Милорад Пеич е босненско-херцеговински поет, роден през 1960 г. в Тузла. Завършва икономика в Сараево. В средата на 1992 г., при избухването на гражданската война, напуска родината си и се преселва в Швеция. В босненско-херцеговинския литературен живот влиза с книгата си „Ваза за цветето крин” (1985). Следват „Очите на ключалката” (2001), „Хиперборея” (2011), с която става първият носител на наградата „Слово Маково/Мак Диздар”. Под печат е стихосбирката му „Третият живот”.
Синът на Никта*
Снощи почистих с греблото моравата, а сутринта
нови листа покриваха вчерашната земя.
Пролетта не си спомням, лятото бързо се
изля в себе си… Все пак не ме напуска
вярата в третия живот.
Когато синът на Никта, като Дядо Мраз, почука
със своята факла на заледения прозорец,
ще събера старата си сила да се покажа
млад и много зает. Да ме остави още малко.
Ще повикам мъртвите си приятели за гаранти.
__________________________
* Никта – в гръцката митология богиня на нощта, майка на бога на смъртта Танатос. – Бел. авт.
Словослагател
Всички думи имам, във всичките им нюанси,
само че вече няма какво да се говори.
Ясно е, че съм в пълен мрак, единствената
светлина – очите на ключалките.
Не е сигурно от коя страна са бездните.
Имам всички ключове, пазя ги в
в каси със шифър. Само че все по-трудно
обичам: вече няма на кого да се отвори.
Награда
В двора на Народната библиотека
вдигат на камион контейнер пълен догоре
с ненужни книги, осъдени на смърт
чрез изгаряне в градската топлоцентрала, за да
освободят лавиците за популярни издания.
Когато камионът тръгна, паднаха няколко
по-леки. Една тънка с корици
с цвят на загнила вишна, литна като лист на вятъра
и падна отворена пред нея на тротоара.
Девойката се наведе и видя два
стиха. „Ще я спасим, клетата”, каза
и пъхна поезията в неговата раница.
Тази влюбена двойка видях на мръкване
под каменния мост. Приготвяха се
за нощувка, бездомници. Когато се пъхнаха
в спалния чувал и се сгушиха един в друг,
тя извади книгата, а той запалката.
Изгори си палеца, докато му четеше, но
държеше пламъка, докато газта не свърши.
Не ми е известно някога някоя книга
със стихове да е получавала по-голяма награда.
Балканите
Никога и никъде не съм виждал дюли, но липи
и в Скандинавия цъфтят. Само че измити
от чая на дъжда, слабо миришат. Ароматът на
балканската липа попива през лятото, силен като парфюм,
в одеялата и пуловерите. Дюлите ръждавеят
върху гардеробите в студените спални през есента.
На Балканите и злото и доброто са над мярата и затова
никога не е досадно. В оковите на полуострова
попаднах отдавна, когато като дете всички
ме глезеха и подхвърляха, пушачи и алкохолици,
от прегръдка в прегръдка, от скут в скут.
Пищях и се дърпах на ужким, никога
с всичка сила, да не би случайно да ме изпуснат
и да не би случайно съвсем да им се изплъзна.
Кебнекайсе*
Фотографа Пар Домей срещнах на края на света.
Стоеше над разгърнати карти на завет край малката
църква Никалуокта. „Не познаваш Кебнекайсе, никой
не го познава. Истинската му снимка още не е направена.
Жалко за толкова умници, за толкова експедиции.
Има само една точка,
откъдето ъгълът е възможен и само един миг:
пукването на зората, когато студът убива и мъртвата
природа. Всичко друго е късмет.”
В началото изпитвах радост от изкачването. Гърбът ми
димеше по слънчевите склонове. Сетне нощ без огън.
Сетне плашещи пропасти. Тръпнех пред пролома между
ледените лавини, забравил за глинените съдове,
които проскърцваха в раниците. На третия ден
захвърлих товара.
„Това е мястото. Ще зарием палатката до покрива
и после ще се притаим. Всичко останало,
както в поезията,
е въпрос на време. В човешкия живот трябва да има един
бавен момент, когато светлината е почти неподвижна
преди планината да излезе от негатива си.
Осма година вече дебна тази гледка, тази тежест,
с която скалите пропадат в дълбините на космоса.”
На деветата сутрин се събудих от щракането
на обектива.
От всичко което съм чул и видял досега най-много
дължа на Пар Домей, фотографът, който ме научи
как се изчаква картина.
_______________________
* Кебнекайсе – най-високият планински връх в Швеция (2111 м). – Бел. авт.
Магьосникът на птиците
На Фикрет Либовац*
Не те нараних аз, маестро! Сам си отворил
книгата, която забравих в твоето ателие,
със стихове, които не е леко да четеш. Излязох,
за да не преча да завършиш тази чудна инсталация
с обтегнати телеграфни жици.
Върнах се привечер да те взема, за да ме
изведеш в Сараево. В кръчмата Praonica седяхме
до зори, а когато излязохме, есента падаше на своята
смъртна постеля: първият сняг.
Не, маестро, не ме натъжи ти! Сам забравих
да затворя прозореца в твоето ателие и онези прекрасни
птици сами са влезли в клетката човешка
и кацайки на тази прекрасна инсталация, на закалената
жица са се вкаменили.
________________________________
* Фикрет Либовац – босненско-херцеговински художник, професор в Художествената академия, Сараево – Бел. пр.
Аполо 17
С двадесет и седем години закъснение
снощи гледах директно предаване
от Луната. Двама вълнени марсианци
от Хюстън първо подскачаха по месечината,
а сетне караха една от ония сладки,
открити колички, каквито виждаме
по игрищата за голф. Накрая изписаха
имената си върху мъртвия пясък и се снимаха
за спомен.
Когато червената лампичка за запасите от кислород
започна да премигва, потърсиха, малко в паника,
подходящ фон за последната снимка. Всичко
на живо. И тогава камерата улови тяхната
планета, пълната Земя в гробната тишина на мрака.
И в този миг изведнъж бях достатъчно далеч
от самия себе си, така че за първи път да видя ясно
кой съм. И къде съм. И откъде съм.
Когато смъртта за първи път…
Когато смъртта за първи път почука на нашата врата,
дойде през минното поле, като празна лодка.
На лешниковото клонче, о което се отърка, още трепкаше
облаче цветен прашец, това си спомням. И че най-леко стъпват
тези, които не знаят къде отиват, лунатици
през изпепелена зона.
Тук, в по-големия свят, човек се заличава с бутоните
на клавиатурата. Смъртта се предписва с рецепта или
идва тримесечно като сметките за вода. Умирането
на тялото е само умора на материала, а душите
се архивират в кафяви папки. Даже гробищата са
изчислени: пълните и празните места са подредени безукорно
като кубчета лего, с описание на съдържанието върху плочите,
като на книгите.
Хиперборея III
Когато пристигнах в Хиперборея, моята резервна
родина, дойдох като мъж в разцвета на силите си.
Дългите дни на лятото съхнеха нанизани
на клюна на календара като тютюневи листа, и миришеха
сладко, но моите мисли все още блуждаеха далеч
из мазетата на Болница Градина, където оставих
баща си, сам в неговата последна нощ. Знам, че
цялата нощ върху града, по живите и по алеята
с кестените са падали снаряди и на разсъмване спрели,
но и до днес ме преследват шрапнелите от онази нощ:
олющените тавани на подземното скривалище, в което
никой не седи край една от смъртните постели.
Преди да дойда в моята резервна родина,
бях чувал за нея само от гръцките митове. Че е
самотен остров където никой не умира от естествена
смърт, а когато дойде часът и децата надминат
годините на родителите си, те излизат сами
и се хвърлят от скалата
за да не тежат на никого. Сега съм на петдесет и все по-често
се събуждам посивял като бреза, посипана със скреж.
След две години ще бъда по-стар от баща си, който
не е бреме за никого. Който знаеше много за Хиперборея.
Преведе от босненски ХРИСТО ПОПОВ
