Мая Кисьова
Романът „Дъщерите на женомразеца” на Весела Лулова-Цалова се отличава с добра скорост на разказване и композиционна плътност. Женомразецът маркиз Морозини е потомък на венециански дож. Именно той е в началото на семейната сага. Българският читател е въведен в атмосферата на венециански кътчета, на Палермо, Месина, дори в мечта за Перу. Авторката изгражда чрез детайла цялостна представа и за историческото време на действията – няколко десетилетия на ХХ век, в които социалният живот в Италия отваря прозорците на цяла верига от семейни тайни. Разказът не товари читателя с директна психоанализа на героите, но в техните конфликти, причини и следствия ясно се проследява енергията на греха и шанса за приближаване към себе си. От гледна точка на избора жените са разположени в две категорични крайности – или пълна изолация от света (сестрите монахини Лучия и Елиза), или пълно отдаване на инстинкта (Ада, Мария-Пиа, Джулия). В крайни позиции са и страстта към живота и поглъщането от суицидността. Женската природа е безпощадно тласкана между религиозното осъждане и чистата голота на статуята от фонтана в двора на двореца „Морозини“.
Романът елиптично започва и приключва с усилията на един мъж извън фамилията да крепи семейството си с болната Мария-Пиа. Тя е дете на кръвосмесителната връзка на маркиз Морозини със собствената му дъщеря Ада. Добре уловеният ритъм на романа се гради върху редуващи се ретроспекции с личните истории на всеки от героите и сцени на срещи, конфликти, смърти и раждания, помятания и серия инцести. Въвличането в душевното неспокойствие на човека се редува с чудесните архитектурни контексти на Венеция, описани със сензитивна достоверност. Читателят леко приема факта, че героите живеят толкова близо един до друг, но тайните им се нуждаят от години, за да бъдат разкрити и да позволят на съдбата да вдигне своето було. Сюжетостроенето се опира на верния факт, че интуицията винаги побеждава разума и предубежденията. Немаловажно е, че фактологическите опорни точки от биографията на персонаж, историческа година или географска подробност се назовават от авторката, след като е пресъздаден бит, социална картина или символистичен таг. Така например тя споменава, че маркиз Морозини е толкова високопоставен, едва в началото на втората част на романа. Опорна точка за следвоенна Италия е 1956 г. – годината, в която детето грях Мария-Пиа е върната в дома на родителите си след години неведение в сиропиталището на манастира, отгледана от своята леля-сестра Лучия.
Всеки опит на мъж извън фамилията Морозини да всее позитивна динамика в дома завършва пагубно. Красавецът е напълно изтощен от любовта си към Ада, а Енрико в двойния си образ – от прокълнатата Мария-Пиа. Черната сила ги принуждава да поемат дори фамилното име на маркиза, пренебрегвайки своето и подчинявайки се на локалния езотеричен ред. Кървясалите очи на стария садист не пропускат никого от кармичната спирала. Обезобразената Ада става негов достоен наследник, който бива морално съкрушен от собствените си деца.
Ролята на случайността в преплитането на историите е от съществено значение. Нещо повече – на много места авторката вкарва мигновени парчета филм със символен характер. Такива са срещата между децата Лучо и Мария-Пиа, които впоследствие усещат пагубно взаимно привличане, а разкритието, че са брат и сестра ги води до регреса на взаимната нетърпимост. От този характер са ракурсите в поведенията на всеки един от персонажите – Лучо чете Пол Верлен; появите на черен призрак и удавник; гарванът, който успява да унищожи птичето гнездо; сцената на мъчение на бременната жена на маркиза в очите на детето Елиза; погледът на непознат монах по време на погребален кортеж; полетът на празна пластмасова чашка за кафе по време на чудесно написаната среща между Лучо и Джулия. Тези малки внезапни епизоди са знак за обрат или въвеждане на нов персонаж.
Романът е поредица от срещи и узнавания, които са композирани с лекота и психологическа достоверност. Въпреки тежката непрекъсваемост на страданията на героите, се налага усещането не на вгорчаване, срам или примирение, а една хладна обективност, че човекът е такъв по природа. В поведението му се редуват възходи и падения, а много малка част от разумните му решения попадат в благоприятна среда. Разбира се, в хода на серийния инцест читателят се сеща за Фройдовата хипотеза, че всяко момиче носи по рождение латентното клише, че е изнасилено от своя баща.
Третата част на романа започва с описания на дълбоко хуманни човешки преживявания – вече извън Венеция, в Палермо – между Джулия и нейния умиращ дядо. Отново следват катарзисни узнавания – дядото е преживял любовна история с маркиза Морозини, докато е изпълнявал поръчката на маркиза да направи фонтана в центъра на двора. Така се затваря кръгът и около – до този момент представата за несправедлива жертва, която имаме за майката на дъщерите на женомразеца. Джулия прави подсъзнателен опит да се отклони от пътя към Венеция, отивайки на гости в Месина. Но пътят на съдбата е неумолим и тя попада в дома на Морозини като съпруга на собствения си братовчед Лучо. Разбира се, узнаването идва след тежкия шок от изгубеното дете на тяхната любов. А истината отново е резултат на греховното наследство от предците.
През цялото повествование авторката неколкократно осветява фонтана като безмълвен и най-устойчив свидетел на човешките трагедии. По ирония на съдбата именно Лучо е нает да го почиства, преди да бъде ясно чий син е той, преди да бъде избегнат и неговият инцест с Ада, майка му. Фонтанът оцелява благодарение на искрената любов на своя архитект. Но на финала вече е обвит завинаги в мъх. Какво означава това – че красивата женска фигура е изгубила своята привлекателна сила и трябва да бъде забравена, или че техническият прогрес в края на ХХ век обезценява всякаква тайна?
Докато само преди броени страници пътуването във влака е като от филм на Виторио де Сика, внезапната поява на дъщерята на Лучо от Перу и липсата на интерес от нейна страна към магията на дожовете Морозини – демонстрира тежката дума на времето.
Освободена от кармичната верига е Джулия. Защото е обзета от безкористното желание да обича. Да обича това момиче от Перу, което също носи името Ада. Джулия и статуята стабилизират позитивната крехкост в романа. Но това също не е акт в чист вид – пророчеството за тази възможност за бъдеще минава през напълно изгубилата разсъдъка си Мария-Пиа.
И докато читателят е все още в емоционално подчинение на сюжета, финалът на романа пристига с неочакваността на финала на Чеховата „Вишнева градина”. Вече нямат никакво значение всички живи потомци на Морозини. Защото идва законният наследник. Той е незаконен син на стария женомразец, за когото на финала на романа е дошло времето да бъде осветен от прожектора.
Липсата на дидактика, честното обявяване на „да, човекът е хищник, око за око, зъб за зъб, религия, изяждане, кръв, смърт”, са позиция, която предизвиква лично пречистване, но и внимание, че всяка лоша мисъл би могла да се материализира. Досущ както в анимационното кино.
Преди да започнете да четете тази увлекателна проза, ще се срещнете с кратък абзац от Вирджиния Улф, който е избран като мото. Той няма пряка връзка с романа. Но е наследствена идентификация за чувствителността на авторката Весела Лулова-Цалова, през която смело и всеотдайно е преминала цялата тази сложна история.
Весела Лулова-Цалова, „Дъщерите на женомразеца“, МВИЛ Агенция, С., 2016.
