Книгите не са чорапи или пелени

Популярни статии

Джонатан Галаси

бр. 9/2015

Дами и господа,

За мен е удоволствие и чест да бъда с вас тук, във Венеция – дом на изкуството и красотата, където необезпокоявани властват най-скъпите на сърцето ни културни ценности. Венеция си е все същата. Не се е променила през вековете. Правнуците ни ще идват тук – също както предците ни, както нас самите днес – за да се потопят в несравнимата й атмосфера. Неизменността на Венеция, нейната дълговечност, нейното безсмъртие са неща, на които можем да разчитаме, зaради които можем да се поздравим и на които можем да се наслаждаваме и радваме завинаги.

Дълго мога да говоря така и вероятно вие ще продължавате да кимате любезно, докато в същото време си мислите, „С какво ли се е напушил Джонатан Галаси? Нима нашият наивен американски приятел не разбира, че Венеция е в опасност, че скоро може да бъде наводнена, погълната, изпразнена, изоставена? Да, Венеция е изключително красива, единствена по рода си, неповторима. Но Венеция умира. От година на година населението й намалява. Някои ще кажат, че отдавна вече е мъртва. Както много други столици на културата в Европа, Венеция е просто музей, атракцион, пренебрежима и незначителна, нереална”.

Дебатът за оцеляването на традиционната култура не е от вчера – при това звучи толкова познато, че вече почти не го чуваме. Пък и ако трябва да бъдем честни, не всички обичат  Венеция. Онзи самохвалко и подривен елемент, футуристът Филипо Томазо Маринети, искаше да изравни със земята нейните ронливи, сипаничави дворци, да запуши зловонните й канали и да подпали гондолите й. (Не на последно място, настояваше да бъдат забранени спагетите.) Други, подобно на моя кумир Еудженио Монтале, считат за дълг на настоящето да съхрани за бъдещите поколения най-добрите образци от миналото. Това клатушкане между минало и бъдеще, постоянство и промяна, красота и удобство, продължава и до днес – при това най-застрашително в собствения ни свят, света на книгите.

Ние, съвременните издатели, критици и книжари, гледаме на себе си като на пазители и първи защитници на най-значимия културен артефакт, който светът някога е познавал. Ние сме чеда на великия Алдо Мануцио, първия издател на Новото време, положил преди петстотин години основите на нашето призвание именно тук, във Венеция. Но днес занаятът на Алдо – онова, което в Съединените щати с известна помпозност наричаме нашата индустрия, – е под заплаха подобно на великолепния град, в който се срещаме днес.

Дебатите за бъдещето на книгата също не са от вчера – агресивното навлизане на технологиите и свързаните с това промени в културните ни навици ежедневно са предмет на разговор. Защо разпространителите на книги в интернет продължават да предлагат техни електронни версии на все по-ниски и по-ниски цени? Защо са решени да обезценят интелектуалната собственост? Дали защото, както сами твърдят, се стремят да разширяват кръга от читатели и да продават повече книги на по-широка публика? Или просто искат сами да контролират процеса на продажба и производство? Дали не се мислят за новите издатели? За наши непретенциозни, но ефективни сътрудници, които волю-неволю ще ни завлекат до бъдещето? Дали не са, както тъжно отбелязвахме преди време, едновременно наши приятели и врагове, съмишленици и съперници? Или чисто и просто врагове, които подобно на други се стремят единствено да ни „злепосредничат“ и да обезсмислят труда ни? Нима ние, издателите, сме проспали настъпването на дигиталната революция?

Подходът на саботьорите към продажбата на книги цели да засмуче тлъстините от системата на книгоиздаването, точно както правят компании като Airbnb в сферата на хотелския бизнес – отстраняват т.нар. посредници, за да предложат по-евтини услуги на „демократизирана“ група потребители. Срещу намаление в цените се обявяват онези, които искат да подкрепят стойността на интелектуалната собственост и които в същото време споделят по-консервативна, да не кажа песимистична, представа за вселената от потенциални читатели. Лично на мен ми е трудно да си представя, че сред десетките хиляди, които в миналото са плащали по двайсет и повече долара за книжно издание, ще се намерят достатъчно хора, готови да платят по три долара, за да свалят от интернет някой качествен нов роман. Да не говорим, че не намирам за редно и нова книга да струва три долара. Ясно ми е, че консервативно отношение като това може да звучи като обслужващо единствено лични интереси. „Разбира се, че издателите ще искат цените да останат същите“, ще кажат циниците. „Те се придържат към остарели вече търговски практики, за да подсигурят работните си места, които са на път да изгубят. Смятат, че четенето е окъпана в лунна светлина лагуна, свещенo място, до което малцина щастливци имат достъп; те са себелюбиви, недосегаеми щрауси с глави, заровени в пясъка, докато водата на промените приижда неумолимо. Но тя със сигурност ще ги залее.“

По-ниските цени обаче неизбежно водят до драстичен спад в стойността на авторското произведение. Качественият нов роман се превръща в предмет, в складова единица, в разменна стока и престава да бъде уникално творение, което буди възхищение и поражда желание. А междувременно онзи, който ръководи транзакцията, определя както условията на размяна между писател и читател, така и стойността на книгата, което увеличава влиянието му за сметка на твореца и на производителя.

В последната си книга – „На кого принадлежи бъдещето”, Джейрън Ланиър, един много различен от Маринети футурист, предлага смразяващо кръвта описание на нещо, което сам нарича „книгата според представите на Силициевата долина“. В апокалиптичното бъдеще на Ланиър писателите ще бъдат „нещо като изпълнители… В тогавашните подобия на книги ще има много повече информация… но като цяло качеството ще бъде по-ниско… Написването на книга няма да бъде нещо толкова значимо… Хората ще плащат по-малко, за да четат, което ще се представя като по-изгодно за потребителите; в същото време пишещите хора ще получават още по-малко за труда си… в един все по-дигитализиращ се свят, където софтуерът поглъща всичко“. „Когато преобладаващата част от книгите станат дигитални, заключава той, собствениците на интернет сървъри, които ще обслужват читателите и най-вероятно ще се управляват от компаниите от Силициевата долина, ще бъдат по-могъщи и по-богати от всякога.“

В кошмарните предсказания на Ланиър писателят на практика престава да бъде създател и се превръща в наемен работник, в единствена брънка от поредната верига за доставки. В нея той преотстъпва собствеността и правата си над творбата на управляващите софтуера, който „поглъща всичко“. В това възможно бъдеще на книгоиздаването „книгите ще станат едно с… доминиращия в момента дигитален формат“. Книгите, с други думи, ще изгубят своята индивидуалност, ставайки част от недиференциран поток от обезценена информация.

Шокиращото в този сценарий е колко малко общо има със същността на книгите, с богатството и енергията на писането, каквото го познаваме днес. В действителност рядко сме разполагали с такъв широк спектър от експресивни и значими писатели. Проблемът обаче е в потреблението – все по-маргинални стават четенето като културно занимание и писателят като културна фигура. В свят, където самопубликуването е толкова лесно, всички – аз, ти, съседът, – са писатели, а написаното предизвиква все по-малко интерес. На всичкото отгоре, софтуерните системи, които подриват традиционните практики на книгоиздаване и продажба, само засилват тази маргиналност. Изравняването на писането с други, по-пасивни развлекателни форми е част от процеса на обезценяване, който заплашва неуязвимостта на истински вълнуващата и отличителна творческа работа в наше време.

Твърде късно обществото ни призна протичането на тези процеси и твърде пасивно реагира срещу тях. Дадохме прекалено много власт на софтуерните олигарси и им позволихме да избутат нас встрани, а себе си да настанят между писателите и тяхната публика, макар че истинската същност на книгите – онова, което носят в себе си, техният смисъл, внушенията им – са без значение за тях. Те се интересуват единствено от упражняването на контрол и от облагането с данъци, когато книгите се влеят в потока от стоки.

Изпълнителният директор на Amazon Джефри Безос е прав, когато казва, че интернет подрива всяка медийна индустрия. Прав е, че „оплакването не е стратегия“, че „не Amazon налага промени в продажбата на книги, а бъдещето“. Интернет изисква да се действа едновременно, да се води борба с посредниците, да се въведе алгоритъм на ценообразуването. Но налагането на алгоритмичен подход към продажбата на книги е недалновиден ход.

Нашата работа като издатели и книжари винаги е била да разпознаваме и отглеждаме таланта и да го поднасяме на читателите с вниманието и грижата, които отдадените на книгите хора хранят към изкуството на писането. От Мануцио, през Стела и братята Тревес, до Ейнауди, Гардзанти, Бомпиани и Фелтринели – и това са само част от величията на италианското книгоиздаване през двайсетия и двайсет и първия век, – историята на  италианската литература винаги е била подкрепяна от хора с особено изразена чувствителност и интелект, които са издирвали и подпомагали писателите, в чиито работи забелязвали наченките на онова, което Езра Паунд нарича „новина, която остава новина“.

Тези ваши славни предци, редом с чуждестранни издатели като Галимар, Кнопф и Самюел Фишър, са били решителни хора, дарени с проницателност и енергия; понякога суетни, да, но винаги верни на таланта на авторите си. Както отбелязва Роберто Каласо, един от най-прозорливите и красноречиви наследници на тази велика традиция, книгоиздаването само по себе си е изкуство. Изкуство на избирането и отхвърлянето, което предлага културна визия.

Книгите не са чорапи или пелени. Бъдещето на нашата „индустрия“ – нека бъдем по-скромни и я наречем „занаят“, – принадлежи не на склонните да гледат на авторовата творба като на обезценена стока, а на онези, които долавят в нея трептенията на особена чувствителност, на светоглед, който противостои на притъпяващия сетивата деспотичен комерсиализъм, който заплашва да задуши бъдещето ни. Като издатели, ние трябва да обединим сили с писателите, за да защитим и поощрим таланта им и да го експлоатираме от тяхно име.

Писателите искат и се нуждаят от това. Но няма да го получат от софтуерните магнати, защото те не търсят оригиналност, нестандартност или откровено новаторство. Защото единственото, което ги интересува, е да прекарат повече продукти през печалбарската си система. Но те могат да използват само онова, което им позволим да вземат. Трябва да поставим по-строги условия. Да, електронните книги съживиха замрелия книжен пазар. Да, читателите свикнаха да плащат по-малко за онова, което четат. Но читателите, стари и млади, се нуждаят от истински книги. Ако искаме писателите да пишат, трудът им трябва да се заплаща, както и този на хората, които се грижат за работата им и я популяризират. Качествената вечеря струва повече от един „Биг Мак” заради онова, което се съдържа в нея. А то е много по-питателно. Получавате нещото, за което сте платили. Хората са наясно с това.

Книгоиздаването е изкуство. В същото време то е игра – на шанс, на доверие, на отстояване. Игра на открития и идеи. Не знам как е при вас, но с възрастта все по-трудно се задоволявам с общоприетото и сигурното, все по-малко ме вълнува единомислието и повече ме влече експериментът, рискът, свободата. Разполагаме само с още няколко години, за да направим каквото можем, каквото желаем, за да променим нещата. Нима искаме да живеем в свят, в който силата е съсредоточена в ръцете на олигархическата система, където „софтуерът поглъща всичко“? Може ли софтуерът да погълне креативността? Няма ли това да я убие? Креативността обаче няма да умре. Просто ще отиде другаде, докато системата поглъща сама себе си.

Ето, пак я подкара неговата старецът – все същите пенкилери, познатата до болка песен за човешките ценности. Така е, има нужда да продължим тази песен, да отстояваме важността на изкуството и необходимостта от него. Това е клише, защото е истина. На кого принадлежи бъдещето? Отговорът трябва да е: на нас, на тези, които заемаме страната на творците и се обричаме да им служим вярно. Венеция заслужава да бъде спасена. И рано или късно ще бъде. Венеция е в основата на онова, което сме и което вършим. Не искам да живея в свят без Венеция. Пък и не вярвам, че е ще ми се наложи.

Преведе от английски МАЯ НЕНЧЕВА

Източник: http://www.illibraio.it/jonathan-galassi-il-futuro-degli-editori-e-lapproccio-algoritmico-alla-vendita-dei-libri-177263/

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img