Амелия Личева
Покрай концерта на Джошуа Бел в България стана известен експериментът, проведен от него преди години по инициатива на журналист от „Уошингтън Поуст“, получил „Пулицър“ за това. През 2007 г. в продължение на около час Бел свири като уличен музикант на спирка на метрото във Вашингтон, при това на уникална цигулка „Страдивариус“ от 1713 г. Статистиката е следната – от около 1000 човека, минали покрай него, 7 спират да послушат и 1 го разпознава. А равносметката е проста, когато Джошуа Бел свири в концертна зала, билети трудно се намират и всички са във възторг; когато свири на улицата със същото майсторство, почти никой не му обръща внимание. И в това няма нищо изненадващо. Живеем във време, в което контекстът е всичко. Условностите, ситуацията предопределят реакциите, свидетели сме на краен релативизъм на оценките, вкусовете, приоритетите.
Защо припомням всичко това? Цяло лято се вихри скандал около „Литературен вестник“, който бих определила точно като скандал за изопачения контекст, както и за желанието личният интерес и вкус, субективността да се маскират като непогрешими норми и повик за плурализъм. Тръгнал уж от грижа за младите, той се изроди в разчистване на лични сметки, персонални обиди, откровени лъжи. Но всъщност беше скандал за контекста, разбиран като въпрос за наследството, за 25 години литературна история и желанието за лидиране в нея, за нелепите напъни да се представи развитието на българската литература като странен зев, в който доброто се е случило през 90-те, а след това идва мъртва зона. Само че контекстът няма как да бъде присвоен, той не може да бъде присвоен дори от виртуоз като Джошуа Бел. Затова и борбата на ЛВ, позицията му в този скандал, присъствието му изобщо в литературния живот, е мотивирано от непоносимостта към всякакъв тип разновидности на духовния тоталитаризъм, които яхват каузата на непогрешимостта и издигат в култ собствения си вкус.
Тези, които оставаме да правим вестника, знаем, че няма един вкус или една истина. ЛВ е и винаги е бил отворен за експериментални, но и за консервативни текстове, за дебютанти, но и за утвърдени автори. Той все по-малко опитва да прави списъци, с които да каже – тези са авторите и само тях трябва да четете, а всичко друго е некачествено. ЛВ се променя, както се променят новите поколения. Той не е и няма как да остане в 90-те, защото оттогава всички извървяхме много пътища и натрупахме различен опит. Носталгията по миналото няма как да ни води. Разбира се, вестникът ще продължи да бъде политически, но ще се оглежда главно в проблемите на културните политики у нас. Ще продължи да търси нови таланти, ще събира гласовете на академията и на свободните интелектуалци в едно, защото ролята му е да бъде обща територия, а не парцелирана зона.
За ЛВ започва един нов сезон, в който имаме ентусиазма да бъдем по-добри и в който очакваме от нашите автори и читатели да продължат да бъдат онова, заради което този вестник оцелява вече 25 години. Няма нужда да избирате. Вестникът остава отворен за всички, които по-малко вярват в контекста, а повече се опитват да оценяват самите факти.
За какво се спори? Какво е контекст? Какви хора минават покрай спирка на метро и какви ходят в концертна зала? Не познавам нито един музикант, който очаква дори и супер интелигентен човек да разпознае интрумент от кой век е? А те са много страдивариусите и не съм сигурна за какво изобщо става въпрос. Аз търсех нещо литературно и културно от София да прочета за вдъхновение. А то, пак ей така, малко контекст от интернет, малко от културология някаква каша от понятията. Добре че имам истински приятели литератори, историци и много други свестни хора, които не се нуждаят от такива покровителствени и неточни писания. Успех!