Спекулата с младите

бр. 16/2016

Йордан Ефтимов

Причината да напиша тези размишления е едно явление, което напоследък се отличава с прекалено досадна честота – бойният вик „Дайте път на младите!“ Обикновено произнасян от автори на възраст около 60-те, които са спрели да публикуват (а вероятно и да пишат) активно от години. Не може да се отрече – викът звучи красиво в ушите на мнозина. Та по какво да отличим от людмилаживковското „Бъдещето принадлежи на децата“? Работата е там, че в това викопроизнасяне проблематично е почти всичко – кой го произнася, защо го произнася, кои са тези млади и какво означава да им се даде път.
Да започнем с това кой го произнася и защо. Едва ли има някой, който следи актуалната литературна ситуация у нас, който да не помни как през 2008 г. Мартин Карбовски се прояви като културен мениджър, лансирайки една „Антология на живите“, в която манифестно се налагаше идеята, че живи автори са включените вътре, които обаче не заемат полагащото им се място в литературното поле. За да усили ефекта, Карбовски дори проведе война с един избран от него представител на „старите“. Горкият Виктор Пасков, сам винаги (практически до смъртта си) заемащ позицията на enfant terrible, се оказа насила припознат като старец с брада и прекомерна власт. Казвам „горкият“, защото той се улови в капана и зае неприсъщата му роля. И в тази ситуация изведнъж вестник „Труд“ публикува отворено писмо до Карбовски от… Любомир Левчев. В него 73-годишният дългогодишен председател на СБП подкрепяше дръзновението на Карбовски и приятелите му и със симпатия го сравняваше с младия Маяковски (сякаш Маяковски е бил „стар“ някога). Това е само симптоматичен пример.
Давам този пример, защото обикновено произнесено като програма лансирането на „младите“ е на първо място параван, зад който се крие план за такива „млади“, които да изпълняват програмата на лансиралия ги и да му бъдат благодарни. Това си е чист план за злоупотреба.
Хубавата страна на тази ситуация е, че „младите“ не са чак толкова наивни и обикновено само се правят на съгласни с приписваната им роля и идеология. Но като казваме „младите“ кого имаме предвид все пак? Млад е бил Артюр Рембо, лансиран от Пол Верлен, млада е и Петя Дубарова, оказала се толкова необходима на Христо Фотев, но и на Недялко Йорданов, а след смъртта си и на Веселин Андреев. Нека поне на страниците на „Литературен вестник“ се съгласим, че не е едно и също.
Възгласът „Дайте път на младите!“ звучи абсурдно, произнесен при съществуването на „Литературен вестник“. През всичките 25 години, откакто излиза, една от важните задачи, които той е изпълнявал и изпълнява, е тази. Не само защото на страниците му са дебютирали много от силните автори на съвременната литературна сцена, но и защото вестникът продължава да е онази свободна територия, в която могат да намерят място за радикални експерименти всички български автори от всички поколения. Стига да го поискат.
Когато обаче възгласът „Дайте път на младите!“ е критика, насочена към сегашната редакция на „Литературен вестник“, той звучи още по-абсурдно. Направо на занзибарски. Произнесен многократно в дните около кръглата маса, провела се в клуб „Перото“ на НДК на 8 април, той е като зов на китове от Пацифика.
А миналата седмица, на 13 април, ЛВ излезе и под редакцията на гостуващи 12 редактори студенти второкурсници по филология.
Когато възгласът „Дайте път на младите!“ е мъгляв като предновогодишна реч, тогава следва неизбежно въпросът: „Кои млади, в крайна сметка?“ Да не би „младите“ да са само студентите от програма Творческо писане на Факултета по славянски филологии на Софийския университет? Тогава не са млади нито възпитаниците на други факултети на СУ, още по-малко на други софийски университети и съвсем никога младите от провинцията и особено онези, които не са университетски възпитаници. Но кои са всъщност талантливите автори сред възпитаниците на гореспоменатата програма, които биха искали да станат неплатени редактори на ЛВ, каквито са редакторите през последните 15 години? Можем ли да искаме от наистина силни автори да се отдадат на неблагодарната постоянна работа, от която мнозина редактори досега в един момент се отказаха?
Ако под даване на път имаме предвид покана да станат редактори на „Литературен вестник“, нужно ли е да се провиква от своята бездна Ани Илков, тъй като редакторите на вестника не се сещат сами? Ами ако си взрян в пъпа си на единствен според теб защитник на промяната и търсач на нови гласове, ще си мислиш така, това е ясно. Всъщност мнозина са били канени нееднократно да водят рубрики и да опитат да вършат редакторска работа. Но тя изисква както готовност за внимание и грижа за чужди текстове без всякакво заплащане, така и готовност за посвещаване на време с една безмилостна периодичност. А после и съзнанието за друга вероятност  – да понесеш хули, дори обвинения в злоупотреба с редакторска власт. Затова повечето поканени не са се решавали да пишат по-често за вестника, камо ли да бъдат редактори. А онези, които са се съгласявали, виждайки дебелия край на работата с чуждите текстове, са се отказвали след първия изтормозил ги опит.
Ето защо „Литературен вестник“ не си подзолява да спекулира нито с „младите“, нито със „старите“. Просто дава шанс на всички, които могат и искат, да вършат конкретна литературна работа. Работа.