Георги Господинов
Скривалището на езика
Ако не беше езикът,
как щяхме да премълчаваме?
Как щяхме да се спотайваме?
Да се крием под него…
Да си правим хралупи…
Всичко може да бъде затрупано
с няколко думи.
Лични ангели, вън от йерархията
Ангелът на тъгата
Ангелът на сянката от пишеща ръка
Ангелът на обраните ябълкови градини
Ангелът на гипсовите ангелчета в стаята
Ангелът на празната ваза
Ангелът на късните следобеди
Ангелът на нощта
Ангелът на неделите
Ангелът на неловките паузи
(току-що преминал казват)
Ангелът на прозявката
Ангелът на напуснатите
Ангелът на напускащите
понякога един и същ
Амелия Личева
*
Декоративни чинийки за спомен
от пътешествията,
на които съм била
и ще отида,
порцеланови фигурки,
прасенца касички, свещници,
халби, шишенца, музикални кутии,
момиченца с облекло от Виена,
Варшава и Маастрихт,
дървени пумпали,
всичко по много:
подредено по книжните рафтове
без ред
моите малки съкровища,
които не трябва да губя,
чупя, дори подарявам,
защото са автобиографията,
която за мен ще разказва.
Ден
Минувачът е много ядосан
и размахва необуздано ръце,
светофарът свети само зелено
и гумите се надпреварват да проскърцват,
очертанията и контурите се съюзяват,
сенките тичат,
светът надява очила,
тъмното идва,
страшното идва,
защо лека нощ,
защо?
*
Всеки ден,
докато бавно разчесвам косата си,
огледалото ми напомня,
че животът е косъм.
И ръката ми
все по-бавно се движи.
Здрави ли са корените,
държиш ли се, живот?
Има ли за какво?
Има ли за кого?
Миглена Николчина
Из „Рими“ (Сезони)
От прозореца
(Есен)
През ноември листата изгниват, а хумусът зрее
и дърветата тъмни обличат своята голота.
От дъждеца поръбван, булевардът под мене линее,
а мъглата, а звездите оттатък мъглата растат.
А звездите растат и умората също расте.
И набъбва копнежът за сън под звездите, за сън под дъжда.
За изчезване гладко като в пухкава длан на дете,
в полунощна прегръдка, в метеор, не оставил следа.
Хора, дремещи птици, дървета през ноември стоят
с рамене вцепенени и нейде безмълвно надничат.
Без да знаят, указват, като знаци край пътя –
силуети в мъглата – и мъглата изпълва очите им.
Този месец подпира глава и в небето се взира,
и вселената с устни лицето му сиво докосва.
Нито звук от колите. Чело о стъклото опирам
и не знам накъде булевардът под мен се е проснал.
Всяка граница само напомня, че има отвъд.
Всяко спиране – само знак на вървежа.
Нека хумусът зрее, нека пада в съня ми дъждът
и с прозрачно мастило нека нови слова отбележи.
В парка
(Зима)
Проскърцва сняг с листа примесен под краката –
приключи лятото, без да се случи.
Вървя полека, а след мен върви мъглата
като охранено лениво куче.
Какво по-хубаво – през този кратък ден
от тук до там да се разхождам.
Елите тръскат клони заледени
и скелетът душата ми пробожда.
Заслужен мир – желаенето свърши.
А после, знам, ще издържа безкрайно.
Мъглата ближе вцепенените ми пръсти
с докосване и нежно, и случайно.
