ЛВ анкета: Литературното събитие на 2014 година

1) Кое е литературното събитие на 2014 г.?
2) Кое е литературното разочарование на 2014 г.?

Александър Шурбанов, поет, преводач, литературовед

1.
За мен голямото литературно събитие на годината – а вероятно и на доста по-дълъг период – е преоткриването от Деян Енев (сполай му!) на великолепния роман „Калуня-каля“, създаден от Георги Божинов преди около 35 години, издаден през 1988 г. и подминат небрежно от литературната ни история. Авторът на това забележително произведение е щедро надарен художник и майстор на повествованието, който разказва с богат на багри и внушения, сякаш безвременен, пленителен български език. Връщайки се няколко поколения назад в една по-човешка, макар и не по-човечна епоха, той ни разкрива важни истини за света, в който живеем и днес, а и за самите нас. Тазгодишното второ издание на книгата, надявам се, ще покаже на всички какъв бисер на белетристиката сме оставили толкова дълго в прахта, а ще ни накара и да се замислим за сигурността на нашите канони. И за нуждата от повече писатели, които да обикалят и разравят книжните сергии.

Михаил Неделчев, литературовед, професор в
Нов български университет

1. Книгите събития са няколко. „Неразчетеният Биньо Иванов“, подготвено от Методи Панайотов. Монументалният сборник с текстове на и за ранния Иван Цанев, представен от Пламен Дойнов. Романът на Емилия Дворянова „При входа на морето“. Първата цялостна мемоарна книга за социалистическия период – „Мир на страха ни. Бележки под линия“ на Георги Мишев.
Ако не беше толкова строг регламентът на анкетата, бих добавил още и двете книжки на Федя Филкова, стихосбирката на Керана Ангелова „Леванте“ и особено стихотворението й за улица „Богориди“, втората книга на Мария Огойска „Словото в светогорската живопис на Захари Зограф“ и сборника с разкази „Спомени за вода“ на Иван Станков.
Като събитие – цялостното провеждане на Яворовата година на траура.
2. Литературните ми разочарования са следните: 1) разочарованието от реакциите на част от литературната общност в Бургас около присъждането на наградата „Христо Фотев“ тази година; 2) опитът да се провокира противопоставяне на Георги Господинов и Милен Русков; 3) продължаващият скандал с кощунственото притежание на къщата на Яворов на улица „Раковски“ от самозванци; 4) Несъстояването на дебат около свръхамбициозната студия за дефицити на българските модернизми/постмодернизми на Яна Букова, публикувана във в. „Култура“.
И един мегапроблем: продължаващата подмяна – по много канали, вкл. през медиите – на самата фигура на писателя и на институцията на литературата.

Леа Коен, писател

1. Най-силно ме впечатли женското присъствие в литературата през 2014. То личи и в присъдените награди. „Гонкур” отиде при Лиди Салвейр за романа й „Не плачи“ (история от Испанската гражданска война, разказана на два гласа: спомените на една възрастна жена, почти столетница, и един стар памфлет от времето на събитията). Наградата „Фемина“ бе дадена на израелската авторка Зеруйа Шалев, а наградата „Декември“ – на Елизабет Рудинеско. Силно ме впечатли и зарадва присъждането на наградата „Аполинер“ за поезия на българката Аксиния  Михайлова. Може да се каже, че това е най-съществената награда, присъдена на български автор от години насам.
Лично за себе си установих, че съм на прав път като писател, защото продължават да ме занимават исторически сюжети, свързани с диктатурите (Втората световна война, комунизма, Испанската гражданска война). Техните травми не са излекувани, предават се по наследство и  всяко поколение изпитва необходимост да изживее своя катарзис, включително чрез литературата. Установих известно сходство между последния ми роман „Събирачът на дневници“ и романа на Салвейр, при мен историята е също на два гласа и се води между един стогодишен свидетел и дневници със 70-годишна давност.
Най-силно ме изненада Нобеловата награда за Патрик Модиано. По-изненадан от мен беше самият той. Очаквах друг между любимите ми автори, но Модиано си заслужава наградата. Изгълтах за няколко дни „Нощна трева“ и „Улицата на тъмните дюкянчета“ и се убедих, че господата в Стокхолм и този път са си свършили добре работата.
2. Две прехвалени книги, които постигнаха успех в жанра на историческата фикция, ме разочароваха: „Той пак е тук“ от Тимуш Вермеш и „Стогодишният старец, който скочи от прозореца“ от Юнас Юнасон. Адолф Хитлер, Франко, Хари Труман не могат да ме разсмеят или вероятно чувството ми за хумор се намира в географски ширини, които не се пресичат с германските майтапи за нацизма или с твърде неутралните шведски възприятия за света. А обстоятелството, че някои български интелектуалци цвилеха радостно на „смешките“ на Вермеш, част от които звучат като хвалби по адрес на фюрера и „здравия му разум“, ме накара да мисля, че на някои книги трябва да се слага предупредителен надпис като на цигарите: „Тази книга може сериозно да навреди на здравето ви“. При това без да забележите.

Марин Георгиев, писател

1. Поради финансови причини чета само подарени книги.
Не твърдя, че са събития. Моята мяра е друга: писателят трябва да напише само онова, което не може да не напише.
Такива книги, по реда на поява и прочитане, са:
„Българските освобождения“ на Румен Данов (изд. „Ера“ и „Глобус“) – спомени и съждения за онова, което преживяхме всички, повече или по-малко участвали, ако не с дела, с души и сърца, в станалoто през 90-те години. Книгата е искрен и умен отговор на питането ни защо одата на радостта се превърна в симфония на безнадеждността. Той става по-значим от търсенето му и по-назад във времето. Данов формулира същностни характеристики на българина, умее проникновено да портретира действителни  участници в отминалите събития.
„Бежанци“ на Весела Ляхова („Жанет 45“) – най-хубавият роман, който съм чел от съвременен писател в последните години; може и той, и аз да сме старомодни, но „Бежанци“ доказва, че реализмът в българската литература още не е изчерпан. Ако имаш дарба и творческа смелост. Свидетелство са много от героите, сговарящи се с български архетипове, които знаем от романите на класиците ни.
„Мир на страха ни“ на Георги Мишев („Хермес“) – да пишеш за селото не е селска литература, както да пишеш за града – градска; първата обикновено се смята за ниско качество, втората – за високо. Добрият писател не се изявява чрез темата или сюжета, те принадлежат на всички. Важно е какво ще извлечеш от тях като личен духовен и социален опит. Мишев е показал чрез своята българската социална драма за близо век. Книгата е и обяснение, и реквием за една изчезнала цивилизация поради сектантския ни комунизъм и мутацията му – псевдодемокрацията. Друга подобна книга са мемоарите на Марко Ганчев „В търсене на изгубеното племе“ – 2012 г., и двете – издания на „Хермес“.
До тях слагам и подгласниците им:
„Спомени за вода“ на Иван Станков (изд. „Фабер“) – камерни песнопения, поплаци по детството на човек, дълго школувал в живота, литературата и най-вече – в себе си. На много места конкретното е извисено до универсалното, поразителен е откъсът „Суша“, едно видение на изконната човешка мечта: мъртвите живи да станат. Но тук и възкресението е като нов апокалипсис. Станков хем е пластик, за да предаде изчувстваното, хем аналитик, проникновено да го изтълкува.
„Малка домашна църква“ на Деян Енев (изд. „Хермес“), като ловец, прострелва в движение ту гургулица, ту врабче, ту ястреб; в мимолетното улавя и онова, което не е за ден, а от ден в ден.
„Съгласия“ на Георги Янев (изд. „Захарий Стоянов“) – равносметка на извървян път в литературната критика, на излишни и поради това – самоизхабяващи битки; приносни анализи и открития за Гео Милев и взаимоотношенията баща – син; психологически и пластически достоверни спомени от детството и спомени за писатели от старозагорското окръжение. Без да съм съгласен с всичко, книгата е свежа като изказ и наблюдения и противостои на псевдонаучната литературна индустрия, в която мисълта е в недостиг, цитатничеството – в излишък, и то на сноби или корифеи с властови позиции при оценките на литературния процес. Но тези адети-мурафети, ние, по-старите, ги знаем отпреди 1989 г.
Подозирам като значима книга „Балканският човек“ на Йордан Велчев, но тя е пресна-пресна, още в пелени, току-що появила се на бял свят.
2. В руслото на комунистическото магично и есхатологично мислене, в парадигмата на баба Ванга и Нешка Робева е брошурата на Михаил Неделчев „Яворовата година на траура“ (изд. „Нора 2000“, София-Поморие). Клакьорите му се силят да я представят за книга, а той суетно я омаловажава на книжка, самоубеден, че казва важности като: проклятие, прокоба, поличба и пр. овехтели сакралности, несъответстващи на просветеното съзнание във високотехнологичния ХХI век?! Провалът също е вид събитие: тук Неделчев е отстъпник от рационалистичната си методология от 70-те години на миналия век. С търчи-лъжи не се прави ни литература, ни икономика, ни демокрация, ни държава.
P.S. Във Варна книжлето бе оставено на свободен достъп.

Людмила Еленкова, книжар, „Хеликон“

1-2.
Много мило, че включвате и продавачите на книги. Съзнателно се характеризирам така, защото след като „Щиглецът“ взе „Пулицър“, предпочитам да работя нещо друго. Иначе се забавлявам как две издателства пообъркаха книжарите с кориците на Анджела Картър. Забавно е и с превода на „Бели зъби“от Зейди Смит. Фактът, че народът масово лудна по „Калуня – каля“ на Георги Божинов, означава само едно – запълва се жанрова ниша. Аз не мога да преценя в кой период (по време на коя от кризите ни) е имало подобен глад за художествен исторически роман, но доколкото въпросният може да бъде наречен такъв, вкупом с истерията около „Възвишение“, картинката е любопитна. С риск да ми се изсмеете, залагам като местно литературно събитие на „Колене“ на Росен Карамфилов. Има хъс там, макар леко преднамерен.

Владислав Христов, поет

1. Ще започна от българската поезия. Безспорно завръщането с нови книги на двама от най-значимите ни поети – Екатерина Йосифова с „Тънка книжка“ и Иван Цанев с „Ранни стихотворения 1960-1967“ са събития, важни не само за литературата, но и като знак, че авторите им присъстват осезаемо в нея. Други две поетични книги – „Ние според мансардата“ от Иван Ланджев и „Стихотворения“ от Васил Балев, дадоха голяма заявка за зрялост и цялостност. Що се отнася до преводната проза, няма как да не споменем появата на дългоочакваните „Избрани произведения“ на Даниил Хармс. През изминалата година литературата ни имаше две големи постижения в международен план, с които всички можем да се гордеем – френска награда за поезия „Аполинер“ получена от Аксиния Михайлова за стихосбирката й Ciel à perdre и Европейската награда за литература за романа „Възвишение“ на Милен Русков.
2. Цялостното ми разочарование през 2014 г. беше българската проза, и най-вече липсата на роман, който да разтърси литературния пейзаж. Очаквам с нетърпение новата творба на Милен Русков, като се надявам тя да излезе през 2015 г.

Бойко Ламбовски, поет, журналист

1. Няма литературно събитие на годината. Защото понятията „литература“ и „събитие“ – може би уви – отдавна не са категории от ценностна парадигма със съизмерими стойности.
Събитието рачи масовост и най-често уплах – като наводнение, финансова криза и прочее. Литературата, хеле у нас, е занятие тихо, склонно към обиди и комплекси, занятие посвоему величествено в своята еволюираща маргинализация.
Все пак изчетох хубави неща – от Катя Йосифова, Христо Карастоянов, Мирела Иванова, Валери Стефанов, Людмил Тодоров. И още двайсетина, които не споменавам, за да съответствам на нормата, макар че заслужават споменаване и читатели.

2. Разочарования нямам никакви, защото не съм таил розови надежди и грандиозни ожидания. Песимистите си имаме своите утехи.

Антоанета Алипиева, литературовед

1. Две критически книги фокусираха симпатиите ми и разшириха емоционалния ми и познавателен периметър – „Българският производствен роман“ от Мая Ангелова и „1910 и годините на литературата“ от Пламен Дойнов. Първото изследване на Мая Ангелова е огромен принос във все по-набъбващия разказ за литературата по време на социализма. То дава пример за огромно събирателство на документи и текстове и е образец за липса на всякакъв партизанлък. Пламен-Дойновата книга вплита фактите в поетичен разказ за минало време. Мостра за това как литературната история може да се представи като стихотворение.
Ще спомена и „Яворовия лист“, издание на катедра „Българска литература“ към ВТУ и литературно-историческата школа към НБУ, както и „Яворовата година на траура“ от Михаил Неделчев. Те генерират драматургични, поетически, критически и т.н. модели, които чакат следващо развитие.
2. Що се отнася до разочарованията – най-лъжливото нещо в изкуството са моментните успехи и неуспехи. Конюнктури и моди могат да провъзгласят за значими произведения, които след време да се окажат посредствени. А в същото време прекрасни неща могат да останат скрити и времето да ги покаже в дълбокия им смисъл. Така че аз не работя с разочарованието като мяра.

Яница Радева, писател, литературовед

1.
Номер едно в личната ми класация на събития е „Ранни стихотворения 1960-1967“ от Иван Цанев. Стихосбирка от Иван Цанев в книжарница! Това е не просто събитие, а чудо, и като такова беше толкова неочаквано, че смъмрих книжаря А. З. от „Български книжици“ със „Защо не си ми казал?“, а той отговори, че току-що е излязла. И още две книги, които ще назова като литературни събития – наскоро отпечатаната стихосбирка „Тамбос“ на Людмила Миндова, която въвежда отдавна неизговаряни топоси и проблеми в поезията ни, и новият роман на Емилия Дворянова „При входа на морето“, за който ЛВ неколкократно публикува прецизни текстове.
Юлия Кръстева и Цветан Тодоров безспорно оформиха събития в литературната ни есен с присъствието си в България, а невъзможността за достъп до втория, както и невъзможността на добралите се до залата, където се състоя разговорът с Тодоров, да чуят за повече от пет минути интелектуалеца, може да бъде посочено като едно от културните разочарования на настоящата година. Предпочитам да не си хабя отпуснатите ми знаци от редактора с други разочарования, а да назова като събитие гостуването на холандския писател Херман Кох и неговите споделени мисли за литературата.

Елена Гетова, литературовед, доцент в Пловдивския университет

1.
Събитието, което тук, в Страсбург, считам за най-значителното за 2014 г., е откриването след десетгодишен период на ремонт, започнал с избор на свръхамбициозен проект за запазване на фасадата и безценното богатство от книги и документи, вложените над 60 милиона евро, спазените безпрекословно срокове за отваряне на вратите за посетители и ангажиращото внимание към всички посетители на Националната и университетска библиотека на града. Самата сграда има своята история, нейните колекции от карти, редки и ценни издания, монети, предмети, принадлежали на велики френски учени и писатели, съхраненото културно наследство на областта Елзас, имат своето респектиращо минало. За всичко това може да се научи от изложбата, предвидена да се представи в една от залите за експозиции в началото на новата година, и по време на презентацията на филма за етапите на реконструиране и модернизиране на интериора на сградата. Фасадата, както казват тук, е пощадена от времето и няма нито една бръчка, издаваща годините й. Конструкторите на модерния проект я запазват непокътната, за да спазят условието за съхраняване на световното културно наследство. За сметка на това вътрешните пространства са изцяло разрушени и реорганизирани наново с оглед на свръхдинамичните условия на функциониране на една модерна библиотека – читателите сами регистрират заявени предварително книги, поточна линия сама сортира върнатите на гише без служител заети книги, задължителен достъп до електронните каталози, интернет, което е естествено, но и възможност за справки по всяко време от 10 до 22 часа – периодът, когато библиотеката работи с читатели, разбира се, без почивен ден.
Дай Боже всекиму такава организация!

Иван Сухиванов, поет, писател

1. Награда „Аполинер“ за стихосбирката „Небе за изгубване“ на Аксиния Михайлова, една истински европейска награда, при това от жури, в което не участват българчета или техни авери.
Книги: публицистичната книга на Ани Илков и „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова.

2. Профанизирането, провинциализирането (и на моменти вговнясването) на бургаския литературен живот. Предимно от членове на СБП, но не и без съучастието на мастити събратя от Сдружението и други ентусиасти.

Дария Карапеткова, литературовед, преводач, Софийски университет

1.
„Шест задачи за дон Исидро Пароди“ от Хорхе Луис Борхeс и Адолфо Биой Касарес – както заради оригиналната идея и ироничното преплитане на жанровете, така и заради професионалния и изваян превод на Анна Златкова, без който книгата нямаше да е това бижу, което е. Точка в полза на издателство „Колибри“.
В хуманитаристиката: „Деви, рицари, кралици“ („Жанет 45“) заради умелото шофиране по значими маршрути, включително италиански, и заради увлекателното перо на Миглена Николчина.

Албена Вачева, литературовед, професор по българска литература в Югозападния университет

1.Сред книгите, превърнали се в събития, през тази година безспорно се налага романът „Калуня-каля“ на Георги Божинов, с който Деян Енев и ИК „Хермес“ осъществяват реабилитация на ценности и етика, останали незабелязани във времето. В случая не става дума за литературна архивистика, а за нещо повече – за нов прочит на културни реалности, които съвременното общество се опитва да превърне в част от колективния си етос. Този опит за литературна и културна реабилитация се допълва от третия том с избрани съчинения на Асен Христофоров („Кралица Маб“), както и от „Опасно знание“ – публицистиката на Константин Петканов в периода 1944 – 1948 г., издадена от същото издателство по проект на Нов български университет. „Неразчетеният Биньо Иванов“ („Арс Милениум МММ“) е резултат от усилията на съставителя Методи Панайотов да представи непубликувани свидетелства за живота на поета.
Отвъд архива – в търсенето на съвременните посоки в хуманитаристиката, попада сборникът „Езици на паметта в литературния текст“ („Фабер“).
За поезията през изминалата година са важни книгите „Ранни стихотворения“ на Иван Цанев, както и разговорът около миналото, случил се като събитие на нейното представяне, „Тънка книжка“ („Жанет-45) на Екатерина Йосифова, както и „Навътре“ на Стефан Иванов (Издателство за поезия „Да“).
Теодора Димова „Четири вида любов“ („Сиела“) предлага изпълнена с етически въпроси публицистика, а разказите на Александър Шпатов „#НаЖивоОтСофия“ („Колибри“) са сред добрата проза, която разказва и с малко хумор пространствата на съвременния град.
От срещата на културата с политиката дойде поредното предизвикателство (все още не разочарование) – опитът за затварянето на „Червената къща“ и обезличаването й като самостоятелен културен център. Подписката и акцията в подкрепа определено са събития с положителен знак. Като събитие със силен културен резонанс, който ще отзвучава в продължение на няколко години, е изборът на Пловдив за Европейска столица на културата 2019.

Иван Христов, поет, литературен историк, Институт за литература при БАН

1. 25 години Свобода от комунистическия режим в България и по-специално събитието Пикник на Свободата: София: Поетики 2014.
2. Изборът на Слави Бинев за председател на комисията по култура и медии в 43-то Народно събрание.

Васил Георгиев, писател

1. Литературната година по отношение на издадените книги за грижливия читател има пет-шест месеца закъснение. Затова за всичко, което се е случило след септември, съм по дефиниция неточен. Това за България. Закъснението за световните събития е дори по-голямо, защото през желязната информационна завеса минават само светските новини.
В България смятам за събитие „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, „Бялата ни спалня“ на Радмила Младенова и „Навътре“ на Стефан Иванов.
Събитие в тесния смисъл на думата – втори брой на Софийския литературен фестивал. Също така и вече дълго съществуващите фестивали в страната. Оформя се вече лице на читателската общност. Литературата няма да умре.

2.Опитите за кавги между писатели – разочароващи са както като равнище на темите, така и като слабия им отзив сред публиката. Българският писател губи не само казионния медиен „авторитет“, който носи занятието, но и авторитета си като човек, придаващ смисъл на нематериалното.

Георги Арнаудов, композитор, доцент по музика в НБУ

1. В рамките на едни кратки бележки бих отделил моите лични литературни събития, а те се отнасят най-вече до съвременна българска поезия и романистика.
И така. Това са няколко поетични сборника на млади български поети, съвсем различни, слава Богу, в своя стил и изразност, но достатъчно силни като внушение. В тях вписвам деликатността и изтънчения, ще го нарека „супрематизъм“ на „Северна тетрадка“ на Марин Бодаков и оголената до кости чувствителност на Стефан Иванов в неговия сборник „Навътре“, и двете на Издателство за поезия „ДА“, експресивната чувствителност в „Германии“ на Владислав Христов – издателство „Ерго“, и накрая самобитната изтънченост и цвят в „Птица в ключалката“ на Ивайло Добрев в издание на „Жанет 45“.
Пак и отново същото издателство ми донесе невероятното удоволствие с второто преработено издание, а всъщност с реалната премиера на „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова. Един великолепен и много мощен съвременен роман, извеждащ в непрекъснато преплитащата се тъкан на текста осем чудни истории протичащи някъде извън времето, в една митологическа реалност, изваяни с невероятно чувство за стил и език.

Калоян Игнатовски, поет, преводач, редактор

1. „Избрани произведения“ от Даниил Хармс. Представителен том. Великолепно издание във всяко отношение! Поздравления за екипа от преводачи, за съставителя и редактора Георги Борисов и за художника Кирил Златков. Това е събитието.
Откроявам три книги с поезия: 1) „Ивицата, от слънцето огряна“ от Дьорд Петри – свобода в различни посоки, 2) „Ранни стихотворения“ от Иван Цанев – мъдри усети и етическа взискателност в начеващия глас, 3) „Между два града“ от Стойчо Младенов – надежда за най-младата българска поезия.
Жалко е, че се пропуска възможността съвременен български роман да бъде преведен на повече езици. Да не съм на мястото на преводачите в Европа, борещи се с еквивалентите на възрожденския котленски диалект.
Жалко е, че по същество липсва критическо представяне на преводните книги у нас. Полемиката е емоционална и откъслечна, лагерна, сведена до статуси в социалната мрежа.
Жалко е, че хора с вкус работят за подмяната и за отслабването на вкуса поради удобства и констелации – чрез публични изяви, отзиви и блърбове.

2. Критическо представяне на преводите у нас.

Николай Аретов, литературовед, Институт за литература при БАН

1. И тази година не бях особено вдаден читател на актуална българска литература. Но събитията се очертаха доста ясно – „Една и съща нощ“ (Жанет 45) на Христо Карастоянов и „Тънка книжка“ („Жанет 45”) на Екатерина Йосифова. Към тях бих добавил две издания на по-ранни неща – „Превъртане на световете. Избрани стихове и поеми“ (Изток – Запад) на Георги Рупчев и „Пътуване по посока на сянката“ („Жанет 45”) на Яна Букова.
Сред нефикционалните книги за мен е особено важна „9 септември 1944“ (Институт за изследване на близкото минало, „Сиела”) на Александър Везенков и очаквам дискусиите около нея, засега не особено разпалени.
Не твърдя, че е събитие в същия смисъл, но „Своето в чуждото, чуждото в своето: Българските преводи на английска детска литература“ (УИ „Св. Климент Охридски”) на Мария Пипева е много сериозно и полезно изследване.
2. Разочарованията… предполагам, че не само аз няма да отговоря конкретно на провокацията. Вероятно повечето български книги от годината, които прочетох, но не споменавам, могат да попаднат в тази категория. Не бих го нарекъл точно разочарование, но и подчертаният интерес към книги като „Кривата на щастието“ (Вакон) на Иво Иванов не ме изпълват с ентусиазъм.

Белослава Димитрова, поет, журналист в БНР

1-2.
Литературните събития за мен са излизането на важни книги, които са ми липсвали в българската литературна среда. Като журналист съм търсила добрите и интересни примери в публицистиката. Често пъти изобщо не съм ги откривала.
Затова събирането на публицистичните текстове в книгата „Похищението на България“ на Ани Илков е ценен документ – не само заради острото и своевременно писане, но и заради формата.
За мен продължава да бъде събитие, че поредицата на университетското издателство „Св. Климент Охридски“ обединява млади и различни автори. Тази година до нас застанаха Стефан Стефанов, Владимир Полеганов и Светослав Тодоров. Очакват се нови три книги до края на 2014.
Работата на издателство „ДА“ ми дава още по-дълбок смисъл в издаването на поезия. Не като нещо, което се случва между другото, а като важни и смислени действия в популяризирането на български и чужди автори. Срещата с Ева Липска!
Второто издание на Софийски литературен фестивал, който тази година е с фокус скандинавска литература. Винаги съм приятно изненада, когато нещо хубаво не свършва с първо издание, а се опитва да стане традиция. Знаем, колко голяма нужда имаме от смислени литературни фестивали в България.
Моите лични открития на автори на поезия – младите Стойчо Младенов и Мартин Костов. Преоткриването ми на поети, които седят вече в полето на поезията, като Владимир Левчев с „Любов на площада“. Трябва ни памет и моментна, и дългосрочна, ако всички искаме да бъдем част от литературата на България.
„Ранни стихотворения. 1960–1967“ на Иван Цанев – едно такова мое вътрешно изследване и отново събиране на смисъл. „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова.
Новият живот на романа „По посока на сянката“ от Яна Букова. Първи прочит за мен и потвърждението, че Яна е и изключителен писател, освен поет и преводач.
Всичко друго, което е минавало покрай мен, в информационния въртоп, в който живеем, и не е придобило смисъл, за мен е литературно разочарование. Защото аз търся и събирам моите парчета, нужни, за да се чувствам смислен читател и човек, който се опитва да пише. Все още вярвам, че литературата няма общо с търговията, гюрултията и евтините хрумки.

Антония Велкова-Гайдаржиева, литературен историк, професор по българска литература във Великотърновския университет

1. На Михаил Неделчев принадлежи духовноенергетичната идея времето между края на ноември 2013 и октомври 2014 г. да се преживява като Яворовата година на траур. Книгата му „Яворовата година на траура“ е ритуална и съдбовна. Тя заедно с издадения от Димитър Михайлов „Яворов лист” препотвърждават устойчивия общобългарски култ към „поета на нощта“. „1910 и годините на литературата“ продължава литературноархеологическите усилия на Пламен Дойнов да периодизира литературната история през конструкта „година на литературата“, но и да открои 1910-а като свръхрепрезентативната година. Двата мастити юбилейни тома в чест на 70-годишнината на най-достолепните фигури в литературната общност на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, а и на българската хуманитаристика изобщо акад. Иван Радев и проф. Анчо Калоянов проникновено портретират драматичния, но и щастлив път на големите български учени. Поетическите десетилетия от епохата на НРБ са завоювана от Антоанета Алипиева територия. В „Българска лирика: „забутаното“ поколение от 80-те години на 20. век“ на прицел са 80-те. Дебютната книга на Мая Ангелова „Българският производствен роман“ е пръв опит да се изследва „технологията“ на „производство“ на производствения роман, но и той да се положи в широк социално-идеологически, културнополитически, символно-естетически контекст. Сред запомнящите се изригвания през 2014-а е книгата с разкази на Иван Станков „Спомени за вода. Dm“ – зряла, увличаща, метафизично взряна проза.

Милена Кирова, литературовед, професор по българска литература в Софийския университет

1. По традиция всички участващи в тази анкета правят списъци с харесаните от тях книги, затова ще се опитам да подходя различно. Своеобразно и енигматично за мен събитие е все така липсващото присъствие на добър социален роман. (Както и на сатира, разбира се, но това вече съм го казвала многократно.) Направете елементарно сравнение с литературата ни от края на 19. – началото на 20. век, когато ситуацията на исторически преход съдържа сходни моменти, и неизбежно ще се учудите от факта, че епическият импулс в началото на 21. век изглежда странно изтощен откъм умението да се портретира съвременният ни свят. И не става въпрос за липса на очакване от страна на читателите, нито за безразличие откъм критиците. Дори малкото средни опити да се напише подобен роман обикновено печелят повече внимание, отколкото заслужават.
И така, чакайки да се появи Големият роман – онзи, който ще запечата нашето време в широко платно, дочакахме, вече към края на годината, нещо съвсем различно, и може би точно разликата между двете явления подсказва някакво разрешение на дилемата кога какво трябва да чакаме. „Лисицата“ на Галин Никифоров е точно това, което иска да бъде – популярно, развлекателно и увлекателно четиво. Нищо оригинално дотук. Но той е и първият роман, който наистина постига целта си, и то така, че да не се чувстваме засенчени в националните си амбиции от всички онези американски, английски, френски и пр. бестселъри, които се продават в огромни тиражи по целия свят. Спомням си един знаменит цитат от римско време, който звучи горе-долу така: „Дочаках по-малко, отколкото се надявах, но сигурно съм очаквал повече, отколкото заслужавам“.

Митко Новков, литературен критик

1. Поетична година, най-вече.
Поезия: „Дивата природа“ на Белослава Димитрова („Deja Book“), „Германии“ на Владислав Христов („Ерго“), „Дъска по мокрия пясък“ на Екатерина Григорова („Ерго“). Събитието: „Тънка книжка“ на Екатерина Йосифова („Жанет 45“).
Белетристика: „Калуня-каля“ на Георги Божинов (роман, 2 изд., „Хермес“), „При входа на морето“ на Емилия Дворянова (роман, „Обсидиан“), „Пътуване по посока на сянката“ на Яна Букова (роман, 2 изд., „Жанет 45“). Събитието: „30 щрихи за любовта“ на Ганка Филиповска (разкази, „Жанет 45“).
Превод (художествена литература): „Гьоц и Майер“ на Давид Албахари, от сръбски Рада Шарланджиева („Панорама“); „Карай плуга си през костите на мъртвите“ на Олга Токарчук, от полски Силвия Борисова („Панорама+“); „Случи се на първи септември“ на Павол Ранков, от словашки Николай Фенерски („Ерго“). Събитието: „Куклата на Кокошка“ на Афонсу Круш, от португалски Здравка Найденова („Прозорец“).
Превод (хуманитаристика): „Игор Стравински“ на Андре Букурещлиев, от френски Павлина Рибарова и Зорница Китинска („Orange Factory“); „Фрагментарният характер на живота“ на Георг Зимел, от немски Теодора Карамелска („К&Х“); „Шътао и неговите беседи за живописта“ на Евгения Завадска, от руски Юлиян Антонов („Изток-Запад“). Събитието: „След Вавилон“ на Джордж Стайнър, от английски Елена Филипова („Изток-Запад“).
Българска хуманитаристика: „Български художници“ на Димитър Аврамов („Стефан Добрев“); „Художникът Жорж Папазов като писател“ на Румяна Л. Станчева („Колибри“); „Философия на фотографията“ на Цочо Бояджиев („Изток-Запад“). Събитието: „Манифести, статии, есета. 1922-1939“ на Кирил Кръстев (Издателски център „Боян Пенев“).
Събитието на събитията: „Балканският човек“ на Йордан Велчев, том 1 („Жанет 45“): Мащабно изследване, което ни връща в забравените (ни) истории без предубеждения, но и без украсявания; със сладкодумна деловитост. Имало е времена, когато Цариград е бил столица на България, защо отказваме да си ги спомним? Е, Йордан Велчев ни спомня точно тях.

2. Литературното разочарование? Нямам такова, разочарованията в литературата, слава Богу, все още умея да си ги спестявам…

Марин Бодаков, поет, критик, редактор за книги във в. „Култура“

1. Без претенцията да степенувам по важност, нито да съм изчерпателен:
•    „Тънка книжка“ от Екатерина Йосифова (ИК „Жанет 45“), „Ранни стихотворения 1960-1967“ от Иван Цанев (ИК „Кралица Маб“), „Стихотворения“ от Албена Тодорова (самиздат), „Навътре“ от Стефан Иванов (издателство за поезия „Да“), „Тамбос“ от Людмила Миндова (ИК „Жанет 45“), „Как наказва бог“ от Катерина Стойкова-Клемър (ИК ICU), „Тиха книга“ от Валентин Дишев (ИК „Изток-Запад“), новите стихотворения на приятели, публикувани във Фейсбук;
•    „Похищението на България“ от Ани Илков (ИК „Жанет 45“), „Балканският човек“, т.1 от Йордан Велчев (ИК „Жанет 45“), „Вятър работа“ от Христо Ганев (издание на НФЦ);
•    Завръщането на романа „Пътуване по посока на сянката“ от Яна Букова (ИК „Жанет 45“);
•    Наградата „Аполинер“ за публикуваната от „Галимар“ стихосбирка на Аксиния Михайлова „Небе за изгубване“;
•    „Скъпа госпожо Шуберт…“ от Ева Липска, превод от полски Вера Деянова (издателство за поезия „Да“);
•    „Книга как се прави“ от Ася Колева-Стоянова (ИК „Бяла лодка“) и „Дизайн на книгата“ от Веселина Вълканова (УИ „Св. Климент Охридски“);
•    Критическите страници на сп. „Страница“;
•    Думите на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров в София;
•    Смъртта на Валери Петров.

Тодорка Минева, преводач, главен редактор на издателство СОНМ

1. На фона на несръчните ни опити за прочит на миналото за мен литературно (и не само) събитие на годината си остават „Спомени от лагерите. Портрети на лагеристи от Белене“ от Петър Байчев, автора на единствените достигнали до нас портрети на лагеристи, които бяха изложени с помощта на Института за изследване на близкото минало в НХГ. Документални разкази с изключителна сила, допълнени от портретните ескизи на Байчев.
Разбира се, и голямото признание за българската поетеса Аксиния Михайлова, получила наградата „Аполинер“ за френското издание на стихосбирката си „Небе за изгубване“ (Галимар, „Бяла колекция“, 2014).

2. Липсата на експеримент в литературата, придържането към възприетите модели, особено що се отнася до младата българска поезия.

Весела Ляхова, писател

1. Повторната поява на романа „Калуня-каля“ от Г. Божинов. Той е сред бисерите на литературата ни, пример как честното и красивото слово има силата да възкръсва. Отказва се от героичното, за да проникне в същината на човека и колектива. Главният герой е човек до дъно, обича природата, живота, хората, правдата и без страх се втурва да „оправя света“. Поразителна е мъдростта на писателя, от истинската история е създал свят, красив с пъстротата си – от етническото разнородие до чисто човешката доброта; калъчката бая глави изряза, насилието е ежедневие, и книгата пак е вярна на човещината.
И другата книга, която някак си много ми съвпадна с темата за балканските ни плетеници, е „Балканският човек“ на Йордан Велчев. Забележително изследване, знание за нашия свят от едни далечни времена, но те са живи и днес в нас; който се пита какви сме и защо сме такива, ще може да намери отговорите тук.
2. На втория въпрос няма да отговоря, защото той е твърде личен, пък и разочарованието ми не е произведено през 2014 г.

Антоанета Колева, преводач, издател, „Критика и хуманизъм“

1.За да съблюдая правилото за обем и с уговорката, че събитие е не само раждането, но и въз-раждането, изреждам:
– българска проза: Георги Божинов, „Калуня-каля“;
– българска поезия: Васил Балев, „Стихотворения“.

И поради професионалната ми обвързаност и съвсем лична привързаност към етос, който позволява на рефлексивния хуманитарист да твърди: „всичко, което пиша, е литература“ (цитат), добавям две книги и едно очакване (защо и ние да нямаме „фючърси?“):
– френскоезична хуманитаристика: Т. Вьолцел – М. Фуко, „Двайсет години и след това. Letzlove, анаграмата на една среща“;
– англоезична хуманитаристика: Н. Бощром, „Свръхразум“;
– новата книга на Джудит Бътлър, която чака зад вече открехващата се врата на 2015.

ПП. с намигване към участниците в анкетата:
Какво ще кажете да не забравяме високоцивилизационния и цивилизоващ принцип „избягвай конфликт на интереси“?
Празнично четене на всички!

Цветанка Еленкова, поет, издател

Всяка излязла книга с добра поезия е сама по себе си събитие. Особено в днешните трудни времена, когато все по-малко хора се интересуват от това изкуство и все повече мутри завземат управлението на изкуството. В края на ноември и началото на декември наистина беше силна седмица за българската поезия. Като се почне с книгата на Екатерина Йосифова „Тънка книжка“, която спечели тазгодишната награда за поезия на името на Николай Кънчев, като продължим с „Ранни стихотворения“ на Иван Цанев, в която стихотворения като „Равнение с първите“, „Стихове за жестокостта“ или „Признателност“ въобще не могат да се нарекат ранни, и като преминем към новите книги на Владислав Христов, Стефан Иванов, Роман Кисьов, Людмила Миндова, Екатерина Григорова, Петя Хайнрих и т.н. – все необичайни автори с необичайни книги, ще видим, че събитието не е само едно. Събитие е и когато неголеми издателства като „Смол Стейшънс Прес“, „Ерго“, „Да“ издават все повече български поети, и имат това желание и възможност, благодарение на Министерството на културата и неговите субсидии. Събитие е и когато български автори получават награди в чужбина и се превеждат широко там. Пример в това отношение са романите на Милен Русков и Георги Господинов. Иначе безспорно събитие е Голямата награда на Софийския университет за литература на Екатерина Йосифова, а за мен лично и второто издание на романа на Яна Букова „Пътуване по посока на сянката“. Нека да не забравяме и успеха на Аксиния Михайлова във Франция, където тя бе издадена от най-престижното издателство там „Галимар“ и впоследствие получи и наградата за поезия „Аполинер“.
За разочарования по-добре да не говорим, защото както се казва в Евангелието на Матей: „доста е на всеки ден злобата му.“

Людмила Балабанова, поет, литературовед

Ще се опитам да посоча няколко книги извън унифицирания почерк на днешния канон, без претенции да съм чела всичко.
„Прилив на треви“ на Едвин Сугарев (фондация „Литературен вестник“): номинацията за наградата „Иван Николов“ на хайку сбирка е признание не само за автора, но и за жанра (този път България, макар да не е първа, не е и последна).
„Зад вратата на залеза“ на Антоанета Николова („Жанет 45“): носталгия към красивия музикален стих; преднамерена близост с яркия детски свят, но подхранван от дълбоки корени в метафизичното.
„Лотос“ на Петя Хайнрих („Смол Стейшън Прес“): много фантазия; напомняне, че недоизказаност и лаконизъм са различни неща.
„Прекарване на времето“ на Виктория Лекова („Жанет 45“): чувството за една дълбока река от отчаяние, любов, болка и поезия; вяра, че поезията може да ни примири с живота, да ни спаси.
„Граници на забавяне“ на Пламен Антов („Жанет 45“): очарователна игра между реалността и литературата, които се преплитат и сменят местата си.

Федя Филкова, поет
1. Иван Цанев и неговите „Ранни стихотворения (1960-1967)“ със съставител и редактор Пламен Дойнов. Пламен Дойнов с неговите литературоведски изследвания „1910 и годините на литературата“ и „Опасно знание. Публицистика 1944-1948“ на Константин Петканов. Поетическите книги на Екатерина Йосифова, Владимир Попов, Екатерина Григорова, Петя Хайнрих, Петър Петров. Новата проза на Теодора Димова, Деян Енев, Весела Ляхова, Христо Карастоянов, Мирела Иванова. „Яворовата година на траура“ с вдъхновител и двигател проф. Михаил Неделчев.
2. Не сънувам: Рушащата се къща на Яворов в центъра на столицата, в центъра на държавата България – бродят сенки на съмнителни собственици, а друга сянка, на някакъв председател на парламентарна комисия по културата, се опитва да вдигне паметника на Яворов и да го отнесе – замислената каменна фигура щяла да стои добре пред новопостроената му хасиенда – но негови приятели „патриоти“ го разубеждават – Яворов бил писал за някакви арменци, били чували те, едва ли бил достатъчно „патриот“ този гений Яворов.

Пламен Антов, поет, литературовед

1. Събитията in stricto sunsu: Бих откроил две такива събития, които са много различни, разноредови едно спрямо друго и затова несъпоставими. Първото – Яворовата „година на траура“ във връзка със стогодишнината от смъртта на поета; събитие, припомнено, по-скоро наложено ни като значим общонационален факт чрез познатата неизтощима енергия на Михаил Неделчев. Второто – почти едновременният гастрол на бившите съотечественици Цветан Тодоров и Юлия Кръстева в София.
Преводите: „Кайрос“ на Бенямин (КХ) и „Свръхдушата“ на Емерсън („Сиела“) – поредната стъпка от личните усилия на Албена Бакрачева по съпричастяването на българската култура с американския трансцендентализъм – усилия, които лично аз особено ценя.
Далчев: Специално искам да отбележа едновременната поява на две заглавия, които, без да са се наговаряли помежду си, четат – по различен начин, но посвоему успешно – Далчев като поет и философ, като поет-философ не в един метафорично тривиален смисъл, в какъвто това клише е прилепяно към мнозина поети, а в най-строг смисъл. Става дума за едноименната книга на Дора Колева („Жанет-45“) и особено за книгата „Principium individuationis. Атанас Далчев – поетическият вариант на презентационизма“ от Димитър Цацов (е-изд. „Проектория“); книга, която действително разтваря съвсем нови перспективи в подхода ни към този поет (въпреки нелипсващи и до този момент стъпки в тази посока: Д. Аврамов, Б. Дакова). – Книгата на Цацов впрочем е представителна за една вълна опити на професионални философи да четат през собствена оптика литературната класика. Тук бих споменал и книгата на Анани Стойнев „За философските конструкции на Пенчо Славейков“ (ИК „Св. Иван Рилски“), която обаче при всичките си достойнства има един голям недостатък – че високомерно игнорира стореното от литературоведите до този момент, в т. ч. и фундаменталния труд на Стоян Каролев, в чиято мощна сянка стои без да знае.
В областта на литературната история: Без съмнение изследването на Мая Ангелова за българския производствен роман (НБУ, „Кралица Маб“) – много важна част от усилията по археологизиране на литературата на социализма с академична отговорност, внимателно и в детайли, далеч от лековатите идеологически клишета в черно-бяло, които все още определят като цяло отношението към този период. – Същите усилия и по същия отговорен начин са налице и в изследването на Антоанета Алипиева върху поезията на 80-те (Слово), поредното десетилетие от нейния траен интерес към поезията на соца.
В поезията: … И тук идва най-сложното – сред огромното количество прекрасна поезия, и то предимно на млади автори, да се открои непременно „събитието“. И все пак ще откроя две книги, не просто защото са добри – всяка за себе си (а те са такива!), но и защото влизат в интересна констелация помежду си. Това са „Германии“ на Владислав Христов („Ерго“) и „Чужди географии“ на Антина Златкова (Еxil, Австрия). Те успяват да разкрият неизчерпания потенциал на темата за емигрантството, все по-банализирана като цяло; но забележителното е, че го правят по много свои си начини… (Но за това смятам да напиша специално.) – Други поетически книги, които не бих искал да пропусна: втората стихосбирка на Екатерина Григорова „Дъска по мокрия пясък“ („Ерго“) и „Томи. Нощна смяна“ от Иван Сухиванов („Либра скорп“) – книга, която за сетен път ни припомня, че в Бургас пише един от най-интересните български поети в момента. – И още две книги от друг порядък – този на „живата класика“. Първата: томчето с ранни стихотворения (но също писма и рисунки) на Иван Цанев (НБУ, „Кралица Маб“); макар да са част от споменатия по-горе мегапроект на НБУ, ранните стихотворения на Ив. Цанев имат не само историческа стойност. Втората – „Малка книжка“ („Жанет 45“): споменавам я главно заради поредната изненада, която ни поднася Екатерина Йосифова с непретенциозния хумор на тези обичайно лаконични и обичайно взряни в себе си стихове – но този път взряни с много самоирония и несероизност (или свобода, както самата поетеса би казала).

2. Ако това може изобщо да се има предвид в случая – огромното ми лично разочарование е от една ескалираща тенденция в българското книгоиздаване – да се надуват обемите на книгите с безочливо уедряване на шрифта, междуредията, страничните полета, дебелината на хартията… Изключително пошла тенденция, която, заедно с дебелашкото безочие на известната разпространителска верига монополист, успешно съдейства за цялостната профанация на книжния пазар. Най-разочароващото е, че към тази тенденция се включват и интелигентни, уважавани от мен издателства, които започнаха да бълват някакви огромни тухли за по 40 лв. Но въпросът не е само до цената и до морала, а до баналната естетика – това са просто грозни предмети, които лично аз не бих си сложил в библиотеката. Да добавим и това, че са извънредно неудобни за четене. Да прибавим и огромното място, което заемат… Така много прекрасни книги си останаха некупени от мен по единствената причина, че ми се предлагат в този физически отвратителен вид. А и честно казано, не обичам да ме правят на глупак.

Петя Хайнрих, сп. „Но поезия“

1. Разтърсващо и запомнящо се литературно събитие в България през 2014 не виждам. Все пак с ведрина и надежда бих искала да спомена опитите за подкрепа и приятелски работни контакти между новите малки издателства – „Ерго“, „Да“, „Пергамент“, „Small Stations Press“, „ICU“. Това са издателства, които с ентусиазъм въпреки трудностите успяват да предлагат нови автори, да издават стихосбирки и проза на ниво и да ни срещат с живата, движеща българска литература днес. Поклон пред смелостта им и дано да ни радват и в бъдеще с изненадващи проекти и книги.

2. Изразявам недоволство от самото ни хронично недоволство, което спъва немалко начинания в България и накрая нека да оглася и всеобщото разочарование от липсващата литературна критика – там, където понякога се чува немощният й гласец, той е безскрупулно шуробаджанашки, почти винаги е израз на ясно различими взаимозависимости и е разположен в махленския спектър на говорене. Пишете ми и ще ви дам конкретни примери. Време е някой надарен критик с храбро сърце да получи прозрение и да хареса поне три реда литературен текст, написан не от другар по чашка или от гаджето на брат му. Да си пожелаем широки литературни хоризонти догодина!

Кристина Йорданова, литературовед

2014 година е безспорно силна откъм издадени заглавия литературна година, затова е и много трудно да се изведат само пет книги. Поради тази причина ще си позволя да удвоя заглавията в повечето от категориите, в които подреждам моя списък.
1. За теоретични преводни книги: две ключови имена в хуманитаристиката, представени на български по блестящ начин през усилията на преводачите: „Кайрос“ на Валтер Бенямин на изд. „Критика и хуманизъм“ и „След Вавилон. Аспекти на езика и превода“ на Джордж Стайнър на изд. „Изток-Запад“.
2. За родни изследвания и хуманитаристика: една документална книга, която се чете като роман – „Балканският човек XІV-ХVІІ век“, том 1 на Йордан Велчев, изд. „Жанет 45“. Дано следващите два тома не се забавят.
3. За поетически книги: „Ранни стихотворения. 1960–1967“ от Иван Цанев от колекцията „Неиздадените“ на издателство „Кралица Маб“, департамент „Нова българистика“ на НБУ и Национален литературен музей и прекрасната поезия в проза на Рьоне Шар, издадена от „Критика и хуманизъм“.
4. За преводни романи и поради личната ми читателска слабост към авторите: първият роман на Вирджиния Улф „Далечно плаване“ в издание на „Унискорп“ и „Влюбванията“ на Хавиер Мариас, представен на български от изд. „Алтера“.
5. За български романи: „При входа на морето“ на Емилия Дворянова, изд. „Обсидиан“ и „Жените са спомен от Мрака“ на Валери Стефанов, изд. „Академична книжна борса“.

Извън издадените заглавия за мен голямото събитие на 2014 г. е присъждането на  Аксиния Михайлова на френската награда за поезия „Аполинер“ за стихосбирката й „Небе за изгубване“ (изд. „Галимар“), която рядко се дава на чужденци и която тя абсолютно безспорно заслужава.

Веселина Василева, директор на Издателството на Нов български университет

1. Литературното събитие на 2014 г. – е съвсем новата, току що издадена от „Жанет 45“ книга „Текст, говорене и разбиране“ на Богдан Богданов. Разсъдъчна като че ли вътрешна реч, която говори относително необективистично по определена тема, т.е. разговорно, свързано и с други теми в реч, която се случва сега и тук с оглед на осъзнавана цел – се казва в послеслова й. Назовавайки по различни начини словото – изплитайки го от съществуващото, за което се говори и онова, което предстои да бъде казано, от само казаното и от онова, което трябва да се направи – книгата представя 16 есета, не без да се вижда особеното място, което заемат в нея – Кавафис, Ролан Барт, Терънс Малик – но не и по начина, по който сме свикнали да говорим за големите имена – а с осъзнаване и прилагане на онова, което може да се случи – постигането на насладата от текста и тягата да влезем в досег с липсващия ни смисъл.

2. „Забравяме Вера Мутафчиева“ – това ми каза нейната издателка, голямата издателка на българска литература г-жа Божана Апостолова. Продажбите на книгите на Вера Мутафчиева намаляват. Разбира се, не е така в Нов български университет, защото ние създадохме нейния сайт www.veramutafchieva.net, пазим архива на нейния баща Петър Мутафчиев, по който постоянно се работи, но най-важното е, че департамент „История“ и департамент „Нова българистика“ на НБУ организираха нов семинар, който, надявам се, ще бъде посетен и от много външни хора – „Четем Вера Мутафчиева“. Защото ако забравим Вера Мутафчиева, то какво остава за новата ни литература? Сещам се за онази поговорка: „Как да те забравя – като не съм те запомнил.“ Та НБУ ще прави този семинар „Четем Вера Мутафчиева“, а в нашите книжарници ще могат да бъдат намерени томовете на Вера Мутафчиева, които „Жанет 45“ направи.