По-горе билото, майстори!

Димитър Камбуров

Не ми се щеше да се намесвам, защото съм далеч от кухнята, пък и никога не съм бил свой в “Литературен вестник”. Скандалът оставя лош вкус в устата, рефлексът е да се дръпнеш, за да не се изцапаш. За мен, а вероятно и за други, които познават и обичат Ани Илков, и имат греха да са участвали в поддържането на неговия ботевски култ, включващо безнаказаност за всякакви издевателства и гаври през десетилетията, беше емоционално труден иначе очевидният избор на група и позиция. Може и да ме озадачава това, че Ани Илков се е оказал в един отбор със Силвия Чолева и Румен Леонидов поради войнстващия антиинтелектуализъм на последните, но това си е негов избор, пък и той обича да заиграва със селски произход и пролетарско минало.
Но във фейсбук, където се вихри скандалът, започна да се налага мнението, че всички са оцапани от размяната на обиди и квалификации, че и едните, и другите са маскари и че никой не е прав, и, дето се вика, и майка му не е права, и сестра му, и леля му (вж. Ани Илков в „Литвестник вестник“, бр. 19, 11-17 май, 2016).
Когато много хора от един отбор са дотам единодушно крайни и невъздържани, те произвеждат ефекта на справедливия гняв, на паресиастко изкрещяване на истината в очите на опонента, снишен зад процедури и закони, но преди всичко в ушите на страничните, които гледат да се ориентират, ако не гледат сеир: не може онези да не са омърсени, щом тези са дотам омерзени.Това са революционни похвати и като нищо могат да се сдобият с легитимност, ако успеят; т.е. ако в резултат на създалата се ситуация Едвин, Ани и компания си направят литературен вестник и той се наложи в конкуренция с “Литературен вестник”. Когато става дума за литература и пр. неща, които дупки не правят, хората си търсят бунтарски отдушници, та ще се радвам, ако така постъпят и успеят, което впрочем следваше да сторят от самото начало: “Литертурен вестник” не е държава, та да трябва да се превзема отвътре или отвън.
Но ние, страничните, независимо от симпатиите и антипатиите си, не можем да не видим, че е налице очевидно неравновесие в публичното присъствие на двете позиции и групи. Това следва да се съобщи и на попържащата група в псевдо-възрожденския й бяс и квази-романтическа забрава. Скандалът има ясен алгоритъм, в който трикратно бива възпроизведена една и съща фигура, един и същ жест по отношение на другия.
Първо нека цитирам Чолева, от чието изказване на дискусията по повод 25-та годишнина на “Литературен вестник” започва всичко: “… И понеже Ани Илков се разсърди, навика ме, не знам защо, не дойде да каже това, което все едно почти всички от редакторите на ЛВ са го чули. А то е, че вестникът трябва да бъде предаден на младите след нас. Аз споделям това мнение.” В отговор Камелия Спасова между другото казва: “Можем да говорим с конкретни имена, можем да видим с кои съавтори сме правили броеве напоследък, като пример за конкретни хора, които ЛВ разпознава. Моят последен съавторски брой е с Белослава Димитрова, която Ани Илков може би имплицира.” На това Чолева отвръща: “Аз съм абсолютно възмутена, Камелия. Съжалявам, че споменах името на Илков. Тук не говорим за Ани Илков, защото отсъства. Аз тук го споменах, защото споделям, без да съм му говорител. Има разлика.”
Не е ясно къде е разликата. Когато си цитирал някого, е странно да се възмущаваш, че и други го правят. Чолева твърди, че има право да цитира Илков, защото споделя виждането му. Но Спасова явно не само също споделя виждането на Илков, но е и била съредактор с вече години лансираната от него млада поетеса. Възмущението тогава може да има само един източник: едни имат право да се позовават на Илков, а други – не. Пледира се за неравнопоставеност, която в последна сметка опира до присвояването и суспендирането на човешко достойнство.
До погледнем сега към лапидарното творение на Илков “Към пазителите на крепостта”. В писанията на Сугарев, Левчев и Димитрова, публикувани във Факел, многократно се повтаря, че “Литературен вестник” е пространство на свобода поради абсолютната независимост на дежурния редактор. Те твърдят, че Чолева е имала право да публикува текста на Илков по силата на този принцип. Но да видим как започва текстът на Илков: “Вие, които дискретно сте вдъхновили и тайно сте приподписали статията на „човека плъх“ Й. Ефт., вече знаете какво сте направили, нали?” Чолева, оказва се, има право на редакторска свобода, докато на Ефтимов тя е отказана. Нещо повече: отговорът на Илков е обърнат не към Ефтимов, а към останалите редактори, които са вдъхновили статията и тайно са я преподписали (само по себе си мисториозна операция); Ефтимов е само записваща ръка, пощенска кутия, човекът за мокри поръчки на лошите от вестника. Тъй че онова, което прави Илков чрез този жест на обръщение към другите, е да лиши Ефтимов от човешко достойнство. Всъщност той отказва на Ефтимов суверенното право на дежурния редактор, за което сподвижниците му пледират спрямо Чолева, тъй като вече е суспендирал човешкия му статус – чрез неадресирането му, не чрез мъглявата фройдистка метафора “човека плъх”, която впрочем поставя началото на една зоо-метафорика, която се разразява при колегите му. В тази светлина възмущението заради извинението, което вестникът поднесе на самия автор, уж имплициращо неговата невменяемост, пропуска опитът за опрощение спрямо тази Momentary Lapse of Reason, приемайки за чиста монета самоизвинителното уточнение, направено от автора в края на текста му: Гергьовден – алибито на пиянския поетико-публицистичен импулс, ботевската механджийска хватка: първо вино дайте, а после а вий, вий сте идиоти!
И сега опираме до писанието на Леонидов, пубикувано във Факел. Ето цитатът: “Наистина го имах за братле … Това е. Боли ме. За другите не ме боли. Дори за сбърканата „Шенгенска путка“./ Цитат от сбирката на проф.М.Н./ … Но печалната участ на лъжесветеца Георги Господинов ме ужаси. Само за 13 минути пластмасово мълчание, той … се самоуби пред очите ми с мълчанието си на литературен плужек. Изтривам всичките му публикации във Факел.бг, имейл адреса му, телефона му и приключвам бялото си братство с този путьо. Останалите охлюиди вече не искам нито да ги видя, нито да ги срещам, защото ще ме вкарах в грях.” След заседание, на което седем човешки същества са гласували по един и същ начин, Леонидов посвещава целия си текст само на един. Господинов в отговор припомня, че е предупреждавал, че пак той ще излезе виновен за всичко, но греши. Всъщност жестът тук е същият като при Илков, само че по-краен. Илков отказваше човешко достойнство на Ефтимов, Леонидов лишава от човешко достойноство шестима души, като признава за достоен да бъде низвергнат и разпнат само Господинов: “Господинов мълчеше като Господ”.
Сега, когато трима души от една групичка отнемат в свещена слепота за делата си правото на човешко достойнство на други човешки същества, има система в тази лудост, която никаква велеречивост или талант не оправдават. Не можеш да отнемаш достойнството на хората и да очакваш те да са готови да разговарят с теб.
Силвия, ще го кажа просто: ако псуваш, т.е. ако отправяш сексуални закани, това, което правиш, по правило не те инкриминира, тъй като изразява воля или обещание. Когато обаче казваш, че искаш да напсуваш конкретни хора и че го правиш, всъщност не псуваш: вместо това изпадаш в лесно за разпознаване недопосмяващо цитатничество, както и на 25-та годишнина.
Ани, не става да наричаш всички нещастници и комунистически отрепки в продължение на четвъртвековно ехолалийно самозабвение; не върви все така някак си да се пъчиш, че някога си бил работник и от колегите – монументални кретени – си усвоил аргументативните си техники. Има моменти, когато една псувня може да бъде политически жест, бунт, или поне да откънти покъртително трагично като самоубийствено очищение. Когато обаче някой четвърт век повтаря една псувня, под чийто знаменател тъпче кого ли не, тя му се прикача като репей, дето викаше класика, и метонимично започва да го обозначава просто като псувач без трагика и без отвъдни визии, мисии или правомощия. Когато издаваш нови книги, но системно подпъхваш в тях великите си стихотворения отпреди трийсет години, които да ги носят и да напомнят кой си, може би ролята, която вече най-много ти приляга, е действително тази на гуру, на култова фигура, на паметник на самия себе си. Да си учител обаче е и задължение: Noblesse obliges. Ако поетите около теб повтарят непохватно псуваческите ти жестикулации и зооморфна реторика, докато като теб отказват човешко достойнство на хората, с които уж са търсели диалог, то Едвиновата перифраза на Достоевски се оказва печално пророческа: изпод ямурлука ти плъпнаха легиони от демони! Не желаем, Ани, вече да играем на жертвени свине и да се давим ведно с тях.
Слез на земята и си прибери вересиите!
Впрочем De Profundis образът на Ефтимов “нужно ли е да се провиква от своята бездна Ани Илков” вероятно не би те разгневил толкова, ако не беше дотам точен и всъщност ласкателен, но, уви, с непосилна за крепителите на пантеона – или падемониума – интертекстуалност.