Йоанна Батор
Бегачите могат да бъдат класифицирани по различни начини. Основната подялба, която ми дойде на ум в началото на моето приключение с дългите дистанции, звучи така: има такива, които просто бягат и такива, които имат нужда постоянно да говорят за това, да пишат. Оценявам аскетичното достойнство на първата позиция, защото си имам вземане-даване с нея в собствения си дом, но все пак клоня към втората. Бягането за мен е действие, което подпомага продукцията на думи, въпреки че никога не говоря, докато бягам.
В своята книга „За какво говоря, когато говоря за бягане“ маратонецът Харуки Мураками забелязва, че тази спортна активност има много общо с писането. В първия случай човек се придвижва в реалното пространство и в него неведнъж пада по очи от умора. Във втория – лети из своя ум като куче, изпуснато от каишката. Мураками е започнал да бяга и да пише по едно и също време. В неговите романи съществува особен ритъм и дори в Симфонията на Л. Яначек – водещата музикална творба в романа трилогия „1Q84”, чувам стъпките на бегача. Писането, подобно на бягането, се състои в това, че едновременно докосваме земята и хвърчим, упражняваме контрол и прекрачваме собствените си граници. Умората и блаженството и в двата случая са всепоглъщащи и се усещат дори в малките пръсти на краката, които уж са единствените вече лишени от практическа функция остатъци от нашето маймунско минало. Бягането е носеща метафора и не по-лоша алегория, а писането, разбира се, не е единствената връзка, която ни идва на ум. С бягането е както със секса. С течение на времето става все по-приятно, но за жалост трябва да си дадем сметка, че някога ще свърши. На определена възраст е по-лесно да станеш маратонец, отколкото спринтьор, но само на някои щастливи избраници им е писана смърт на финала. Преди до дойде краят на приятните неща, вероятно ще трябва да се справим с тъгата на преминаващото и съзнанието, че „вече не е както преди”.
Мураками има право, пишейки, че понякога бягаме сред пустота. Разбрах това, когато за първи път обикалях Императорския дворец – голям залесен терен в центъра на Токио. Ролан Барт, пишещ с такъв финес за японската култура в „Империята на знаците”, не е разбрал докрай, че нищетата, която вижда в действителност, е будистката пустота, пространство, освободено от мисли. Точно за нея говори Мураками. Когато бягаме, мислите са винаги близко – като звуци, които чуваме под водата, но можем да се гмурнем по-дълбоко и почти да се освободим от тях за малко. Когато в страшния етап на ледения мартенски полумаратон крачех по нагорнището на улица „Белведерска“, станала изведнъж стръмна като Килиманджаро, моята глава беше пълна с мисли: за това, че за мен, човекът на Юга, подобно разстояние е мазохизъм, за това, че носът ми тече, а кърпичките изгубих по пътя, за нокътя, който ме боли, следователно вероятно пак е окървавен.
За личния стремеж на това бягане, което възнамерявах да пробягам дори да беше за последно. След коя крачка шумът от мисли утихва ли? Никога не знаем това. Последните километри бягах в духа на дзен. Спокойно дишане, лекота и ритъм. Блясъкът на себепознанието. Вече не състезание и борба със собствените си ограничения, а единствено битие на бягането, за което чак се учудвам, че не е написал специалистът по битието М. Хайдегер, който като за философ не е бил болнав.
Висящият в будистката пустота мост „Понятовскего“ се издигаше над абсолютната истина и замръзналата Висла.
Медитацията по време на бягане е една от практиките, които се радват на растяща популярност. Това, което сама откривах, е вече описано и кодифицирано. Сакйонг Мипам Ринпоче, автор на книгата “Running with the Mind of Meditation: Lessons for Training Body and Mind”, прецизно представя начините за координиране на тялото и ума по такъв начин, че бягането да бъде себеопознаване и удоволствие, духовна активност и физическо предизвикателство. На онези, които обичат да правят всичко под погледа на специалисти и да слушат техните съвети, със сигурност ще са от полза петте правила на бягащия лама. Първо, трябва да се концентрираме върху това, което правим тук и сега – да предадем ума си на бягането. Ето аз съм в бягането, усещам дишането си, движението на рамената и краката. Това е моментът, в който разликата между „аз съм тяло” и „аз имам тяло” започва да изчезва. Правило второ – бягането трябва да бъде оценено, трябва да му се радваме. Това е начинът да се сприятелим със своето тяло, а не да го победим. Не трябва да бягаме. Жадуваме да бягаме. Бягането е ценност само по себе си – не служи на никого. В бягането откъсваме мислите си от това, което ни боли и притеснява, не мислим за проблемите, а когато позволим на мислите да отлетят, радостта ще дойде сама. Ще я почувстваме. Например тогава, когато, бягайки в ноемврийския дъжд сред Кабацката гора, ни обземе несдържана и дива нужда да крещим. Третият съвет на будисткия бегач – предизвикателството, каквото е бягането, не е стена, през която трябва да минем, а по-скоро врата. Зад нея се намира нашето по-добро превъплъщение, или по-скоро телесност. Учителят не споменава това, но по-добрата телесност има различен смисъл за жената в една култура, в която красивото тяло е като цяло женско, а красотата означава събуждане на сексуалното желание. От гледна точка на медийното зрелище спортът е поле за оценка, йерархия и непризнаване на женските тела. Интерес будят красивите тенисистки, пошли шеги са пускани по адрес на жените, вдигащи тежести. Оказва се, че в бягането можем да имаме различно тяло и да му се наслаждаваме. Съвсем не glamour, свободно от измерващи погледи, по кучешки задъхано, с кал в ушите, свое. Четвъртият съвет на бягащия будист се отнася към целта. Въпросът обаче не е в това да подчиняваме бягането на нещо външно, а да канализираме произитичащата от него енергия. Да я закачим за нещо, както е при писането. Благодарение на точно този конкретен съвет не се предадох в подножието на възвишението при „Белведерска“. Моята причина си струваше усилието. Според думите на бягащия учител това „закачване” или „поводът” да бягаме може и дори трябва да бъде различен всеки път. Казано малко по-тривиално, не бягаме, за да отслабнем, но конкретното бягане, удължено и по-интензивно, можем да посветим на паметта на огромна порция тирамису, предшествана от макарони с малки калмари, пържени в масло. Последният, пети съвет на тема бягане, е свързан с усещането за смисъл и ценност. Това без съмнение е най-трудната част от цялата екзистенциална авантюра, каквато е битието на бягането. Състои се в интегрирането на предишните съвети и създаването на такава връзка със собственото тяло, ум и свят, която да ни даде усещане за сила, спокойствие и свобода. Докато бягаме, сме точно такива, каквито искаме да бъдем и точно там, където жадуваме да бъдем. За това става въпрос.
В ежедневието си бягам сама. Но в редките случаи, когато взимам участие в официални състезания, ме съпътства П., същата от години партньорка в бягането. Спортът си остава разделено според биологичния пол поле и със съжаление осъзнавам, че не може да бъде по друг начин. Затова вече не се хващам на мъжки покани за съвместно бягане. Дори и на най-милите. Бягам с жени и така ще си остане. Когато повече се разбързам в нашите маратонски планове, П. казва хапливо: „ами, да, в бъдещото ни превъплъщение, когато ще бъдем двадесетгодишни кенийци”. Имайки предвид будисткото звучене на този текст, защо не? Освен ако някой луд с бомба не атакува нашия маратон от сънищата, както в Бостън, и ако до това време двете с П. не заслужим по-добро превъплъщение, ще се върнем в същата долина като две меланхолични костенурки. Затова, бъдете внимателни, когато бягате, защото никога не се знае какво ни чака на финала.
Преведе от полски Крум Крумов
