Михайло Пантич
Вследствие на падането на Берлинската стена, разпадането на Югославия и установяването на нова езикова, културна и геопоетическа констелация на Балканския полуостров след 1989 г. се променят и характерът на взаимното общуване, рецепцията и проучването на литературите от южнославянската интерлитературна общност, в която преводаческата дейност, поради еднаквостта или сродността на езиците, е от особено значение. За разлика от стария начин на изучаване на литературата в някогашната Социалистическа федеративна република Югославия (особено в Белградския университет), който подразбираше академична реконструкция на историческия път на отделните национални литератури, в последното десетилетие на миналия и първите години на новия век във филологическите и философските факултети в Сърбия постепенно, и то поради много причини, за които може да се напише отделна статия, се наложи сравнителната перспектива на тълкуване на литературните произведения от съседните регионални култури.
Това е особено характерно за българската литература. Освен че е изучавана в повече от скромна, научно почти незначителна степен в рамките на отделните катедри по български език, което и днес е запазена академична форма, в рамките на новото обучение по славистика, за разлика от старата практика на изучаване на югославските литератури, българската литература стана неизбежно важна част от прегледа на южнославянските литератури, респективно от южнославянската компаративистика. Това е важно да се изтъкне както поради силната свързаност на сръбската и българската литература от средновековието насам, така и поради подчертано засиления (върху това трябва специално да се акцентира: подчертано засилен) интерес към съвременната българска литература в сръбската културна среда, разбира се, отново поради много причини, за което също би могло да се напише изчерпателно културологично есе. Тук ще се посветим на библиографската систематизация и на коментара на рецепцията на българската литература в Сърбия в най-ново време.
Още на пръв поглед непълната, но достатъчно показателна библиография на преводите на българска литература на сръбски език открива несъответствието между корпуса на произведенията, които принадлежат към традицията на XIX и XX в., и съвременната литература, в полза на втората. Колкото и да е добре, че днешните сръбски читатели и съответно тълкуватели на литературата благодарение на преводите на съвременна българска литературна продукция могат да добият сравнително достоверна представа за актуалната литературна ситуация (автори, произведения, жанрове, поетика, доминантни теми), толкова повече се усеща липсата на нови преводи или поне на нови издания на българските класици, някои от които своевременно са имали завидно място в сръбско-българския интерлитературен контекст (например Иван Вазов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Димитър Димов и др.).
Тук ще се опитам да систематизирам съответните езикови/жанрови корпуси от българската литература и култура, които са преведени на сръбски език и публикувани от 1989 г. до днес, без намерението да дам изчерпателна библиография, за което е необходим много систематичен, възможно най-всеобхватен изследователски труд.
Академични студии и прегледи:
Светлозар Игов, История на новата българска литература (Istorija nove bugarske književnosti), 2004; Михайло Пантич, Дарина Дончева, Българска литература – христоматия; от Паисий Хилендарски до Николай Кънчев (Bugarska književnost – hrestomatij; od Pajsija Hilandarskog do Nikolaja Kančeva), 2007; Илия Конев, Срещи в литературата на два близки народа (Susreti u književnosti dvaju bliskih naroda), 2010; Герхард Подскалски, Средновековната теологична литература в България и Сърбия от 865 до 1459 г. (Srednjovekovna teološka književnost u Bugarskoj i Srbiji od 865 do 1459), 2010.
Антологии:
Момчило Йокич, Конници на вечността – антология на българската поезия (Konjanici večnosti – antologija bugarske poezije),1989; Светлозар Игов, Антология на краткия разказ на България (Antologija kratke priče Bugarske),1998; Марин Младенов, Татяна Дункова, Българска поезия (Bugarska poezija), 1998; Михаил Неделчев, Александър Кьосев, Кирил Мерджански, Haemus – антология на балканската поезия (2008); Михайло Пантич, Кристин, която маха от влака – съвременен български разказ) (Kristin koja je mahala iz voza – savremena bugarska priča), 2011; Елизабета Георгиев, Разказ за 20 лева; съвременен български разказ (Priča od 20 leva; savremena bugarska priča), 2013.
Етнологични и културологични изследвания, сборници:
Трапезата в културата на сърби и българи (Trpeza u kulturi Srba i Bugara), 2004; Комичното в културата на сърби и българи (Komično u kulturi Srba i Bugara), 2005; Свое и чуждо в културата на сърби и българи (Svoje i tuđe u kulturi Srba i Bugara), 2006; Еротичното в културата на сърби и българи (Erotsko u kulturi Srba i Bugara), 2007; Играта в културата на сърби и българи (Igra u kulturi Bugara i Srba), 2008; Тялото и носията в културата на сърби и българи (Telo i odelo u kulturi Srba i Bugara), 2010; Селото и градът в културата на сърби и българи (Selo i grad u kulturi Srba i Bugara), 2011; Името в културата на сърби и българи (Ime u kulturi Srba i Bugara), 2011.
Проза:
Антон Дончев, Време разделно (Prelomno vreme), 1989; Йордан Радичков, Бомбето и козята брада (Polucilindar i kozja brada), 1996; Борис Христов, Сляпото куче и Долината на обувките (Krtica i Dolina cipela), 2000; Георги Господинов, Естествен роман (Prirodni roman), 2001; Боян Биолчев, Сладко нищо (Slatko ništa), 2002; Антон Дончев, Странният рицар на Свещената книга (Vitez svete knjige), 2003, Димитър Христов Чорбаджийски – Чудомир, Лъжлив Съби (Lažljiv Sbi), 2004; Николай Табаков, Да рисуваш по водатa (Crtati po vodi), 2003; Алек Попов, Мисия Лондон (Misija London), 2004; Валентин Георгиев, Седем истории за любов, грях и смърт (Sedam priča o ljubavi, grehu i smrti), 2004; Георги Гроздев, Плячка (Plen), 2004; Алек Попов, Спътник на радикалния мислител (Saputnik radikalnog mislioca),2007; Алек Попов, Черната кутия (Psi u niskom letu), 2008; Николай Стоянов, Френската стая (Francuska soba), 2009; Алек Попов, Ниво за напреднали (Nivo za napredne), 2010; Александър Секулов, Колекционер на любовни изречения (Sakupljač ljubavnih kazivanja), 2010; Георги Господинов, И други истории (I druge priče),2011; Елена Алексиева, Рицарят, дяволът, смъртта (Vitez, đavo, smrt), 2012; Емил Андреев, Стъклената река (Staklena reka), 2012; Стефан Кисьов, Екзекуторът (Egzekutor), 2012; Николай Табаков, Да (Da),2013; Георги Господинов, Физика на тъгата (Fizika tuge), 2013.
Драма:
Елин Рахнев, Камен Донев, Емил Бонев, Съвременна българска драма (Savremena bugarska drama), 2003; Христо Бойчев, Полковникът птица и други драми (Pukovnik ptica i druge drame), 2005.
Поезия:
Георги Константинов, Въже от пясък (Uže od peska), 2007; Цветанка Еленкова, Раните на свободата (Rane od slobode), 2009.
Поради твърде слабото разпространение на поетически книги, което е обща характеристика на книжния пазар в наше време, а и поради факта, че поезия се превежда по-малко и то главно в литературната периодика, тази част от рецептивното поле е най-оскъдна и най-ненадеждна.
Периодика:
Отделни тематични броеве на литературните списания са представяли прегледи и избор от съвременната българска литературна продукция, сред които: Most (2003), Gradina (2005, 2009), Polja (2006), Mostovi (2009), Sarajevske sveske (2009), Letopis Matice srpske (2010) и други.
Освен това е голям броят на отделните преводи на поезия, проза, есета и критически статии, разпръснати из литературните вестници и списания. Това число се увеличава значително всяка година, така че е необходимо съответните културни, научни и образователни институции, включвайки и институциите на сръбската и българската държавна администрация, да инициират изготвянето на най-нова българо-сръбска и сръбско-българска библиография.
Като коментар на дадения списък на първо място лесно се забелязва доминацията на прозаични произведения, преобладаващо романи от съвременни български писатели, което е доминираща черта и на съвременната световна литературна практика. Романът през втората половина на XX век стана синоним за литература, докато останалите литературни форми (донякъде изключвайки драмата), въпреки че често естетически и иновативно са по-ценни в сравнение с романа и го превъзхождат, се намират и развиват, по-точно казано оцеляват, на границата на литературната система. Наблюдаваното явление съвсем ясно се вижда и в съвременната българска и сръбска литература. Въпреки че поезията е основа и на българската, и на сръбската национална култура, както и доминантен жанр на литературната традиция, а старите писатели са въздигнати до нивото на митологизирани фигури, съвременните култури и в Сърбия, и в България, и в останалите южнославянски и европейски страни, въпреки сравнително обилната и много качествена поетическа продукция, смятат поезията за крайно индивидуална и обществено необвързваща дейност, като така се гледа и на преводите на съвременни поети, откъдето и да идват те.
Критическата рецепция на българската литература в Сърбия е обусловена, от една страна, от състоянието на текущата критика и от друга – от начина на изучаване в академична среда. Сръбските прозаици всяка година издават почти двеста нови романа, а най-малко толкова се превеждат и от други езици, при което в центъра на критическото внимание по правило се оказват или произведенията на утвърдени писатели, или автори от най-влиятелните световни култури, преди всичко англосаксонски, след това южноамерикански, руски, френски, италиански и така нататък. Парадоксът е, че съвременната читателска публика в Сърбия знае повече за съвременната португалска или норвежка литература, отколкото за словенската или българската не само по силата на стереотипа за близкото или сходното, което е по-малко интересно, а и заради отсъствието на адекватна издателска и културна политика. Многократно и по различни поводи съм се опитвал да подема инициатива за формиране на двуезични издателски поредици, посветени на класическите произведения от сръбската и българската литература, но освен че всеки път получавах отговор, че това е прекрасна идея, нито една институция не е направила нищо. Най-голямото ми постижение е публикуването на обемна христоматия с избрани текстове от българската литература, която служи като университетско помагало. В университета, според установената практика, се изучават класическите произведения, докато текущата критика спорадично отбелязва появата на новопреведени произведения, основно романи, от съвременната българска литература.
При някои отделни сръбски издатели съществува недвусмислен интерес към публикуването на произведения от съседните славянски литератури, включително и от българската, но тъй като става дума предимно за нискотиражни, некомерсиални издания, те се опитват да намерят финансиране, което да покрие разходите за авторските права, превода, подготовката и отпечатването, явявайки се на конкурси, обявени от различни местни или европейски институции и фондове. В това отношение особено интересна и значима е поредицата „Сто славянски романа“, инициирана от Форум за славянски култури (негови основатели са Сърбия и България), в рамките на която вече с пълна сила върви взаимното превеждане на най-добрите произведения на славянските литератури, появили се след 1989 г. Практическото включване на българските колеги в този проект ще направи възможно издаването на десет представителни съвременни български романа на сръбски език, а така ще бъде дадена възможност и на преводачите да се изявят в нови предизвикателни задачи. А щом вече говорим за преводачите, които са не само посредници между две литератури и култури, а са в значителна степен (или би трябвало да бъдат) и информатори, селектори и инициатори за превеждане на най-добрите произведения от съвременната литература, следва да се каже, че в Сърбия те са достатъчно на брой, като повече внимание трябва да се отдели на подготовката на нови представители на тази изключително важна професия, което, между другото, е целта и на академичното изучаване на българския език. Добрите преводачи са условие за добра културна трансмисия. В противен случай превеждането на посредствени или естетически недостатъчно убедителни произведения по правило намалява интереса към произведенията на чуждите култури от страна на читателската публика, която и без това е преситена и едва се ориентира във властващото все по-неизбродимо издателско изобилие.
В сравнение с периода на господството на комунистическата идеология в някогашна Югославия и в България, когато литературният обмен беше основно протоколен, идеологически надзираван или се свеждаше до сходството на индивидуалните творчески афинитети (например Десанка Максимович и Елисавета Багряна), в периода след 1989 г. се отвори пространство за духовно неограничена културна интеракция, която, между другото, подлежи на коректива на нови божества, на първо място на парите, съответно на пазарния интерес, и на новите средства за масова комуникация. Отбелязвайки наистина безспорния ръст на взаимния интерес към произведенията на културата, който се поддържа и чрез съответните академични програми, и благодарение на ценния труд на отличните преводачи, можем без колебание да заключим, че сръбско-българските литературни връзки след 1989 г. навлязоха в нова, прогресивна фаза, за което свидетелстват и броят, и качеството на преведените произведения от двете страни. Българската и сръбската литература все по-интензивно и по-динамично общуват, не са така далечни и непознати една на друга, както в не толкова далечното минало…
А как ще бъде по-нататък зависи от самите нас.
Преведе от сръбски ДИМАНА МИТЕВА
