Пламен Дойнов
Съществува привидна близост и дори съвпадеж между подходите и мащабите на микроисторията и на обширни зони от литературната история. Та нали тъкмо литературната история се фокусира върху индивидуалното и изключителното – върху автори и конкретни произведения, върху уникалността на почерци и поведения; често възприема текста като неповторимо събитие, а отделния автор – като персоналистично въплъщение на историческия момент.
Няма да се впускаме в описание на узряването на разностранни идеи, концепти и научно-повествователни практики на микроисторията. Достатъчно е да откроим само важното за изследването през случая предложение на Карло Гинзбург и Карло Пони, свързано с ролята на „името“ – собственото име, т.е. най-индивидуалният, възможно най-неповторимият ориентир, да се превърне в маркер, с чиято помощ да се създаде нов вид социална история, която разглежда индивидите от гледна точка на отношенията им с други индивиди“, като „изборът на индивидуалното в случая не се разглежда като противоречащ на избора на социалното: той трябва да предостави различен достъп до него…“. По-късно Гинзбург декларира, че „в противовес на недиференцираното понятие „колективна менталност“ настоява „върху важността на изследването на мисловните представи на всеки отделен индивид“.
Литературната история сякаш започва тъкмо от тук – от инвентаризацията на личностните мотиви и идеи, от разчитането на текстове като единични и дори уникални свидетелства за изявата и преплитането на различни индивидуални (писателски и читателски) светове. Същевременно, както предупреждават някои изследователски гласове, „ограничавайки се в търсене на иманентни мотиви-причини, микроисторията се оказва свързана само с компрометираната позитивистко-фактологическа версия на филологията и остава глуха, ако не враждебна, към такива водещи течения като (пост)структурализма и херменевтиката, които работят не с причините, а със смислите (разбирани по различни начини) от литературата и културата като цяло“. Дали обаче не е възможно тъкмо чрез една литературна микроистория да се компенсира този предпоставен смислов и езиков дефицит на обичайната микроистория? Разбира се, това означава и обратното усилие – да се държи точна историческа и микроисторическа сметка за нелитературните документи, за постъпките и събитията в литературното поле и за тяхната нееднозначна роля в тълкувателните процедури върху писателските светове, върху художествените и други текстове. Както описва този сложен баланс Сергей Зенкин, преценен от него като неразрешено (или дори неразрешимо?) противоречие:
„Филологията вижда в микроисторията родствено на себе си интелектуално предприятие, вижда търсене на строго и последователно научно решение на онези проблеми, които стоят пред самата нея в опитите й за епистемологическа самокритика. Но от филологическа гледна точка е очевидно и друго: микроисторията – а може би и историята изобщо в сегашния й вид – изкупва своята научна цена с отклоняване от някои най-важни, най-привлекателни и проблематични аспекти на хуманитарната култура като диалогичната природа на социалния дискурс, относителната независимост на думите и идеите от социално-биографическите реалии, трансисторическата актуалност на произведенията от миналото.“
Една литературна микроистория би трябвало да отиде по-далече от търсенето на (не)съответствия между думи и дела, между живот и творба, между записаното в документа и извършеното действие чрез житейска постъпка, но и чрез художествен акт. Напротив – точно зевовете, каузалните пропадания между творби, документи, устни изказвания, индивидуални жестове, социални актове, политически и други събития, както и сложните херменевтични комбинаторики между тях създават полето на специфична литературноисторическа достоверност, която води до разбирането на миналото. Предизвикателството е да се отиде отвъд прякото пренасяне на смисъл по пътя между текст и реалност, или обратно, за да се поеме по мрежовидни пътища, като се отчитат компенсаторните механизми за набавяне на реалност (чрез писмени и устни документални свидетелства) и за производство на смисъл, въвличайки в процеса на интерпретация всички възможни следи.
Литературно(микро)историческият подход изисква смяна на перспективата към миналото, което се изследва не толкова като обект със съответните творби, автори, социополитически и социокултурни контексти, жанрови формации и т.н., колкото като динамична мрежа от текстове, в която се проявяват различни видове избор, адаптират се почерци, проявяващи се в събитието на рецепцията, в серия от инциденти, конструирани понякога като случаи. На фокус застават връзките между отделните решения – плод и на каузалност, и на случайност – извършвани от автори, читатели и социални фактори, които създават средата за възникване и възприемане на творбите.
Точно тук е мястото на случая като модел и инструмент на една възможна литературна история. Случаят в литературата е време-и-пространство, което повдига литературноисторическият разказ – своеобразен праг, който прекъсва въобразения ход, за да се подчертае репрезентативно-изключителният характер на литературното събитие, в чийто център е творба (по-рядко няколко творби) и нейният автор (или автори). Когато около едно произведение и/или литературна личност се структурира ситуация на сблъсък между изключение и норма, т.е. бъде предизвикан разлом вътре в самата оксиморонна конструкция „нормално изключение“, тогава започват да се разчитат симптоми, които литературният историк може да разпознае като възникване на проблем, налагащ търсене на решение и обособяване на съответния пространствено-времеви отрязък като случай в литературноисторическия разказ.
Моделът на случая е подходящ за описание на смяната на историческите ритми, свързана често с реформирането или с рушенето на нормите за създаване на литература. Това са моментите, когато се проблематизират жанрови, идеологически, естетически, а понякога политически и социални норми с появата на текстове (книги) или с езиковото поведение на определен автор или на група от автори. Тази поява на творба или на литературна личност се състоява като особен, проблематиризиращ избор, който има нарастващо значение за литературното поле. Самият избор на почерк и на езиково поведение проблематизират статуквото.
Понякога случаят сякаш се самоконструира почти веднага в публичността (не рядко под формата на скандал). Макар и своевременно недоизследван, той става пределно видим и трайно попада в обсега и на медийния, и на научния интерес. Типичен пример за такова бързо възникване е случаят „Тютюн“, проявен още в първите месеци на своето разгръщане в края на 1951 и началото на 1952 г. и задържал вниманието върху себе си през следващите десетилетия. Почти същото може да се каже и за случая „Лице“ от началото на 80-те години, въпреки доминацията при него на по-праволинейна негативна кампания. Като своевременно разпознат и конструиран случай от епохата на Третото българско царство може да се посочат събитията около романа на Константин Петканов „Морава звезда кървава“ от 1934/1935 г., периодично предизвикващи и читателски, и изследователски интерес.
При други обстоятелства случаят отново сякаш се самоконструира, но по-скоро под повърхността, в зоната на тайната публичност. Той се възприема като грандиозен, но укрит, обърнат навътре (имплозивен) скандал, за него знаят всички, но на практика е табуиран. Такъв е случаят „Люти чушки“ от 1968 г. – шумът е голям, но някак капсулиран; властта не позволява своевременното му публично обговаряне, но след края на НРБ той се превръща в трайно предизвикателство за журналистически и научни тълкувания.
Не е рядкост обаче, когато случаят не просто е невидим и неозвучен във времето на предполагаемото си възникване в минала реалност, а остава неконструиран с десетилетия. Той възниква именно като случай при някакво откритие, при специално изследователско усилие, при научна случайност. Понякога се възпламенява от внезапно появила се творба, смятана за безвъзвратно изгубена, и се конструира около нея чрез мрежата от свързаните с творбата разнородни текстове. Такъв случай се създава например след появата на екземпляр от смятаната за безвъзвратно заличена стихосбирка на Иван Динков „На юг от живота“, чийто тираж е унищожен веднага след отпечатването й през 1967 г. Няколко години след смъртта на поета семейството му прави достояние съхранения в личния му архив екземпляр на книгата и така случаят кристализира едва в началото на ХХІ век. Сходен, но и по-сложен е механизмът при случая „Стихове“ на Константин Павлов. Първо през 1998 г. е публикувана част от смятания за изгубен ръкопис „Спомен на страха“, а по-късно се прибавя решаващо откритие – наяве излизат протоколите от заседанията на редакторския съвет на издателство „Български писател“ от 1962/1963 г., в които са регистрирани обсъжданията на ръкописа. Случаят възниква тъкмо при разчитането на творбата/ръкописа „Спомен за страха“, но и при описаната от Гренди ситуация на поява на „необичайни извори“ (протоколите), които водят до открояването на „екстраординарно „нормално явление“, отличаващо се с подчертана изразителност за литературното поле в НРБ от средата на 60-те години на ХХ век.
Друг тип литературно събитие като публикуването и рецепцията на романа „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров през 80-те години продължително време изглежда като почти изцяло предварително разрешен случай. Това се дължи най-вече на утвърдителната дискусия, с която официалната в НРБ доктрина опакова творбата като произведение на социалистическия реализъм. Случаят „Хайка за вълци“ възниква, когато се проиграе отложеният в миналото сблъсък между творбата, критическите текстове от 80-те и новопоявилите се мемоарни свидетелства.
Случаят в литературната история се конструира там, където има струпване на неотговорени въпроси, витаят загадки, претендиращи понякога да се превърнат в мистерии около съдбата на произведения и автори. Очакването за възникване на случай витае в ситуация на дефицит на информация, когато открояването на „забравена“ творба, изваждането на светло на документ, който преозначава творбата, комбинацията между техните тълкувания и свидетелските „показания“ в дневници или мемоари може да прекъсне дългия литературноисторически разказ, който да бъде преобразен в късата дистанция на казуса. Тогава често се преобръща самата тълкувателна перспектива. При конструирането на случай литературният историк по-рядко се пита какво казват творбите и какво правят пишещите хора и все по-често: какво правят творбите и какво казват житейските постъпки и социалните действия, как се тълкуват взаимно така, че произвеждат смисъл.
Случаят може да проясни множество тъмни места в литературната история, да модулира значенията на разнородни текстове, изграждащи връзки между творческата, биографична и социална траектория на литературната личност; да преназове ключови моменти от миналото като ситуации на избор, а не като плод на неумолима каузалност или безименно стечение на обстоятелствата; да разкаже историята на литературата чрез осветляването на праговите инциденти и чрез систематизиране на точките на промяна; да бъде интригуваща, да бъде и наука, и литература.
Същевременно литературният историк би трябвало да си дава сметка и за обратното – какво не може да направи чрез случая. Той би следвало да разбира ограниченията на модела и предварително да се успокои, че няма как да разкаже историята на литературата само през поредицата от случаи; не може да замени процесуалността в разказването на миналото с моментни снимки на кратки времеви фази; не бива да игнорира изучаването на трансформациите на големите социални структури, в т.ч. на литературните институции; не може да се лиши от понякога „затвореното четене“, от анализите на отделни творби и на техните интертекстуални възможности. Само ако изхожда от такава самовзискателна позиция литературната (микро)история може да използва случая като инструмент за собственото си проясняване и като основен елемент при изследването и разбирането на големи литературноисторически периоди.
*
Литературната микроистория внимава не само какво и как пише авторът, но и как постъпва с текстовете, около и по повод текстовете си той, кой как ги чете и разбира и в какви отношения влизат с други текстове и контексти. Особено в микроисторическите анализи на литературата на НРБ по-важно е не диренето на трудно постижимото единство между думи и дела, между творба и авторски образ, а разминаванията, пропукванията между творчеството и биографията, между литературния текст и социокултурния контекст, между публичния език и частната реч, между фикционални и нефикционални текстове и т.н.
Същевременно, както посочва Джовани Леви, микроисторията „се стреми да не отхвърля всички форми на абстракция, тъй като минималните факти и индивидуалните случаи могат да послужат за разкриването на по-общи явления“, т.е. неуместно е противопоставянето на „общото“ срещу „уникалноста на особеното“. Напреженията обаче между двата стремежа – към генерализация и към фаворизация на особеното остават неизбежни. Въпросът е: Могат ли в един литературноисторически разказ тези напрежения да бъдат продуктивни? Вероятно – да, ако вниманието към субектността на миналото, към индивидуалната воля, към персонализацията и контекстуализацията, към случайните жестове и малките следи бъде организирано от воля за концептуализация, т.е. да се върне човешката мяра на историята на литературата от епохата на НРБ, без да се напуска територията нито на историята, нито на литературата.
Откъс от по-голям текст
