Европа е в траур. След терористичните атаки от петък във френската столица над Стария континент са спуснати черните знамена на скръбта, за да отбележат загубата на невинни граждани и необходимостта човешкият свят да се изправи единен срещу тероризма. Като че ли един артистичен поглед изчезна завинаги. Това е свободният поглед на френския фланьор, за който говори Бодлер, погледът на скитащия творец като начин да понесе мястото си сред тълпата. Днес погледът е замръзнал и вперен в надупечените от куршуми стени на атакуваните градски сгради.
Днес времето също не е същото. То трябва да е бързо. Усеща се в нас и извън нас принудата за бързи реакции и спешни мерки срещу тероризма. Онова, което изпускаме, е, че трескавото ускорено време за политически действия влияе и се налага върху бавното време на траура. Твърде бързо искаме да намерим място на траура. Бързо да му дадем смисъл, да свършим работата по него и той да премине, а заедно с него и травмата от немислимото. Но какво става, когато не можем бързо да намерим смисъл? Тук, на страниците на ЛВ, ще наречем тази световна криза „невъзможен траур“. Меланхолният траур е невъзможен, защото подменя ценностите с кича, фетишизира смисъла за сметка на човека, бърка гроба с погребания, може да прежали всеки (и никой) човек поради това, че не може да прежали идеалния такъв. Другият въпрос, който ще поставим, е „траур по какво“? Това е въпросът за загубата. Загубата на идеалите, които ни ориентират и дават насока на нравствено-духовната ни битийност. При едно травматично събитие – какво се случва с тези идеали? Дали ще се вкопчим в тях и ще се опитваме да ги отстояваме на всяка цена? Това би било едно маниакално отстояване и манифестиране на смисъла на тези ценности. Трябва ли докрай да настояваме за запазване на досегашните си приоритети, или е време да признаем, че се налага не само промяна в политическия език, но и в начина, по който съществуваме като европейска общност. С понятието за невъзможния траур ще отбележим, че работата на траура по тези ценности е затруднена. Един възможен изход от тази ситуация е критиката на „европейската” меланхолия, за която ни говори Марек Биенчик, който наскоро гостува в България. Според него с връщането на меланхолната нагласа в края на 20. и началото на 21. век ще се върне и „една Европа, разкъсана между копнежа по обединение и страха от загуба на идентичността, в една Европа на общите и споделими ценности, но и на все по-засилващия се национализъм“. Дали днес, 15 години по-късно, не се намираме в идентична ситуация, изправени между невъзможния траур по идеалите на днешния свят и признаването на краха на днешните политики?
ИВАН ДУЛОВ, ЕЛИЦА ЦИГОРИЙНА
МАРИЯ КАЛИНОВА
