й от извънземен разум. Те не значат нищо. Не са система, азбука. Но претендират да са. Те са мистификация на система. А при Роберт Цанев няма никаква мистификация – има абстрактна свръхирония към тотално означения свят.
Тази ирония я има и в работите на Кандински. Но дали ще успеем бързо да видим в един от най-новите цикли на Роберт Цанев – „Изгрев“, „Пладне“ и „Залез“ – отношението към Кандински? Няма да ни е лесно, защото комуникацията с художествените творби в съвременната българска ситуация е загубила тренираност и художниците подобно на поетите и музикантите рядко имат публика, която да види и коментира отношението с голямото изкуство на Западния свят. В цикъла „Изгрев“, „Пладне“ и „Залез“ има и реплика към голямата тревненска дърворезбарска традиция. Онази традиция, чиято емблема са слънцата в Даскаловата къща, създадени от майстора Димитър Ошанеца и калфата Иван Бочуковеца в резултат от облога им през 1808 година. И в която стои и таванът на Слънчевата зала в резиденция Бояна, дело на бащата на Роберт, проф. Кънчо Цанев.
Или един цикъл от началото на хилядолетието, от периода 2002-2006 година. Триптихът „Раждането на цветята“. Темата за флоралните мотиви е в същата дилема. Имаме модернистични, доведени до пределна изчистеност варианти на флоралните мотиви на класическата дърворезба. Цветята, които се прокрадват, минават като по чудо. Напомнят ни за един мит, по-скоро миторитуал, който е езически, но и възприет, префигуриран от християнството. Напомнят ни за онези езически места на проверка – ще можеш да преминеш през цепнатината само ако си „чист“. Цветята са пар екселанс „чисти“. Но тук имат „глави“, дори „очи“, крайници. Ако се оставим на фантазията си, можем да ги оприличим на новородени кончета. Но можем да видим и трите неголеми пана като чист разговор с абстрактното изкуство. А можем да ги видим и като прехвърлена в дърво схема от учебник по ботаника или анатомия на човека.
Сред последните цикли е този с най-мащабните работи в изложбата, озаглавени „Арлекин“ и „Напрежение“. Телескопични удължавания на парчета от едно дърво, който са напоени, след това са срязани донякъде и са набити клинове, така че да не могат да се върнат към първоначалната си форма. Гигантски лъкове. Или рамена, кобилици. Пробитите в тях, както и при „Раждането на цветята“ кръгови дупки с къси прави „черти“ към тях, отпращат със сигурност в европейските култури към темата за грифовете на струнни инструменти. И към сериите от дупки върху цевите на дървени духови инструменти. Спомнете си: човек се повдига на пръсти и изпъва ръце – от 1.80 м става 2.40 м. Но трябва да е и изпъчил гърди като във фотографията от епохата на пролеткулта, за да си представим символиката на тялото.
И всичко това с осезаемия култ към фактурата. Един урок по фактура. Дървото е обработено така – простъргано, пробито, насечено, оцветено – че да играе с други фактури – от смоли до бетон брут. И тук връзката с култа към фактурата, с който е прославен бащата на Роберт, Кънчо Цанев, личи като важно познание, предавано и трансформирано.
Но да се върна към въпроса за религиозната символика и какво правим с нея в една десакрализирана епоха. Правим същото като ливанската скулпторка Saloua Raouda Choucair, работила в десетилетията след Втората световна война. Прегласяме (използвам перифраза на музикален термин) я, така че тя става един геометричен символ, който обаче носи традицията на духовния размисъл.
Роберт Цанев не ни показва творби, които обслужват религиозния култ, като мащабните и майсторски изпълнени иконостаси на баща си, за които е помагал. Но не ни показва и декоративно изкуство. Защото „споменът“ за европейския авангард, разговорът с големите модернисти оживява като разговор не за композити, а за пластични фигури и отношения, които винаги натоварваме със значима алегория за живота си.
Всичко започва и завършва със сглобките на Одисей. Съвсем прагматични. И изцяло метафизични.
Слово при откриване на изложбата „Дървото – обект за изкуство“ по повод 50-годишнината на художника, Унгарски културен институт в София, 3 февруари 2014.
