Анастасия Събева е режисьорка от най-новото поколение български творци. Завършва НАТФИЗ през 2014 г. в класа на проф. Здравко Митков. Дипломният й спектакъл „Женска управия“ се премести от сцената на театралната академия в Младежкия театър, където на 12-ти март тази година се състоя премиерата на най-новия й спектакъл „Алиса в страната на чудесата“ [Сценична версия и режисура – Анастасия Събева; Сценография и костюми – Свила Величкова; Композитор – Асен Аврамов; Хореография – Вера Молова; Фотограф – Гергана Дамянова]
Лилия Трифонова: Анастасия, какво те накара да се хвърлиш към Луис Карол след като видяхме твоя дебют с „Женска управия”? Какво те провокира да преминеш от Античността към Викторианската епоха?
Анастасия Събева: Аз смятам и даже настоявам, че за децата ни трябва да се правят много хубави неща, че трябва да внимаваме какво им показваме, с какви предмети на изкуството ги занимаваме. И когато директорът на Младежкия театър леко ме подхлъзна да се съглася да направя детски спектакъл, в началото се чувствах ужасно. Казах си: „Ето, сега трябва да направя поредния детски спектакъл, вместо да правя нещата, които мен ме вълнуват, да разгърна собственото си въображение”. За щастие, такива мрачни мисли ме бяха обзели за кратко. След това погледнах от друга страна на нещата и си помислих, че с това мога да направя всичко, което ме интересува. Децата знаят много повече от възрастните, усещат повече, по-отворени са към света, към емоциите, към преживяванията. И всъщност много се зарадвах на тази възможност, започнах да търся и да разглеждам моите интереси през себе си и през децата и разбрах, че няма никаква разлика. Защото, ако въображението ти е живо, възрастта няма никакво значение. Така стигнах до „Алиса в страната на чудесата”. Без да усетя, се запалих много по тази история, изборът ми дойде логично. Ние щяхме да правим Андерсен, а не Луис Карол в Младежкия театър, но решихме да сменим автора. Директорът ме попита дали имам друга идея и аз казах „Да – Алиса!” Той изрази съгласие. Оттам всичко започна да се нарежда много лесно, след месеци мислене в тази посока. И така миналото лято направих тази драматизация, която се играе сега, защото драматизиран текст на романа няма. Има няколко драматизации, но те подлежат на авторски права, чуждоезични са; има една и на моя професор, но аз реших, че имам собствена идея и гледна точка за текста.
Тоест, ти направи сама драматизацията?
Да, това е малко известен факт, почти никой не го казва, така че аз реших да обявя, че съм автор на драматизацията, защото в крайна сметка в „Алиса” за всеки са интересни различни неща. В началото много ме беше страх да посегна към това. Според мен драматургията е дори по-голяма работа от режисурата, тъй като така можеш да объркаш нещо, което не ти е работа, както казваше моят професор. Но накрая реших, че и аз имам какво да кажа. Тази драматизация е много по-различна от останалите, които се играят.
Какви са твоите източници на вдъхновение, от къде се вдъхновяваш?
Според мен всеки режисьор се вдъхновява най-напред през собствения си опит. Той вкарва себе си в произведението, защото спектакълът е вид произведение на изкуството. Наблюдавала съм, за жалост, режисьори, които просто механично поставят някой текст или автор. Това за мен не е по никакъв начин вълнуващо. Та, през себе си се вдъхновявам. Но е важно да допуснеш разни работи, които не съществува – например, да сложиш в сцената с Шапкаря да му виси часовника.
Има едно всеобщо мнение, че нашата епоха не създава нищо, а само повтаря предходните.
В постмодернистичните времена се е появило мнението, че съвременният човек и културата не могат да създадат нищо, а могат, в най-добрия случай, да повторят нещо, което вече е създадено. И аз понякога си го мисля. Когато отида във Флоренция, или когато чуя Моцарт, си казвам, че ние не можем повече. Но седна ли пред белия лист, си мисля, че трябва да може. Иначе за какво сме ние? Не мога да открия смисъл на съществуването си, ако не се опитвам да се занимавам с изкуство, и ако не опитам да дам нещо на този свят. Защото нашият живот може да мине преспокойно без култура и изкуство. Ние ще сме живи, ще сме здрави, сигурно ще изглеждаме добре, но за мен този метафизичен, нематериален, духовен свят, е много по-важен. И се надявам човекът все още да може да живее в него и да има потребност да живее в него. А няма как да има потребност, ако това преднамерено не се отглежда. Всъщност заради това се захванах толкова сериозно с детския спектакъл – защото смятам, че трябва да се грижим за това децата ни да получават съвременно образование в сферата на културата и изкуството.
И потребност.
И потребност, да. Защото иначе децата няма откъде да си я набавят. Те няма как да искат нещо, ако не знаят какво е, затова трябва да им го покажеш в най-прекрасния му вид. Не може да им се предоставя някакво посредствено, пошло, некрасиво детско представление и да искаш от тях да им харесва. Разбира се, че няма да им харесва, и естествено, когато пораснат, те няма да искат да ходят на театър.
А кои са авторите, които те вдъхновяват?
О, аз съм минала през страшно много автори. Сега като се замисля, направих Луис Карол, а аз съм започнала да се вдъхновявам от Достоевски, Толстой. И съм искала да поставям такива неща. Обожавам ги. Най-великото нещо, което искам да направя е „Бесове“ на Достоевски. Но сега обаче не е до това. Сега искам да правя приказки, защото мисля, че хората са ужасно потиснати от сивотата и скуката. И това, от което лично аз имам потребност, е приказка, фантазия, красота, чувство за хумор. Затова се насочвам към автори, в които разпознавам тези неща. Много искам да поставя Шекспир, както и италианска комедия дел арте, която според мен е мъртва в България. Плаша се от това, че в съвременната култура ние убиваме някакви устойчиви техники, автори и събития като комедия дел арте, убиваме Радичков. Вече не правим Радичков, не се интересуваме от това. А най-страшното е, че може би не можем да го правим.
Или се страхуваме?
Да, може би е от страх. Имаше огромен страх и към „Алиса”. Много хора мислеха, че – да – ще стане, но как? Как ще стане тази сложна философия, как ще успеем да я пренесем за деца? От страх не посягаме към толкова неща. И така ги губим безвъзвратно.
Да, чух едно такова мнение на човек, който по онова време не беше гледал спектакъла – сподели ми, че не вижда „Алиса” да може да се постави на сцена.
Много хора мислеха така.
Но всъщност тези мнения се опровергаха.
Да. И се радвам, че точно тези хора излизат и казват: „Може да се направи.”
Всъщност това не е първата ти драматизация. Ти си направила и драматизацията на „Антихрист“ на Емилиян Станев?
Да, аз я направих. И в тази на „Алиса” се поучих от грешките си оттам. За мен „Антихрист“ е една от най-великите български творби. Продължава да ме боли заради това, че хората все по-малко четат „Антихрист”, не знаят за този роман. Той вече не се учи в училище и контактът с тази творба е ужасно труден . Това беше изключително сложна драматизация, защото аз останах роб на книгата и сценичният вариант се осъществи много трудно.
Четох някъде, че в световен мащаб сред романите, които хората твърдят, че са чели, а всъщност не са, „Алиса в страната на чудесата” заема едно от първите места.
Наистина ли?
Да, именно „Алиса”. Факт е, че хората говорят за тези романи, но не са ги чели. „Ана Каренина” е включена там, Шекспир също.
Това е изключително притеснително за нашия свят и се радвам, че съм заобиколена от хора, които също са приели изкуството като мисия. А проблемът става все по-голям, тъй като в нашата държава неглижирането на изкуството става почти нетърпимо.
Какво казва „Алиса” на възрастните?
Искам моята „Алиса” да каже на възрастните, че трябва да пазим страната на чудесата и светът на въображението си. То е най-ценното, което имаме в живота си, не реалността. Това е смисълът на „Алиса” за нас. Да знаем, че всеки носи в себе си страна на чудесaта, че ние самите сме едно чудо.
Да речем, че след 200 години ще отворят един твой куфар, който си приготвила днес. Куфар, който ще каже всичко за идентичността ти, за вярванията ти. Какво би сложила там?
Няма как да поместя цяла сцена, цяло представление, а инак бих сложила това. Защото една сцена сама по себе си е пространство на чудесата. Даже не бих сложила конкретна сцена, конкретен декор или актьор, колкото и да обичам някого. Бих сложила една гола черна кутия, в която можеш да направиш всичко и всичко е позволено. И ако можех да поместя една сценка в моя куфар, щеше да е достатъчно.
Разговора води Лилия Трифонова
