Новата Арахна: Метаморфоза и био-техника

АРАХНА (грц. „паяк”) – смъртна девойка от Лидия, дъщеря на Идмон, най-сръчната тъкачка в страната. Предизвикала дори Палада на състезание в тъкачество и навезала в килим скандални любовни истории на боговете, особено на Зевс. Уязвена от нейното изкуство и от изображенията на платната й, богинята раздрала тъканта, запазила живота на съперничката си, но я превърнала в паяк – омразното й животно.

(Георги Батаклиев, Антична митология, 1985)

Разкъсване

Мрежата на Арахна е тъканта, чието разкъсване е самата тъкан. Можем ли да разкъсаме разкъсването?

… et rupit pictas …
Caelestia crimina

Митът за Арахна не е само мит за уменията и техническото майсторство, но и за резултата на техническите способности. Килимът е творба. Но тази творба същевременно представлява и архив, таксономичен инструмент: той събира, изброява и класифицира. Той класифицира анималистичните метаморфози на боговете, които правят възможни престъпленията им, сексуалното насилие върху смъртните жени. По думите на Овидий: caelestia crimina.

Каталог на hubris

Ръчно изработената творба на тъкачката, нейният килим, е изтъкана от вълна и хюбрис: върховно предизвикателство, хвърлено в ревнивите очи на боговете.

Творбата на тъкачката е съставена от непристойни разкрития: брутално разкриване на промискуитета на боговете, на тяхната неограничена и безнаказана бруталност. Дързостта на Арахна продължава да нараства, напрягайки ексцеса към несъизмеримото. След като предизвиква богинята в областта на техно–крацията, на занаятчийската сила и майсторство на tekhné, тя обижда всички порочни олимпийски богове: бащата, чичовците и братята на богинята Атина. Тя напада едновременно божественото и мъжкото насилие. Нейната област е тази на тъкачеството – технето, отредено й като на жена. С него Арахна опитва нещо немислимо, безразсъдно, пре-стъпно за смъртен, още повече за смъртна жена: да преобърне с един жест, с едно изтъкаване, техническите, социалните и космогоничните йерархии на този свят.

 Мета-метаморфоза

 Килимът е метаморфична структура: tekhné-то, изкусността на тъкачката метаморфозира суровия материал, превръщайки го в (сякаш) живите репрезентации на метаморфози. По този начин, от една страна, килимът се явява като метатекст на митичния текст, а от друга, като предсказание за съдбата на Арахна.

Това ни отвежда до следния въпрос: не е ли митът за Арахна метамит на Metamorphoseon? Разбира се, може да се твърди, че едва ли намерението на Овидий е било такова. Но именно: не Овидий, съзнателният, интенционален автор, а самата логика на фигурата може би говори за парадигматичната роля на мита за Арахна. В кой смисъл този мит е парадигматичен? Хипотезата ми е ясна: този мит е парадигматичен, защото разкрива иманентната връзка между метаморфоза и tekhné.

И така, ако метаморфозата на Арахна изглежда като метатекст на самата метаморфоза, като метамит за метаморфозата, то е, защото тя разкрива tekhné като несубстанциална субстанция на промяната.
Метаморфозата е техническа операция. Това, което нарушава неподвижността на субстанцията, е екстраелемента на метаморфозата. Този извънреден елемент е tekhné. Mетаморфозата е десубстанциализацията на субстанцията, с която се явява tekhné. Tekhné е чудотворно, deinos.

Утробата на Арахна

Нека последваме съдбата на Aрахна в неизбежната сцена на нейната метаморфоза – спасение-наказание.

След като спасява живота й, Палада поръсва Арахна със сок от Хекатино биле: косата на Aрахна пада, последвана от носа и ушите й, главата се свива бързо, както и цялото й тяло. Останалите й телесни части, сплетени, свързани в един възел, потъват навътре в утробата й; стотици малки пръстчета-крачка израстват от двете страни на паяковата утроба, откъдето паякът започва да тегли тънка нишка. Оттогава паякът, arakhne без главно „а”, тъче паяжината си, неговите органи, гниещи в утробата, израстващи от утробата, избликват от отвора под формата на най-изкусната нишка, и нишката е втъкана в мрежата – дом, оръдие, оръжие, съдба.

Метаболичното чудовище

Изкусният техник, техно–кратката Арахна, редуцирана до примитивно създание, до чистото въплъщение на tekhné – до звяра, който само тъче – става, самата тя, чудовище, което убива и трансформира жертвата, като я включва в своя метаболизъм, тоест метаморфозира я. Звярът става агент на метаморфозата.

Атина мета-морфозира Арахна чрез о-без-телесяване (операция, която представлява и „имплозия” на органи, абсорбирани от утробата), докато Арахна метаморфозира жертвите си чрез техническата си виртуозност, инкорпорирайки ги метаболично.

Циклопска треска

Метаморфозата на Арахна е циклопска регресия: борба вътре в тялото, подобно на света в епохата на Хаоса, когато няма нищо устойчиво. Арахна поглъща самата себе си в собствената си утроба, където природата не желае нашите тела да бъдат погребани (Metamorphoseon, XV, 216-219).

Арахна поглъща собствените си органи, но ги секретира отново като оръдие: като техническо приспособление, като нишка, която й позволява да погълне, да разкъса, да ин-корпорира и абсорбира, метаболично, други живи органи – утроби в утробата. Да тъче тялото отвътре, иманентно.

Така техниката на тъкане на образи се превръща в техника на тъкане на тела.

Жертвоприношение: неговият произход и неговият край

 Ето защо Арахна е изначално обвързана с един идилично-жертвен „двоен възел”.

Времето на Кронос, богът, който изяжда собствените си деца, парадоксално е времето на вегетарианския Златен век, превъзнасян от Питагор в противовес на бестиалните примитивни времена, когато Циклопите ядели сурова плът. Златният век било време преди времето на олимпийските богове, преди титанът Прометей да въведе практиката месото да се готви на огън и изгорените кости да се дават на боговете: жертвен ритуал, който бележи категоричното отделяне от света на боговете. (Според Порфирий в De abstinentia, политическото състояние е условието на животинското жертвоприношение; Порфирий се доближава до Овидий в апологията си на вегетарианството, свързано от последния с митичния образ на Златния век.) Огънят, прото-tekhné, прокарва браздата на това субстанциално разделяне. Като постига tekhné, Човекът става deinos – чудовищен: много по-близо, и затова безкрайно разделен, от боговете.

Както древните Титани, Циклопите, Арахна изяжда своите жертви. Нейната „революция” е едновременно техническа и регресивна. Тя е и чудовищна, опасна (deinos), защото е противопоставена на боговете: тя има необикновена техническа сила, но я използва само за да направи жертвоприношението – категоричното разделяне с боговете – невъзможно. Тя не предлага жертвите си на боговете, а ги инкорпорира чрез метаболизма си, като след това ги трансформира – така дезорганизирайки ги – като ги екстернализира отново като „творба”: нишка, паяжина, средство, инструмент, дом. Това е идеален метаболичен кръговрат, без никакъв остатък, иманентност без изход и следователно без възможност за каквато и да е трансцедентност. Този технико-метаболичен затворен кръг е отмъщението на Арахна. В нейния свят, света на примитивното съвършенство на tekhné, Атина – както всеки друг бог – вече няма място.

Разкъсване/имплозия

 Арахна се явява като митична противоположност на сатира Марсий. Органите, погълнати в утробата на тъкачката, се противопоставят на изложената сурова плът, на кървящото тяло на музиканта. Той е одран жив / тя е погълната жива, вътре в самата себе си; неговата кожа е откъсната от плътта / нейните органи са абсорбирани дълбоко в тялото.

Откъснато от живота си до кожата и дори отвъд кожата, одраното тяло на музиканта, осмелил се да предизвика бога, е голият живот, blosses Leben, в най-радикалния смисъл на термина. Живот без прото-техническата мембрана на кожата – живот без прозрачно тяло, живот-страдание, изтезаван в кървяща рана, бликаща и мътна; живот без политическо тяло, неизложимо навън тяло  –  недосегаема маса. Одраното тяло на Марсий е кървавото клеймо на тоталното присъствие: неговото насилие изличава всяко опосредяване, наказвайки техническия хюбрис, хюбрисът, който дава име на разтварянето на живота.

Точно обратното, органичната имплозия на Арахна – имплозията на органите й дълбоко в нейната жизнена сила, нейното само-поглъщане – мобилизра друг вид метаболизъм, друга дълбока динамика на тялото. Тази динамика е динамиката на метаморфозата. Тялото на Арахна се екстернализира, като се дезорганизира; то се екстернализира като изтъкана нишка, под формата на техника.

 Паяжина

Паяжината – техниката, иманентна на тялото, което се екстернализира чрез дезорганизация: екстериоризацията на тялото като техника.

Техниката, иманентна на тялото: дезорганизацията.

Животът на паяка: био-техника

Живот без каквато и да е друга субстанция освен тази на tekhné – изцяло технически живот, противоположност на живота на бога: tekhné=deinos=hubris.

Животът на Арахна е самият живот като hubris. Нейният живот, технически живот парекселанс, минималното условие на живота като условието на примитивно tekhné, е обратното на голия живот – das blosse Leben според израза на Валтер Бенямин в неговата „Критика на насилието” – на виталистите.

Ученията на Питагор и Овидий звучат сходно на тези на Курт Хилер, в които се прицелва критиката на Бенямин. И Овидий, и Хилер утвърждават сакралността на живота, на „чистия и прост живот”, „чисто и просто живота” или „сал едничкия живот” (според българския превод на Димитър Зашев) – das blosse Leben. Подобна сакрализация на живота е непоносима за Бенямин. Само достойният живот има ценност: и затова (революционното) насилие е позволено, какъвто е скритият патос на „Критика на насилитео”. Така Беняминовата критика на виталистката сакрализация на живота директно води до въпроса за оръжията. Крайният въпрос на мита за Арахна.

Дезорганизираният паяк: биополитика / техно-айстетика

Митът за Арахна представя въпроса за потенциалността на живота като неотделим от движението на метаморфозата. Потенциалността на живота не е силата на векторната актуализация, а силата на метаморфозата, на промяната на формите, но и на устояването в промяната. Чрез фигурата на Арахна метаморфозата се явява като изначално техническа: метаморфозата де-монстрира техническата потенция на тялото – или по-скоро tekhné като неговата единствена ан-архична сила, неговата еднствена „субстанция”.

Най-подходящото име за силата на тази метаморфоза би било съпротива. Ако съпротивата е иманентна на потенциалността, тя е иманентна и на трансформабилността, на метаморфичността или преобразимостта на тялото: в този смисъл тя е действието на самата потенция, energeia на dunamis, движение, имплантирано в матрицата на възможността. Следователно съпротивата не е свръхдетерминирана. Като иманентен момент на потенцията тя определено е „първа” (тук, разбира се, чуваме ехото на енигматичната фраза на Дельоз от книгата му върху Фуко: „Съпротивата е първа”). Първа е като действие на сингуларизация, тоест на изобретяване-произвеждане на сингуларност или на невиждани форми на живот. Тялото се появява в това действие не като субстанциална органична потенция или като значеща повърхност – като органично или машинно хомогенно цяло; точно обратното, то е винаги насред движението на дез-организацията. От тази гледна точка дезорганизацията може да бъде разбрана като движение, имаментно на тялото, което надхвърля противопоставянето между органично и неорганично. Тялото субект става субект чрез сложната операция на (дез)организация на своите tekhnai, тоест чрез произвеждащото сингуларност действие, чрез което се ре-композира пространството на общото (тялото субект = общност на дез-организираните сингуларности, тоест на сингуларностите, надскащи органичната си кондиция: техника).

Ето защо митът за Арахна представлява нещо много повече от алегория за овладяването на потенцията на тялото, за овладяването на тялото – основната операция на всяка (био-)политика; този мит очертава една друга възможност, едно друго действие, една контра-операция, която прави пълното овладяване на потенцията на тялото невъзможно завинаги: техно-айстетическата операция (изграждам този термин на основата на гръцкото tekhnй, „способност”, „умение”, „занаят”, „изкуство” и aisthesis, „сетивен опит”, от което Александър Баумгартен произвежда преди два века и половина термина „естетика”). Схемата на техно-айстетическата операция се представя така: тялото се трансформира като резултат от изобретяването на нови техники, чрез които самото тяло – благодарение на собствената си техническа динамика – става ново оръдие/оръжие.

Така митът за Арахна предлага и критически инструмент за разбирането на друга известна и енигматична късна фраза на Дельоз: „вместо да се страхуваме или надяваме, трябва да търсим нови оръжия”.

Пашкул / Оръжие

Арахна като пеперуда? Само помислете колко фасциниращо е, че устояването, пер–систирането чрез техниките може да създаде нови тела (тъчащата жена се трансформира в тъчащ паяк и така преобръща необратимата съдба). Старото тяло произвежда необходимата техника за своята трансформация в ново тяло. Това ново тяло е новото оръдие/оръжие, което ни е нужно.

Трябват ни нови оръжия, следователно ни трябват нови тела.

Преведе от английски АНИ ВАСЕВА

¹ Текстът преработва част от книгата на Боян Манчев Miracolo (Milano: Lanfranchi, 2011). Преводът е направен по последната английска версия, публикувана в Divan (Stockholm, 2013).