Когато попитахме Ларш Собю коя е любимата му част от Норвегия, родната му страна, той отговори: Осло. Роден е там през 1953. Следва литературознание, история на културата и обществени науки, история на идеите. В далечната 1976 дебютира със стихосбирка, а през 1983, когато е бил само на 30 години, излиза романът „Бийтълс”, преведен на 33 езика, като само в Норвегия са продадени над милион екземпляра. След това през 2001 излиза „Полубрат”, който му носи най-голямата норвежка литературна награда „Браге“. Всъщност това е романа, който за първи път го редстави на българската публика и, оказа се, че са изминали оттогава 9 години. Преведени са трите части на „Бийтълс”, „Изплъзна ми се от езика” и „Моделът”. Разбира се, творчеството на този голям писател не можеше да остане така едностранчиво представено. Световен писател от ранга на онези, които в последните години идваха в България, като Орхан Памук и Марио Варгас Льоса, Амос Оз, Ева Липска, Ришард Криницки и др., което е чест за българската култура. Норвежкият писател Ларш С. Кристенсен беше гост на Аполония миналата есен, за да представи своята първа стихосбирка на български „Таралежово слънце” и третата част на култовия си роман „Бийтълс” в превод на Анюта Качева. Той беше специален гост на предаването „Артефир“ на програма „Хр.Ботев” на БНР.
Силвия Чолева и Анюта Качева разговаряха с него.
Анюта Качева: Ларш Собю Кристенсен казва, че най-прекият път за достигане на един текст от автора до публиката, това е поезията. За мен няма разлика между прозата и поезията му, защото мисля, че той каквото и да пише, винаги е поет. Той ми каза един интересен факт, че когато излиза „Полубрат”, само за един месец се е продал в 200 000 екземпляра. Почти близо две седмици след това издава и стихосбирка, която за същото време се продава в 700 екземпляра. Въпреки това, казва Ларш С. Кристенсен, поезията е изключително важна, защото понякога 700 е много повече от 200 000.
Силвия Чолева: Ларш С. Кристенсен обича музиката и ето какво е казал по този повод писателят и поетът Нийлс Фредерик Дал: „Творчеството на Ларш е музика в словото, ако сте чували някога Ларш да чете стихове пред публика на живо, няма да повярвате, че поезията е нещо маргинално, нито, че й липсват читатели. За миг дори ще се запитате дали всъщност не е останала единствено поезия. Това са стихотворения, които ви улучват право в ума и засядат в телата ви.” Тази вечер не всички гости ще са чели книгите ви, ще има хора, които изобщо за първи път ви виждат. Дали ще бъдат „уцелени право в ума”, дали у тях ще заседне нещо?
Ларш Собю Кристенсен: Първата среща е едно от най-важните неща, но основното, на което се надявам при първа среща, без значение къде съм, е, че хората ще срещнат един писател, един поет, който пише неща, в които те могат да се разпознаят и да познаят своя живот. Често съм казвал, което всъщност е валидно и за всеки писател, че аз съм местен писател. Моята котва е хвърлена в Норвегия, тя е хвърлена в Осло и оттам започвам, там съм акостирал. Но искрено се надявам, че когато пиша за неща от своя личен опит, за мястото, където ми е хвърлена котвата, когато пиша за неща като отчуждение, за времето, за любовта, за приятелството, искрено се надявам, че независимо дали става въпрос за проза или за стихотворения, тези, които ги четат, да могат да вдигнат тази моя котва и да я хвърлят там, където те самите си хвърлят котвите.
С.Ч.: Не в града Осло, бих казала даже, че е хвърлена в един квартал, там, откъдето започва „Бийтълс”… В първата част на трилогията единият от четиримата приятели казва в разговор, че понякога, когато трябва да излъжеш, е хубаво да кажеш истината и тогава се получава най-добрата лъжа. В този смисъл, въплътен ли е вашият живот вътре в „Бийтълс”, в другите романи, в поезията ви?
Л.С.К.: Аз съм се заклел и съм дал обет да служа на въображението, на фикцията. Не ме занимава идеята да пиша неща, които наистина са се случили, тоест да пиша верни неща, да пиша истината. Това, което ме занимава, е да пиша неща, които са вероятни и които са истински, но не задължително са истина. Аз пиша за това, което може би можеше да се случи. И естествено, пиша за неща, минали през мелницата на собствения ми опит, с надеждата, че върху него може да се стъпи така, че другите да го включат като част от своя, не само да се научат. Не пиша, за да науча хората. Никога не бих могъл да напиша „Бийтълс”, ако самият аз не принадлежах към тази част от поколението, фанатично привързано към „Бийтълс”.
С.Ч.: В едно изказване твърдите, че писателят не иска да промени света, а иска да промени индивида. Това ли е вашият път – индивидът да промени света, след като е променен от литературата?
Л.С.К.: Въздействието на литературата е много сложно. То се случва в много посоки едновременно. Всяко отделно стихотворение и всеки отделен роман се обръща към конкретен читател, но литературата, било литературата само на един писател или литературата изобщо, по принцип се обръща към обществото. Те са еднакво големи. Когато говорим за обществото, трябва да кажа, че литературата е най-добрият начин за проветряване и за дишане на едно общество. А както знаем, без дишането няма живот.
С.Ч.: Според вас кой е най-големият, най-страшният проблем за света? В момента, началото на 21. век, се оказва, отново се водят войни в различни точки на света, дори в Европа. Така завърши 20. век, така започва и 21-ви. В същото време е нарушено екологичното равновесие, което усещаме вече пряко, а това, което се случи с вируса ебола, показва, че човекът далеч не се е справил с болестите. От четвърта страна, решение на социалните проблеми като че ли не е намерено, а всичко се затлачва още повече, особено с бежанския проблем. Къде трябва да се фокусира човекът според писателя Ларш Собю Кристенсен? Откъде трябва да се тръгне, за да променим нещо?
Л.С.К.: Мисля, че основната заплаха са хората. Пак ще повторя – най-голямата заплаха днес това са хората. Тоест ние сме най-голямата заплаха сами за себе си. От една страна, вече виждаме какво се случва с климата, който просто се променя пред очите ни и не можем да спрем това. Независимо дали ние сме пряко виновни или не, все някак си участваме в това. Другата много сериозна опасност, това е тероризмът, защото той и в модерните времена създава територия за тоталитарната идея, издига я в култ. Идея, според която животът на отделния човек няма никакво значение и за мен това е изключително опасно. И третото е, че на фона на този разклатен, почти разпладнал се свят, на тези мрачни времена, в които живеем, тъмни времена, ние, поне една голяма част от хората, водим изключително егоистичен живот с поглед, обърнат навътре, където отделният човек си е самодостатъчен. Това мисля е една от най-големите заплахи, защото пак повтарям – заплахите, които току-що изброих, са заплахи, които ние сами сме си създали. Разбира се, като казвам тези мрачни неща, не мога да не говоря и за надеждата си. Моята голяма надежда се нарича литература, защото литературата е основната територия, която запазва свободата, независимата мисъл, а те всъщност създават алтернативи в човешкия ум, така че за мен надеждата, бъдещето винаги трябва да бъде свързано с надежата и моята надежда се нарича литература.
С.Ч.: Стана дума за разликата в интереса на читателите към романите и към поезията и всъщност знаем, че поезия почти не се чете, че много трудно се превежда, много трудно се издава, разпространява, какъв е шансът на поезията днес?
Л.С.К.: Да, съгласен съм, че поезията е заплашен жанр, но въпреки всичко аз вярвам в нея, защото тя е изключително важна, тъй като нейният глас е много различен и той намира, той все още стига до публиката по един мистериозен, мистичен начин. Важно е да се пише поезия, но не мисля, че тя трябва да остане само на територията на книгата, мисля, че трябва да се търсят други територии, в които тя да бъде представяна. Виждам, че има известно отдалечаване между поезията и публиката. Искам това разстояние да се скъси, тоест и двете страни да се обърнат отново една към друга и днес виждам, че много от нещата, които могат да бъдат изказани през стиховете, са иззети от текстовете на рок и на попмузиката. Въпреки това смятам, че поезията трябва да изземе тази роля и да продължи в същия силен дух напред. Като писател и най-вече като поет съм чел всички големи европейски и световни поети, но за мен като поет най-решаващата роля в живота ми са изиграли и просто са ме сложили на този път и ме карат да стоя там от самото начало песните на „Бийтълс“.
С.Ч.: Свирил ли сте в група, кое освен музиката е другото изкуство, което ви зарежда и ви е любимо?
Л.С.К.: Вълнува ме фотографията, защото дава една мълчалива друга гледна точка, изключително важна гледна точка, която те приковава неподвижен, което те кара да спреш и да размислиш, и тази точно различна гледна точка на художествената фотография страшно много ме вълнува.
С.Ч.: Обичате ли да пътувате, или сте „статичен” писател, който стои в стаята и пише?
Л.С.К.: За мен е изключително преживяване, че съм в България отново, особено на това прекрасно място. Много се вълнувам от това, че си виждам стихотворенията на български. Когато пътувам, за мен са най-важни впечатленията и това, което се случва с мен и с моите книги. За мен е важно, незвисимо къде се намирам, да взема нещо и да го занеса в моята страна. След като стиховете и романите ми са преведени на български, задължително е аз да открия български поети и автори, които да върна, да занеса в Норвегия, да ги представя на норвежкото общество.
С.Ч.: Смятате ли, че този обмен е част от възможността поезията да продължи да живее и да се разпространява, да има повече читатели?
Л.С.К.: Поезията всъщност е среща между хората. Това е едно от най-големите вдъхновения, които мога да получа, които ще отнеса със себе си от България. Благодаря ви.
