(Размишления пристрастни и съвсем лични за големия критик)
Михаил Неделчев
Няма да е честно, ако не кажем още веднага, в началото на нашите размисли за Владимир Василев, че презрението ни към тези, които си бяха позволили да го унижават, е непомерно, че за нас, със самия факт на това причинено унижение, те са се самоизключили от литературата, че само са манкирали десетилетни занимания с литература, че за всички тях няма прошка в полето на литературата, че за цялата им идеологическа шайка не трябва да се говори спокойно, да се казват неща като такова е било времето и други подобни. Човешкото унижение на Владимир Василев да бъде коректор (той, РЕДАКТОРЪТ), да бъде посетител на „стола” на писателите на
ул. „Ангел Кънчев” № 5, да бъде допускан от време на време тук и там, е велико престъпление спрямо интелектуалния потенциал на България, че е недопустим разход на най-високите ни енергии. Толкова е просто, тук няма нищо за усукване и за компромисно говорене.
Но аз искам да говоря в началото за едно друго снизхождение към Владимир Василев…
Ние филолозите често изпитваме снизхождение към занимаващите се с литература, включително с литературна критика, хора с някакво друго, отдалечено по тематика образование. Често ние смесваме две неща: професията, за която наистина се изисква специализация (например професията на учителя, на университетския преподавател), с призванието да бъдеш литературен критик и дори историк, да имаш мисията за това. Не се преценява, че човекът с мисия има други способи да набавя необходимите му умения и факти. Забравяме, че някои от най-високите творчески осъществявания в критиката по света са на литератори без филологическа университетска подготовка, че са със съвсем различна професионална школовка: достатъчно е да се даде примерът с лекаря Шарл Огюст Сент-Бьов.
Веднага бих могъл да чуя възражението, че днес, когато вглеждането и в езика е задължителна страна на анализа, че езиковедската подготовка е абсолютно необходима, че филолозите вече не се делят така рязко на литературоведи и езиковеди още в първия университетски курс, че и на човека с мисия му е необходима тази дълбинна ориентация. Не знам, всеки сам решава подобни дилеми, знам само, че усещането за превъзходство просто защото си завършил някаква филология е неоснователно, особено по отношение на големите фигури от миналото.
И все пак, макар и негласно изразено, подобно отношение ние изпитваме към юриста Владимир Василев, който на всичко отгоре е продължавал дълго време да практикува съдийската си професия – паралелно с интензивното сътрудничество в самото списание „Мисъл”. А инак всички добре знаем, че Владимир Василев многократно превъзхожда квалифицирани и упорито пишещи филолози. Ето например по отношение на това, което е тема на този текст: жанровото многообразие и образцовост на критическите форми.
Но ние сякаш не сме забелязали това, защото въобще не се занимаваме с жанровото съвършенство и новаторство в критиката ни. Иначе всъщност щяхме да преценим, че голяма част от най-важните, най-ценните, най-умните и най-вдъхновените български критически текстове са най-често жанрово несъвършени, дори неопределими, че много често дори съчетават несистемно чертите на две-три жанрови форми.
И наистина в какъв жанр са текстовете от представителната книга „Млади и стари” на самия д-р Кръстьо Кръстев. Концептивният сборник със студии и статии е моя любима цялостна жанрова изява (самият аз, по образец именно на д-р Кръстев и на Юрий-Тиняновата „Архаисти и новатори”, съм направил и издал моите „Социални стилове, критически сюжети”, 1987 г., и „Литетературноисторическата реконструкция”, 2012 г.), но това не снема въпроса за тази силно жанрова неопределеност. А какво е „Тъгите ни” на Димо Кьорчев – един от най-прекрасните текстове на българския модернизъм, но какво е: есе, сациалнопхсихологически очерк, изповед или наистина литературна критика? Или как да характеризираме пак неговия голям паралел между „Записките”, „Под игото” и „Кървава песен”. (Впрочем Кьорчев също учи и завършва право в Лайпциг и София, а да добавим и че особено след 1944 г. още много юристи нахлуват в полето на литературната критика – за добро, но най-често за лошо!) А какво са най-важните текстове на Боян Пенев от рода на „Превращенията на Бай Ганя” и „Нашата интелигенция”? Можем да продължим и с изброяването на други примери при най-големите – Иван Радославов и Иван Мешеков до Кръстьо Куюмджиев и Тончо Жечев…
Ето на този съвсем едро очертан фон искам да говоря тъкмо за жанровото съвършенство на голяма част от текстовете и другите форми на критическо и литературоведско осъществяване на Владимир Василев. Ще се опитам да покажа и със съвсем конкретни примери и жанровото многообразие на неговото творческо дело.
Всеки от нас има тук своите фаворити, припомняйки си текстове на Владимир Василев от „Мисъл” и „Златорог”. Но аз ще започна показването сякаш в обратен ред – от книгите, изданията – отделни томчета или многотомници. Така искам да утвърдя преценката, че може би най-високия професионализъм критикът, литературоведът проявяват в това как пипат книгата, как я подготвят за срещата й с читателя и с колегиалната общност.
Тук можем да пренебрегнем забележката, че Владимир Василев не е подредил своите собствени книги, с контратвърденията, че: 1. той гениално за българските условия е нареждал „Златорог” в продължение на 23 години и 2. неговите собствени сборници остават в проект поради всеизвестните насилнически и остракиращи обстоятелства.
И така, ще говорим за други книги, за умението да правиш книжни цялости…
НА ПЪРВО МЯСТО, разбира се, за Яворовия петтомник.
Като литератор, който от 35 години се занимава с издаването, коментирането, предговарянето на Яворовите съчинения, искам да изразя огромната си почит към критика, който успя да превърне приятелството си – лично и литературно – с автора на „Подир сенките на облаците” и в професионална съдба. Владимир Василев не само създаде традицията за цялостно, скрупульозно представяне на великия български трагик, но просто вгради творческата си личност в неговото наследство. Така стратегиите и формите на издаване на всички текстове на Яворов се превърнаха в най-важното, най-смислово натовареното явление на българското литературно наследство в аспекта на подготовката и репродуцирането. Когато през 1976 г. пишех в „Български писател” пространните си бележки (130 печатни страници в петит) към т. 1, към стихотворенията, изключителният предговор на Владимир Василев бе изхвърлен дори (трудно е сега някак да си го представим) от възможно най-представителния том от епохата (съставна част от една авторитетна поредица): БЪЛГАРСКАТА КРИТИКА ЗА П. К. ЯВОРОВ, БП, 1977 г., в тираж 3113, съставителство на Боян Ничев (а всевъзможни псевдосоциологически бръщолевения на соцреалистическите критици си стояха там дебелашки разположили се в тома.) Затова пък аз, Михаил Неделчев, абсолютно напук, с пълно съзнание за радикалността, за алтернативността на жеста ми, го цитирах предварително, пак в същата 1977 г., пасаж по пасаж, на различни места при коментарите на стихотворения, книги и стихотворни цикли, всичките му тридесет и осем страници малък формат, до последната му буква, в тези мои бележки, отпечатани в 50, 113, петдесет хиляди… екземпляра. Напук на натрапения в изданието като „задължителен”, като текста, който трябва идеологически да „бетонира” всичко, предговор на Пенчо Данчев, напук на всичката тази пенчоданчевщина. Който може да чете, да чете! Престъплението ми не бе уловено от голямото началство и не бе санкционирано, въпреки че опитните ми колеги Тихомир Тихов и Милка Спасова веднага го бяха разконспирирали.
А този свой предговор Владимир Василев бе издал като литературен очерк в самостоятелно издание (притежавам например екземпляра с автограф за Стела Янева) – но аз не искам да го деля от цялостта Яворови събрани съчинения, защото той там е не само абсолютно функционален, той просто е една от сърцевините. И в това също е жанровото съвършенство на Вл.-Василевото общо дело – заедно със способността да се ползва личният опит и личната памет при създаването на коментарните паратекстове.
ВТОРАТА КНИГА, която искам да посоча, е вече класическото литературноисторическо утвърждаване от 1930 г. на поезията на Димчо Дебелянов – след като преди това имаме двете издания, направени от най-близките му приятели. И с предговора на Владимир Василев, и с подбора и подредбата, и с фината редакторска работа на самия Николай Лилиев това вече е представяне на един истински значим poeta mignore – на един камерен класик, направено със съответната изключителна деликатност. Ето само три изречения от предговора: „Поезията на Димчо Дебелянов е чиста песен, чийто лиризъм никога не се нарушава от патос или реторика. Лазурносветли в глъбините на душата му, неговите настроения наново оживяват в поетическата форма, която им е дадена. Под нейната корона блесват с нова сила и заговорват с нова краска” (с. 13).
И ТРЕТАТА КНИГА от моя подбор: сравнително голямата сбирка „Купол” на Емануил Попдимитров – издадените през 1943 г. от книгоиздателство „Хемус” избрани стихотворения под редакцията на Владимир Василев; разбира се, и с негов предговор и с извънредно важна, къса, синтетична редакторска бележка, която искам да възпроизведа почти изцяло: „Идеята за тази антология е отпреди пет-шест години. Трябваше тогаз да включа в една редица статии върху българската литература и поезията на Емануил п. Димитров. Срещнах твърде голямо затруднение не само в многобройността на стихотворенията, но и в разнородността на техните мотиви. На кои да се позова?… Споделих с поета мисълта да се направи един избор. Той бе необходим и за читателя и за литературната критика, за която е важно не всичко написано, а само онова, в което е изразено истинското светоусещане на поета и дето то е намерило най-висок и завършен израз” (с. 139).
Един малък коментар преди да продължа с възпроизвеждането на текста: както знаем, в списание „Златорог” от 1932 г. нататък Владимир Василев публикува голяма поредица от студии под общото заглавие „От 1920 до днес”, като във всяка от тях онагледява някаква обща тенденция от развитието на българската литература чрез вглеждането в творчеството на един или няколко писатели. Именно за посветен на поезията на Емануил Попдимитров текст от тази поредица му е бил нужен и въпросният избор от това обемно лирическо творчество. Но същевременно в този пасаж е особено важно свидетелството на критика Василев, че се интересува преди всичко от същностното, от феноменологическото, от представителното при един автор, че търси синтезите, а не навлизащите в паралелното разгърнати анализи.
Да продължим с редакторската бележка:
„Ем. П. Димитров възприе тая мисъл с готовност. Когато тая година трябваше да се пристъпи към тоя избор, помолих го да направи предварително той, за да имам една проверка повече. Той избра 138 стихотворения. Това вече свидетелствуваше за едно твърде голямо чувство на самокритика.
Трябваше наново да проучвам цялата му лирика, за да установя, кое точно да се вземе. Прибавих само четири: „В ливадата”, „Майски дъжд”, „Бягство” и „Чернозем”. Обаче от работите, които той сам бе избрал, изоставих 65, така че антологията се сведе до 76 стихотворения. Те представят само една четвърт от цялата му поезия (270 стихотворения, без преводите).
Макар, че Ем. П. Димитров ми бе дал неограничено доверие и пълна свобода, все пак исках да види установеното. Разбира се, страхувах се от неговата саморевност, тъй естествена у всеки писател. За изненада, той мислеше точно тъй и възприе веднага всичко. Искам тук да отдам признание на високото му критическо самоотношение. Това не трябва да се схваща като прехвърляне, в каквато и да било степен, отговорността за избора върху него. Тя е само моя.
Но в тоя вид, мисля че книгата представя поетическия образ на Ем. П. Димитров в най-същественотно и най-хубавото. Жално, че не може да я види. Във всеки случай, той я знаеше и много се радваше.
Разпределението на стихотворенията в отдели е мое; също заглавията на стихотворенията „В ливадата” (по-рано „Пролет”), „Море” (Буря), „Лилии” (Блата) и „Дъждове” (Вода).
Съкратил съм в стихотворението „Дъждове” една строфа, в „Певица” – пет строфи, и в „Моят стих” – една. Ако се сравнят с предишните редакции, ще се види – защо” (с. 139-140).
Приведох изцяло тези текст, тъй като той свидетелствува за една уникална литературнокритическа и литературноисторическа в последна сметка ситуация, за един толкова важен пример на практикуване на въвлечено литературознание. Проектът започва сякаш като една рутинна подготвителна, лабораторна работа на критика за написването на съответен текст, но прераства в създаването на една представителна и до ден днешен лична антология на един от най-значителните български поети символисти, реализирана като конкретен издателски проект всъщност посмъртно (Емануил Попдимитров умира на 23 май същата тази 1943 г.).
Самият факт, че един успял, реализиран пълноценно поет и литературовед с десетки и десетки издадени книги се доверява така на един критик, вече говори много за етиката и йерархиите от литературния ни живот. При създаването на тази едра смислова цялост Владимир Василев безспорно работи с изключително самочувствие, с вяра в литературноисторическата си правота. Това също е жанрово съвършенство. Аз лично никога не бих се осмелил да предложа такива съкращения и поправки (а не преработки, както ние, текстолозите, смятаме, че трябва да се казва; но тук наистина става дума за поправки) на един уважаван и обичан от мен поет. (Казвам това, макар 15 години да съм работил като редактор в отдел „Литературно наследство” на издателство „Български писател” и имам разностранен опит, който обаче по-скоро се изразява и в един култ към самостойността на авторовия текст; имам и десет години практика като главен редактор на сп. „Демократически преглед”, публикувало и стотици текстове на съвременната литература, включително и нова поезия). Но нашите големи предшественици очевидно са имали и едно друго, по-вариативно отношение към художествения текст, не са били така статично благоговейно настроени – както сме ние към ненакърнимата авторска воля.
Тук ще припомня, че без да е означен на корицата (но с посветено му вътре стихотворение), приблизително подобна роля – без драматичните намеси, а по-скоро при подбор и подредба – има Владимир Василев при издаването на „Вечната и святата” (1927 г.) на Елисавета Багряна. Заедно с Николай Лилиев те са прочути с грижовността си към книгите на своите литературни събратя. И след десетилетия ръководителите на новия литературен живот се възползват с жестоко обидно снизхождение от тези негови умения – уж само с мотив да бъде подпомогнат старият критик с тези негови висши коректорски изпълнения.
Нека сега, на ЧЕТВЪРТО МЯСТО, да минем вече в нашия преглед към първата книжка, от януари 1920 г., на великото му дело – СПИСАНИЕ „ЗЛАТОРОГ”.
Още в нея се съдържа един образец на критическо жанрово съвършенство – на голямата проблемна статия. Това е обемният текст от двадесет страници „Маршът на победата и на смъртта”, който избира да покаже белетриста Йордан Йовков като най-важен писател на епохата, съумял да даде най-висш художествен синтез на цялостната трансформация на българското общество по време на войните. Ето с каква обобщителна сила е въведена тази проблематика още в началните редове на статията: „Войната още виси над нас с тежкото крило на един кошмар. Ний не можем да познаем де сме и в пълна дезориентираност гадаем посоките на утрешния ден. Във вчерашния ден не виждаме освен онова, което утвърди у нас психиката на пълен скептицизъм и резигнация. Ръката ни остана дигната в един жест на проклятие към него.
Колкото повече, обаче, колелото на времето се завърта, толкова по ще бъдем в състояние да дирим в преживяната епоха и други съдържания, и други значимости. Войната призова на състезание стихийните, първични сили на нацията и в двубоя на собствената си съдба тя освободи нови, редки, изключителни достояния на единицата и на цялото. Тя събуди колективитета, изведе го из състоянието на потенциалност, в което се намираше и го призова като една сила, без която по-нататък няма да се върви. Първите нейни прояви бяха изживяни в трескави борби, в които националната душа се открои с нови възможности и с една нова амплитуда на движение, до която не знаехме, че може да се развърне. Но войната бе същевременно и за личността един рядък вътрешен опит. Това е емоционалното богатство на една нова психика, към която я приобщи. Комплекс от неповторими, екстремни преживявания, които се слагат в нейната основа като един нов елемент на самопознание и на творчество. Защото творчеството намери в тях мотивите на едно ново вдъхновение и на една нова красота.
Оная странна красота, за която Йордан Йовков говори, че „съчетава в себе си близостта на опасностите с екстаза и мрачния устрем на смелостта” (Зл, І, 1, с. 45- 46).
С тази своя работа Владимир Василев слага първия белег за един мощен тематичен акцент, който ще доминира в началните години на списанието.
То ще повествува за войните, но не толкова като мрачно и трагическо минало, а като огромен срив, като драматичен хиатус в общностното битие, предопределил в много отношения не само насотояще, но и бъдеще.
И ПЕТОТО ЖАНРОВО КРИТИЧЕСКО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ: създаването на традицията сп. „Златорог” да обглежда, да осмисля самото себе си, а също така и цялата литература – за по пет и по десет, петнадесет и след това двадесет години. Периодичността от една година очевидно не е достатъчна за обобщенията на Владимир Василев – така, както това се случва например в сурвакниците на Петко Росен. Нужни са му по-широки перспективи, по-продължителни периоди за улавянето и осмислянето на тенденциите.
При това тези обзори са съвсем различни при списанието (напр. „15 години „Златорог”), и за литературата ни – да кажем, споменатата вече поредица „От 1920 година до днес”, печатана и в тринадесетата годишнина, с продължения, с подробно разглеждане на творчеството на силно изявилите се за периода писатели; но и с очертаване на общи проблемно-тематични ядра или общостилови явявания и пропадания.
Това по същество са две различни жанрови форми (така че това са образци пет и шест).
Ето например как звучат редове от равносметката
„15 години „Златорог”:
„Онова, което през толкоз много трудности и примеждия закрепи „Златорог”, е – служенето на нещо друго отколкото на отделната личност: на културното съзнание на българина. Това служене е, което можа да примири отделните писателски съревнования, да ги отклони от естествената им насока едно срещу друго и да ги насочи паралелно, към една обща цел – вън от тях. (Израз на това съзнание е, между друго, и самокритиката, която „Златорог” е упражнявал върху себе си – между автори и дела, излизащи на неговите страници” (Зл, г. ХV, декември 1934 г., кн. 10, с. 433). И още: „Златорог” не е бил екзалтиран. Защото метрономът на екзалтацията неминуемо се връща на обратния полюс. На патоса и декламациите – ние сме противопоставяли убедеността. И с тая убеденост сме устоявали на огъня който на времена като върху някой форт, се е сипел върху ни от всички страни. Единиците, които проявяваха малодушие и не издържаха, бяха заместени от по-млади и по-доблестни. Такава е примката на истината: тя винаги ще намира нови защитници” (пак там, с. 434).
И нека чуем пасажи от осмислянето за 20-ата годишнина…
Припомняйки си колебанията при приемането на мисията да се прави „Златорог”, при съмненията дали ще се издържат дори и три години, Владимир Василев формулира образно неговата свръхзадача: „Това бе преди всички необходимостта, съвсем обективна, да се каптират, в литературния водовърт веднага след войните, бистрите творчески струи в един улей” (Зл, год. ХХ, декември 1939 г., кн. 10, с. 473). Критикът настоява, че през тези две десетилетия списанието наистина е осигурявало на всеки от авторите си реална творческа свобода: „ние сме предоставяли всекиго на собствените му възгледи и убеждения”. И добавя: „Наричат това еклектизъм. Обратното е – сектантство. Не може нито да се обхване с него една литература, нито да се тласка напред. В течение на тия 20 години, време на големи превратности, когато толкоз обществени идеологии завладяваха голяма част от интелигенцията ни, ние не задължихме изкуството с никой политически лозунг. Това не значи че всеки от нас не го е имал. Но не сме се считали в правото си да искаме подчинение на него – това унифициране на поривите, на вдъхновението, на погледа, което би направило от една литература най-скучното нещо. Ние гоним не единност в посоките. Има една степен на постигане, в която всички посоки се пресичат. (…) Но избягвали сме да правим от тях (от движещите сили в обществото – бел. моя, М. Н.) формули и да прогласяваме девизи, и то съзнателно: девизът става един вид разрешение на уравнението с много неизвестни, каквото е творчеството; всички тогаз почват да разрешават механически една и съща задача. Това е началото на стандартното литературно производство – когато изкуството престава да бъде тайна” (пак там, с. 473-474). Владимир Василев отговаря и на прочутите и настойчиви обвинения, че списанието „дирижира” литературния живот: „Всъщност, ако е дума за „организиране”, вън от „Златорог” са организирвани много повече и много по-активни „групи”. Кое им е пречило да вземат везните в литературния ни живот, да налагат когото щат и каквото щат. Те са мнозинството, те са съюзите, те имат литературните седмичници, по-голямата част от всекидневната ни преса, фондовете, официалната подкрепа и пр.” (пак там, с. 474). И по-нататък говори за проявите на „литературен бандитизъм” и за това, че „Златорог” в последна сметка е „воюващо списание”.
Когато тук обсъждаме стратегиите и самосъзнанието на „Златорог”, трябва да кажем и няколко думи за Владимир-Василевите лични войни на литературното и общественото поле. Те са най-вече срещу простащината, безцеремонността и нахалството, но и срещу агресивната безграмотност и неофитската погрешна преценка за свръхценност.
Владимир Василев е, разбира се, голям майстор на литературната полемика. Така моят СЕДМИ ЖАНРОВ ОБРАЗЕЦ може да бъде унищожителната за одиозния комунистически идеолог Тодор Павлов студия памфлет „Бараж от литературни формули” (сп. „Златорог”, г. ХХІІ, 1941, кн. 1-5). (Унищожен, унищожен интелектуално, но Тодор Павлов след септември 1944 г. сановно се възправя и си връща по всякакъв начин на Владимир Василев!) А това е пространен текст, който по сила на критическото (и критичното) внушение и по обществена значимост, по обхвата на публичното въздействие може да се равнява с други знаменити подобни текстове от първата половина на ХХ в. – работата на Симеон Радев за д-р Кръстев от сп. „Художник”, на самия д-р Кръстев за цар Фердинанд и българската култура от сп. „Мисъл”, на Боян Пенев „Литературният плут”… Но студията (а тя може да се чете и като поредица от статии, така е означена) на Владимир Василев освен това далече надхвърля пределите на литературата и литературната идеология и има вече за прицел и общата идеология на комунизма. При това този текст демонстрира отличната образованост на Владимир Василев в материята: той бие словесно Тодор Павлов в „собствената” му територия. Заедно с поредицата критични статии на проф. Димитър Михалчев от сп. „Философски преглед” студията на Владимир Василев е големият отпор на високата буржоазно-демократична култура срещу агресията на предварително проникващата (преди политическата си победа от 1944 г.) комунистическа идеология. Редакторът на сп. „Златорог” все още не знае дори до какви абсолютни, жестоки и екстремни форми ще достигне казаното чрез пророческите му думи в началото на статия четвърта от „Бараж от литературни формули”: „Догматиката на класовата определеност на изкуството не се задоволява само да обяснява литературата, но взима правото и да я ръководи” (Зл, ХХІІ, май 1941 г., с. 211). Отвратително е колко скоро комунистическите идеолози ще пристъпят не само към това „ръководене”, но и към палаческото решаване на чисто физическите съдби на своите опоненти; затворническото битие – за щастие не с фатални последици – на Владимир Василев го показва.
Като ОСМИ ЖАНРОВ ОБРАЗЕЦ ще посоча фейлетоните му с литературен адрес от типа на „Пат и Паташон. Кинофилм по случай статията „Мъртва поезия” от Ат. Далчев и Д. Пантелеев, Зл, VІ, 1924, кн. 5-6 – незабравим текст, белязал завинаги с лошо клеймо двамата поети, позволили си херостратовски акт срещу светлата лирика на Николай Лилиев. Това са най-често по-къси текстове, подписани с редакционния псевдоним „Н. Р-ски”, обобщени впоследствие в изобличителни студии като „Хулиганството в литературата ни”. (Можем тук да си спомним и не съвсем справедливия ранен текст от сп. „Демократически преглед” още в началото на века, през 1912 г., „Пантеисти и маниаци” срещу стихосбирката на Сирак Скитник.) Прибавям и бележката „Дубльор на глупостта си”, Зл, ХVІІІ, 1937, кн. 1 – поставила отново на прицел книгата „Българска литература” на Иван Радославов и представяща пореден рунд от битката срещу кръга „Хиперион”.
Ще дам като илюстрация две формули от студията „Хулигантството в литературата ни” на способността на Владиир Василев върху сякаш маргинална проблематика да прави силни, бързи обобщения с наистина по-широк социален обхват. Първата: „Хулигантството е, преди всичко, проява на този дух на насилие, който счита, че в областта на духовния живот нещата могат да се налагат с пристъпи”. И втората: „Преди войните хулигантството нямаше това значение, което има днес. Литературните взаимоотношения бяха тогава по-установени, общото съзнание не тъй дезориентирано – безсъвестникът скоро се озоваваше на мястото си. Хулигантството бе единично явление” (цит. по: Владимир Василев. Студии, статии, полемики. БП, 1992 г., с. 359).
Като ДЕВЕТИ ОБРАЗЕЦ ще изредим тук и крайно критичните рецензии срещу явления от други изкуства – за да засегнем и необозримата при Владимир Василев театрална тема (тук, в тази тематична насока, в тази сфера на културата, също можем да представим чрез опусите му и цяла самостойна жанрова критическа и театроведска система). Например да се взрем в рецензията за поставената в Народния театър пиеса на Хенрих Ибсен „Враг на народа” („Народен враг” в други преводи) – с изразителното название „Анахронизъм на сцената” (Зл, г. ХVІІІ, януари 1937 г.,
кн. 1). Тази постановка става за критика повод да направи ретроспекция на европейския и българския ибсенизъм от началото на века, да разисква отново въпроса за взаимоотношенията между издигнатата личност и тълпата и доколко всичко това вече звучи през 1937 г. анахронично. Рецензията е преизпълнена с тънки, фини подмятания за лошо и елементарно търсена българска актуалност на поставяния текст. Ето: „Без да е чела Ибсена (тя, публиката – бел. моя, М. Н.), чувства, че тия премятания през всяка втора фраза в ІV действие „партизански гнезда, партизански, партизански”… не могат да бъдат на автора (на следните представления са махнати – защо ли?). Тия вмъквания стават един вид практика. Същото бе и в „Потъващия лед”, дето на инженерът, в момент когато е готов да хвърли целия свят с динамит, суфльорът шепне: – Кажи, че искаш да служиш и на „родината”.
Тая практика е вероятно някакъв етап от побългаряването на Народния театър” (Зл, 1937, 1, с. 40).
Рецензията показва, че за Владимир Василев големите европейски класици съвсем не са обект на благоговейно съзерцание, че той има самочувствието да пише критично за самия Ибсен с оглед на преекслоатирането на модата по някои теми в драматургията му, че и голямата драматургия съвсем не винаги е основа за пълноценността на спектакъла…
И ще завършим този непълен преглед със споменаването на сигурно стотината литературни рецензии, много от тях наистина образцови – за книги на Константин Константинов, Елисавета Багряна, Ламар, Георги Райчев, Мара Белчева, Светослав Минков, Стилиян Чилингиров, Йордан Йовков и мн. др. (ДЕСЕТИ ОБРАЗЕЦ.) Ето например една такава образцова рецензия е за поемата „На повратки в село” от Николай Марангозов (Зл, 1941 г, кн. 6) – със заглавие „Повратки в село на един поет”. Цитирам фрагмент от тази прекрасна пространна рецензия: „На повратки в село” не е поезия на реминисценции, в които се сантименталничи за миналото и се резоньорства. Миналото е дадено не като невъзвратима мечта, а като настояще, изживяно като реалистична пълнота на чувството. От присъствието на поета, всички неща добиват някогашната си душа и влизат във връзка с него” (с. 300). И финалът: „Една книга, с която може да се мечтае” (с. 304).
Този преглед с десет проследени жанрови форми наистина съвсем не изчерпва многообразието на критическото себеосъществяване на Владимир Василев; тези десет жанрови форми могат да се увеличат с още десет. И то именно като жанрово съвършенство. Тук например не бяха обгледани и някои от най-традиционните критически жанрове, при които Владимир Василев също има ярки проявления: писателските литературни портрети (например на Елин Пелин и Николай Лилиев), проблемната статия върху някаква жанрова форма или върху тематична насока (образцовите „Мотиви из нашата любовна лирика” и „Живот в смъртта”). Могат да се добавят и юбилейните апологии, литературните некролози – критически есета в памет (не само цялата поредица от текстове за годишнините от смъртта на Яворов – великата постоянна тема за Владимир Василев, но и траурните есета: за Йордан Йовков „Личност”, 1937 г. – за писателя, когото „Златорог” така последователно и системно бе утвърдил като новия голям български белетрист, като истинския класик, и за Сирак Скитник, 1943 г. – приятеля, съредактора, съмишленика, но и за толкова без време отишлите си през същата трагическа година млади сътрудници Петър Йорданов, Петко Войников, Александра Войникова и за патриарха Михаил Маджаров), свободните есета върху литературни теми и бележките на главния редактор с безкрайно тематично многообразие, да не говорим за разнородните критически опуси върху театъра и драматургията, за организацията на театралния живот, за преводната литература, статиите за литературния живот в чужбина – някои от тях дори с репортажен характер, критическите портрети на художници, скулптори и приложници. И още, и още…
При много от тези жанрови форми Владимир Василев е първомайтор и до ден днешен. Трябва да съжаляваме, че той почти не е оставил литературни, критически и литературоведски мемоари. Но и така многообразието е удивително!
15 декември 2013 г., 12 февруари 2014 г.
