След като излезе най-новата й книга „Бог да бди над детето”, разговаряме с носителката на Нобелова награда за опасностите, които крие красотата, за подкрепата й за Хилари Клинтън и за това как си е спечелила правото да казва „замълчи”.
От всичко онова, което лежи на плещите на Тони Морисън, най-тежкият товар е отговорността да бъде „съвестта на Америка”. Звучи едновременно абсурдно и достоверно. Расовите предразсъдъци в САЩ вече почти половин век са нейната тема – история, която тя разказва и преразказва с постоянството на гнева и съпричастието. Последната книга на Морисън „Бог да бди над детето”1 е единадесетият й роман. Когато пристигнах в апартамента й в Трибека, Долен Манхатън, американската Съвест рисуваше веждите си. „Заради фотографа”, обясни тя, усмихвайки се.
По-късно каза на фотографа: „Гримирах се заради вас. Направих си веждите, всичко…” и добави: „Губиш тези неща…” Загатнатата втора част на изречението е „когато достигнеш моята възраст”. Морисън навърши 84 през февруари. Многото литературни почести, които е получила, включват наградата „Пулицър” през 1988 г. за романа „Възлюблена”, Нобеловата награда за литература през 1993 г. и Президентския „Медал на свободата“, връчен й от нейния приятел Барак Обама. Фактът, че си най-почитаният жив американски писател обаче, не променя желанието ти да изглеждаш добре на снимките. Естествено е да я занимават въпросите за красотата и за представите на хората за външния им вид, тъй като в центъра на последната й книга е една поразително красива тъмнокожа жена на име Брайд, която се опитва да се защити от своето минало, търсейки разкрасяване на повърхността. Една любовна история несигурно се разгръща между нея и Букър, млад учен, потънал в скръб след смъртта на брат си. Той й казва: „Няма такова нещо като „раса” от научна гледна точка, Брайд, така че расизмът без раса е въпрос на избор. Понятието за него се разпространява, разбира се, от онези, които имат нужда от него. Хората, които го прилагат в живота, биха били нищо без него.”
Тъмната кожа на Брайд е едновременно източник на нейните страдания като дете – майка й, която е с по-светъл цвят на кожата, е толкова ужасена от този факт, че обмисля идеята да убие бебето си, – и на нейния успех като възрастен човек. Брайд работи в модната индустрия и след като се е вслушала в авторитетното мнение на известен стилист, се облича само в бяло; така тя се превръща в „снежна пантера”, в екзотичния „друг”. Фетишизирането на черния цвят на кожата може да бъде също толкова вредно, колкото и откритото изразяване на предразсъдъци. Бившият й приятел например гледа на нея като на необикновен трофей от друга раса. Когато този млад бял мъж я завежда в къщата на родителите си, става ясно, че тя е там, за да тероризира семейството му, че е „средство, с което да бъде заплашена тази мила бяла двойка. „Не е ли красива?, не спираше да повтаря той… В очите му проблясваше злоба”.
„Опитвам се да кажа, продължава Морисън, това е само цвят на кожата”.
Що се отнася до красотата: „Можеш да бъдеш сериозно разклатен, ако тя е всичко, което имаш, за което се грижиш и на което стъпва успехът ти. Някъде там, извън дрехите, грима, голотата, тъй като всеки, който е красив, напълно се разголва днес, съществува една триизмерна личност. Имам предвид, добавя тя, променяйки тона, в който долавяме обида, примесена със самоирония – възрастна жена, която се произнася по въпроса за своенравието на младите – „те дори не се намятат с нещо тук…”, и жестът й очертава абсолютната недостатъчност на облеклото в областта на бюста”.
Очевидният предшественик на новата творба е романът от 1981 г. Tar Baby („Катранено бебе”), единствената й книга, чието действие се развива в съвременността – училата в Сорбоната Джейдин, която работи като модел, се бои, че ще бъде отхвърлена от света на бялата култура, в който е проникнала; тя се влюбва в Сан, безпаричен скитник, който приема спокойно себе си и тъмната си кожа. Ако нещо друго изглежда изложено на риск, то това е критичната нагласа към нарастващото лекомислие на нашето време: Джейдин е модел, но тя не е обсебена от външния си вид, не е емоционално осакатено дете жена като Брайд. Светът в „Бог да бди над детето” е поставен в по-тесни рамки дори когато изкуплението и избавлението се случват.
Морисън изтъква, че Tar Baby със своите острови, обитавани от духове, и говорещи дървета, е повече фантасмагория извън времето, отколкото разпознаваема съвременна реалност. Всъщност „Бог да бди над детето” е нейният първи роман, занимаващ се с днешната действителност; тя признава, че той й е създал немалко тревоги. „Нещата ми се изплъзваха”, казва тя. „Всичко друго, към което съм подхождала, е било организирано около определена тема, а този текст нямаше никаква опора. В един момент я открих, именно онова, онова, с което започнахме нашия разговор. Красотата – и нейната стойност в света. И до какво води тя”.
Морисън започва писателската си кариера преди 45 години с подобна тема. Винаги е говорила за своя първи роман с обезоръжаваща простота: това е книгата, която винаги е искала да прочете, но никъде не могла да открие. И така, като самотна майка на две малки момчета, тя става в 4 часа сутринта всяка сутрин, за да пише. Публикува първата си книга през 1970 г. „Най-сините очи” е историята на Пекола Брийдлав, чернокожо момиче, което силно копнее да има сини очи. В предговора към изданието на тази книга от 2007 г. Морисън пише, че е искала да се фокусира върху въпроса „как нещо толкова нелепо, като демонизацията на една цяла раса, може да покълне в най-деликатния член на обществото: детето; и в най-уязвимия член: жената”.
Повечето писатели заявяват, че ненавиждат етикетите, които им поставят, но Морисън винаги е приветствала определението „чернокожа писателка”. „Пиша за чернокожите, казва тя, по същия начин, по който Толстой не е писал за мен, 14-годишно момиче от Лорейн, Охайо. Не е нужно да се извинявам или да се чувствам с ограничени възможности, защото не пиша за белите хора – което всъщност не е точно така, тъй като в книгите ми има много персонажи, които са бели хора. Важното е да не чуваш гласа на критика, бял мъж, който одобрява написаното” – тези нейни думи са по повод казаното от Джеймс Болдуин за „малкия бял мъж, който е скрит някъде дълбоко във всеки от нас”. Дали е прогонила своите духове? „Никога не съм го правила. Никога”.
Казва, че това се дължи на факта, че е израснала в Лорейн, в смесена среда – поляци, италианци, евреи и афроамериканци. Бих казала, че всъщност не го е правила не заради демографията, а поради изключителната си самоувереност. Същата самоувереност, която я тласка напред към университета „Хауърд“ и след това към Корнелския университет, където завършва магистратура по литература. Тази самоувереност, която й дава кураж да се раздели със съпруга си, когато е бременна с второто си дете, и я превръща в безспорен авторитет като редактор в Random House, проправил пътя на писатели като Анджела Дейвис и Тони Кейд Бамбара. Накрая, разбира се, самата тя става едно от най-високо ценените имена в света на издателската индустрия.
„Възлюбена”, романът й от 1987 г. за жената робиня, която убива собственото си бебе, е книгата, създала престижната й позиция в литературния свят. Когато Морисън е номинирана, но не печели Националната литературна награда, 48 чернокожи писатели подписват протестно писмо, публикувано на страниците на „Ню Йорк Таймс“. Скоро след това тя получава наградата „Пулицър” и още цял куп литературни отличия.
През 1998 г. Опра Уинфри продуцира и участва в изключително успешната адаптация на книгата; оттогава литературната репутация на Морисън е помрачена от леко подозрение в сантименталност, от снобското допускане, че вероятно е от рода писатели, които са харесвани от членовете на читателски клубове: с други думи, писател, когото четем, за да се почувстваме по-добре, а не автор, чрез който бихме могли да се променяме. Книгите й обаче изобщо не вдъхват успокоение. В „Бог да бди над детето” има моменти, когато стомахът ми се преобръщаше; усещах същия ужас, който изпитах, когато четях описанието на сцената, в която Сет от „Възлюбена” прерязва гърлото на детето си. Злото само по себе си е „твърде скучно”, казва Морисън. Тя открива „интелектуално предизвикателство” в начина, по който хората реагират на него. „Страхливците са особено опасни. Именно това е чертата, която провокира истинската враждебност – искаш да убиеш някого по някаква причина, или сам си измисляш причина за това”.
Сега се срещам за втори път с Тони Морисън. Първия път беше преди три години, седмици след като убиха Трейвън Мартин2. Тогава тя ми каза: „Има две неща, които искам да видя в живота. Едното е бяло момче да бъде застреляно в гръб от полицай. Никога не се е случвало. Второто нещо, което искам да видя: документиране на случай, където и да било по света, при който бял мъж е осъден за изнасилване на чернокожа жена. Само един.”
Някои изявления, които прави напоследък, привличат вниманието. „Не се е случвало”, повтаря Морисън относно първото си желание. „Поне аз не съм чула за такъв случай. Но второто нещо, което споменах! Никога! Без значение какво казва жената. Не, нито един бял мъж. Дори ако всеки друг знае какво е станало”.
Все пак може би тази година [2012 г.] „беше добра година за расовите отношения в Америка”, но 2014 г., с тази ужасна поредица от погубени човешки животи на чернокожи от ръцете на полицията, е особено мрачна. „Разбирате, нали, казва тя, това не е нещо ново – пресата отразява тези случаи. Добре е, че някои медии ги отразяват, но всичко си тече както преди. Имам двама синове. Те трябва да се обръщат към полицаите със „сър”, ако униформените ги спрат. Знаете… стратегия, за да може човек да се движи свободно”.
Нейната напрегнатост и множественото число „синове”, което използва, са затрогващи. Морисън губи по-малкия си син, който умира от рак на панкреаса, през 2010 г. Неговите рисунки – абстрактни портрети – са окачени на стената срещу нас, „всичко е само уши и няма устни, защото той казваше, че устните са най-трудното нещо за рисуване”. След това прави пауза: „Той почина, някой ми каза, че това се е случило преди пет години. Дали е вярно? Мисля, че беше преди две години или може би вчера. Как е могло да бъде преди пет години? Не зная как да се справя с това”.
Известно озадачение предизвиква и позицията й за мандата на Обама. „Кой ще дойде след него? Мисля, че неговото президентство е забележително. Смятам, че то ще бъде определено като едно от най-успешните не само заради нещата, които направи Обама, но и поради съпротивата срещу неговите действия”. Нейните надежди сега се възлагат на Хилари Клинтън. „Уважавам я, високо я ценя. В началото беше трудно човек да избере между него и нея. Не исках да отговарям на въпроса: „Кое е по-добро? Полът или расата? Мога да кажа единствено, че тази опозиция дори не е назована. „Вероятно има хора в Демократическата партия, които биха могли да се фокусират върху нея. Но не, аз ще бъда на нейна страна. Категорично”.
Преди няколко месеца, когато Тони Морисън беше интервюирана от нейния приятел Хилтън Алс, писател и критик, тя сподели, че сега, след като вече е навършила 80 години, има три неща, които може спокойно да казва. Едното е „не”. Другото – „замълчи”. И третото – „махни се оттук”. С други думи, тя си е спечелила правото да не прави неща, които не желае, което включва и писането на мемоари, въпреки че е подписала договор за две книги, едната от които е именно в този жанр. „По-късно размислих и си казах: „Няма да напиша мемоари: това не ми е интересно, тази роля ми е известна”.
След това добавя: „Голяма част от съвременната проза, дори когато е добра, в някаква степен е… автобиографична. Преподавах творческо писане в Принстън и често казвах „Не правете това. Не пишете за вашите малки животи”. Тук тонът й изразява отвращение.
„Някои хора наистина се затварят в себе си, когато остареят”, казва тя. „Но ако си отворен към света, ако си бил, можеш да разчиташ на мъдростта на зрялата възраст. Тя не се учи от книгите, това е мъдростта, научена от живота. Питам приятелите си На колко години се чувствате? Те винаги знаят. Аз зная, че съм на 23. Има моменти, в които се чувстваш съвсем млад. Или по-скоро, в нейния случай, има много такива моменти – на 84 тя продължава да навършва 23.
Хърмаяни Хоби
1 Книгата излезе на българския пазар в средата на месец май с марката на издателство „Обсидиан”. – Б. пр.
2 Чернокожият невъоръжен 17-годишен Трейвън Мартин бе застрелян през февруари 2012 г. от 29-годишния самопровъзгласил се за капитан на група за патрул и охрана Джордж Цимерман. Цимерман заявява, че е действал при самозащита и впоследствие е оправдан по всички обвинения от съдебно жури в състав от шест жени в Санфърд, Флорида. – Б. пр.
Преведе от английски Ружа Мускурова
Преводът е направен по The Guardian, 25 април 2015 г.
