Божидар Манов
Големите световни кинофестивали (Берлин, Кан, Венеция, Торонто, Сан Себастиян и др.) са като тежки презокеански кораби, които бавно и трудно променят курса си. Затова през годините не се наблюдават съществени изменения в определящите им селекционни принципи. Но в последно време се забелязва любопитна тенденция към своеобразна „национализация” на основните им програми. Миналата година в Кан от 20 филма в главния конкурс 4 бяха изцяло френски, а други 8 с френско копродуцентско участие (често мажоритарно) и „Животът на Адел” спечели „Златната палма”. Сан Себястиян винаги показва много испански и испаноезични копродукции от цяла Латинска Америка. Венеция не прилага такава практика, но пък и италианското кино няма какво да предложи. Сега и Берлинале в своето 64-то издание (6-16 февруари 2014) от 23 филма в официалната селекция включи 2 чисто немски продукции и други 9 с немско участие (общо 11 заглавия или почти 50% от подборката). А тъкмо официалната програма, както винаги, привлича основния зрителски и медиен интерес, независимо че в останалите 9 категории имаше още 380 филма (сред които също много немски). Това не означава обезателно, че официалната селекция е била съзнателно деформирана. Но пък цели кинорегиони се оказаха пропуснати и не намериха място в нея – например Африка и Източна Европа, където има интересни процеси в румънското, полското и руското кино.
През последните години се забелязва и друга линия при формиране на конкурсната програма: отклоняване от чистото авторско кино с усложнена естетика, а за сметка на това насочване към филми с подчертан развлекателен пласт в своята структура. Което не е автоматично занижаване на критериите, но показва повишено внимание към зрителския интерес и желание да се привлече повече публика. Съвсем очевидно е, че някогашният политически вектор на Берлинале, доминиращ във фестивала от създаването му през 1951 г. до падането на Стената през 1989, вече е изоставен и водеща е кинематографичната линия със забележим уклон към масова, широко комуникативна функция.
В крайна сметка и наградите на журито, водено от американския продуцент Джеймс Шеймъс („Планината Броукбек”), потвърдиха това наблюдение и подкрепиха селекционната линия на организаторите. Голямата награда „Златна мечка” замина за Китай с филма „Черни въглища, тънък лед” (реж. Диао Йънан). Той е чист жанров „филм ноар” в класическата традиция на американския детективски сюжет с последователни убийства, фатална жена и разследващо ченге. В този старателно изграден развлекателен разказ със стилна реализация темата „вина – невинност” върху ненатрапващ се, но достатъчно четлив социален фон има шансове да достигне по-убедително до зрителите благодарение тъкмо на увлекателния сюжет. Като отчетем още добрите актьори („Сребърна мечка” за главния изпълнител Лиао Фан) и елегантата операторска работа, решението на журито не изненадва при не особено силната конкуренция. Впрочем и вторият китайски филм „Ничия земя” (за да се избегне съвпадение с известното заглавие на Данис Танович, преводът може да бъде и „Пуста земя”) е още по-категорично зрелищен, много ефектен и откровено направен като китайски уестърн, разигран в каменистата пустиня Гоби по всички канони на жанра плюс леко отстранен ироничен (дори пародиен) нюанс. Едва третият „китаец” в конкурса „Сляп масаж” се отклонява от чистото развлечение и заявява по-високи амбиции, но без да са защитени убедително. Но така или иначе, китайското кино с три филма отнесе три награди, което е показателно за добре известното положително отношение на Берлинале към азиатското кино. Трябва да прибавим и „Сребърната мечка” за най-добра актриса на японката Хару Куроки за ролята й в „Малката къща” за опитния режисьор Йоджи Ямада. Макар и отбелязан периферно, филмът справедливо не бе пропуснат от журито, защото класическата драма за любов и дълг е разказана много въздействащо, при това върху впечатляващ историко-политически фон от Япония в навечерието на Втората световна война.
В посока на развлекателната линия знаково за откриване на фестивала бе избрана британско-немската продукция „Гранд хотел „Будапеща” на американския режисьор Уес Андерсън. Той отдавна вече е доказан автор и след три номинации „Оскар” знае как да направи добър филм от всеки сюжет. „Гранд хотел „Будапеща” очевидно не го е затруднил, а напротив – доставил му е удоволствие да разиграе един измислен европейски ретросюжет от 20-те години на миналия век в несъществуващата държава Зубровка. Историята около завещание на скъпа картина, оспорвано от многочислени наследници, създава някои увлекателни епизоди, в които бляскави актьори като Ралф Файнс, Ейдриан Броуди, Уилъм Дефо, Тилда Суинтън и откритието Тони Револори (непрофесионален изпълнител от гватемалски произход) се надиграват пред камерата сред великолепен декор и с остроумен диалог. Ала въпросът защо е направен този скъп филм остава без смислен отговор, въпреки специалната награда на журито „Сребърна мечка”.
Като алтернативен пример на добро кино, но пропуснато сред наградите, може да се посочи британският дебют на французина Ян Деманж „1971”. Изненада е обаче обръщането му към тема от времето на острите религиозни и политически конфликти между протестанти и католици в Северна Ирландия през 70-те години, когато британската армия се опитва да предотврати гражданската война. Филмът е построен с документална убедителност, режисьорът умело води разказа през бруталната реалност на екрана, без да спестява истината за хаоса и политическата безизходица в Белфаст. В крайна сметка филмът отправя ясно антивоенно послание, което не е ново или непознато за британското кино, тъй като успешни заглавия за болезнената рана Северна Ирландия са правени многократно през годините (сред тях и забележителният „В името на отца”, 1993, на Джим Шеридан). Но и новият опит „1971” се вписва успешно в общата филмография на тази тема.
И неговият колега, но от алжирски произход Рашид Бушареб смело решава да се върне към образец от миналото и да направи американски римейк по френския класически филм „Двама мъже в града” (1973, реж. Жозе Джовани). Той запраща сюжета някъде в пустинята на Тексас, близо до границата с Мексико и успява да изгради увлекателен психологически екшън с ярки драматични моменти и съдбовна предопределеност за персонажите. Но докато на екрана се подвизават чернокожият актьор Форест Уитакър и звездата Харви Кайтел, неволното сравнение с Ален Делон и Жан Габен от оригиналния филм не е в полза на новия римейк, но е попаднал в конкурса на Берлинале най-вече заради развлекателната си линия.
Много по-авторитетно и убедително стоеше в конкурса един от немските филми – „Кръстният път” на сценариста и режисьор Дитрих Брюгман. Той се наема със сложния проблем за днешния статут на католицизма с разумна мяра и без да предлага евтини решения. Защото въпросът за вярата в голяма степен е маргинализиран в съвременното общество, а той построява филма си като своеобразна илюстрация на епизоди от евангелския текст за кръстния път на Иисус от осъждането му до разпятието. Тийнейджърката Мария по подобен начин е „разпъната” между вярата и семейството й, напълно чуждо на подобни идеи. Наистина проблемът няма широка социална основа в предимно протестантска Германия. Но вниманието към деликатните духовни потребности на субекта не са за подценяване и това е обяснението за присъдената награда за сценарий плюс отличието на екуменическото жури.
На този конкурсен фон американското кино определено отстъпи крачка назад в сравнение с предишни години – не само количествено (преди поне 4 филма, сега 3), но и като художествена тежест в програмата. Военният екшън „Пазители на наследството”, макар и замесен с изкуствоведска мая, не стои убедително със сюжета си за спасяването на европейски артшедьоври през Втората световна война от всеотдайни американски музейни експерти. Тоталният авторски напън на Джордж Клуни (продуцент, сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля) удобно поема универсално хуманитарно и антивоенно послание, ала холивудските клишета натрапчиво пробиват през иначе добрата професионална опаковка и ясно личат любимите драматургични клишета на американското масово кино, експонирани още по-ярко от цяла кохорта екранни звезди (Кейт Бланшет, Мат Дейман, Бил Мъри, Джон Гудман, дори и французинът Жан Дюжарден). Премерен по мерките на добрата конфекция, филмът си е съвсем наред и навярно ще донесе добра печалба. Ала присъствието му в конкурса на Берлинале е твърде спорно.
За късмет, второто американско заглавие – „Момчешки години” на Ричард Линклейтър, защити убедително не само името на режисьора, но и доброто реалистично кино отвъд океана. Филмът е поредната елегантна и ведра история с постоянните персонажи и актьори от поредицата „Преди изгрев”, „Преди залез”, „Преди полунощ”. Сега Линклейтър е предприел изключително труден и рискован експеримент: да разположи сюжетното време от 12 години в реално житейско време, снимайки през големи интервали от 2002 г. до днес, така че децата на екрана буквално израстват пред очите ни, а родителите им видимо остаряват. Актьорите са се доверили на режисьора и са го последвали в този непознат за комерсиалното кино подход на работа. Резултатът е повече от убедителен. На екрана живеят живи хора, посланието за незаменимия личен опит, с който опознаваме живота и се включваме в социалните му параметри, не само се възприема пълноценно, но и оставя неповторимо усещане за достоверност. „Сребърната мечка” за режисура е напълно заслужена награда за този талантлив и нестандартен американски кинематографист.
И накрая две думи за уважението на Берлинале към миналото и ветераните на киното. Френският майстор Ален Рене (вече на 91 години) участва в конкурса с новата си театрална екранизация „Да обичаш, да пиеш и да пееш” и достойно бе отличен със специална „Сребърна мечка” на името на Алфред Бауер (основател на фестивала в далечната 1951 г.). ФИПРЕССИ прибави към нея и наградата на международната критика. А британският ас на социалнокритичното кино Кен Лоуч (78) получи почетна „Златна мечка” за цялостен принос. Това са не само жестове на внимание към безспорно заслужили автори, а и грижливо отношение към традициите, които времето неизменно развива, но без да забравя миналото.
