Книгата „Мит и философия“, съставена и предсловена от Здравко Попов, ме накара да вляза в особен диалог с единствения от преподавателите си, който все още наричам „учителю“.
Имах невероятния шанс да присъствам през 1988 г. на първия час по философия в средното училище след повече от четиридесет и пет годишен остаркизъм. Това не беше просто час по философия. Това бе изблик на ЛОГОСА, който струеше през устата на Здравко.
Здравко не е обикновен преподавател, а е Философ. В този първи час имах чувството, че той започна да расте, пробивайки тавана, защото тялото му не му принадлежеше… Като истински шаман оставяше логосът да го обгърне, за да се сътвори пред нас. И така ние не просто слушахме какво е казал Хераклит, Декарт или Ясперс… те говореха чрез него.
Самите уводни думи на съставителя ни поставят в светогледна ситуация с едно настойчиво питане върху предмета на философията.
„(За)връщане към началото на философията“ поддържа особен диалог с „Какво е това философията“ на Мартин Хайдегер.
Изходната позиция на двамата автори е, че не е възможно да се говори истински и автентично за философията, без да сме във философията като екзистенциален и онтологичен ангажимент: – „Пътят на нашите разговори следователно трябва да е от такъв вид посока, че онова, което философията обсъжда да обвързва самите нас, да ни докосва (nous touche). И то нас, в самата ни същност“ (М. Хайдегер, с. 85).
Но кога е ангажирана нашата същност? Кога словим философски, а не просто бърборим, показвайки пред останалите ерудиция и обща култура? Какво различава философа от преподавателя по философия?
Може би това, че философията е самият живот за него, може би това, че той не може просто да говори за философията по принцип, без да ангажира целия си екзистенциален опит, който се присвоява и усвоява в особени гранични ситуации, когато липсата на смисъл и плоската посредственост на всекидневните ни взаимоотношения ни оставя по болезнен начин сами със себе си: „Що е философията?“… Това е въпрос, който се поставя в състояние на дискретно безпокойство – в полунощ, когато няма повече какво да се пита…“ (Здр. Попов, с. 15).
Но диалогът с Хайдегеровото изследване не се ограничава само с този фундаментален, но все пак неизчерпващ императив за екзистенциален и онтологичен ангажимент. Двамата автори мислят както импликацията на философските питания във всекидневния ни живот, така и фундаменталното отношение на философското с неговото друго. „Деструкцията означава не разрушаване, а разграждане, отмахване настрани-прибиране – именно само историографските изказвания за историята на философията. Деструкцията ще рече: да отворим ушите си, да се открием за онова, което признава себе си пред нас в традицията като битие на битуващото“ (М. Хайдегер, с. 99).
Философското говорене се изгражда като такова само и единствено тогава, когато се съотнася със своята изначална другост, кристализираща мит „…тя (философията) е опакото на мита, тя е другото-на-мита. Тя е пробив в самотъждествеността на мита, в неговата наративна идентичност, в неговото безкрайно повторение, в неговата колективна и безлична субективност“ (Здр. Попов, с. 24).
Митът не е просто предистория, надраснат момент в историческото развитие на философията. Той е съпричастен, съвременен и синхронен с възникването на философското питане като такова.
Освен пряк диалог между въвеждащата студия на книгата и текста на Мартин Хайдегер, би могло да се каже, че Хайдегеровото питане за това що е философия е повратен момент в структурата на съставения от Здравко Попов сборник, който с веща ръка, подобно на елинските аеди, ни кара неусетно да преминаваме от песен в песен в епопеята на генеалогията на философското и на онтологичното.
Статията на Хайдегер е своеобразен смислов център, през който могат да бъдат премислени всички текстове. От него като че ли струят три тематични кръга, около които се структурират статиите в сборника: езиков, културен и онтологичен.
Как възниква едно философско понятие? Какво изразява то? Каква е връзката му с всекидневното говорене? Какво всъщност слови философията?
Според сполучливото определение на Аристотел, както в една монета имаме метал, мислен като материал – hyle) и отпечатък (разбиран като eidos – вид, форма), така и в езика намираме фонеми (phone – фонема/материал) и словообразуване (logos – логос, мислен като формообразуващ). Езикът изразява това, което съществува, но за да може да го изрази, трябва да го раздели на съставните му части – stoiheia. Разчленените природни елементи са транспонирани в езика и организирани посредством граматични правила, които са присъщи на всеки един народ. Езиковата игра предполага негласно приети от всички правила, в чиито рамки е възможна свободата на самата игривост (виж Хьойзинха – Homo Ludens). Философията е особен тип авторефлексивнст, която сякаш се завръща към изконния демиургичен момент на изловяването, тогава когато езикът е все още във връзка с битието и откъсва елементите от онтологичното цяло. Тя съпоставя и съотнася две измерения на абсолютност – присъщата на културата и тази, неизбежно свързана с битието като такова. За да можем да изразим нещо, трябва да го от-членим от онтологичната цялост, присъща на мита, но неизбежната цена е тази на изгубването на смисъл. За да възвърнем смислеността, трябва отново да премислим отделната дума в нейната връзка с битийността, или иначе казано, да я мислим като част от едно цяло.
Единственият възможен начин за това е да започнем да говорим странно по отношение на всекидневния слог. Всеки един от философите се „запъва“, започва като че ли да „заеква“, придавайки на една всекидневна дума невсекидневен, онтологически смисъл.
В сборника „Мит и философия“ се проследява раждането на понятия като „език“ (Волфганг Шадевалт), „справедливост“ (Юлиус Щенцл), „символ“ (Реймънд Адолф Приър), смисъл на глагола „съм“ (Чарлс Кан), „символизъм“ (Алексей Лосев), „природа“ (Иван Ражански) или „личност“ (Ада Тахо Годи). Тази книга представя внушителен не толкова по обем, колкото по качество и дълбочина езиков кръг на философска проблематика като цялост.
Езиковият анализ ни води сякаш съвсем естествено към въпроса за връзката между култура (в частност гръцката) и философия: „Какво е това философията, всички са разбирали от гърците…, но самите гърци е нямало от кого да го разберат“ (Аверинцев, с. 249-250).
Специфичността на елинската култура е свързана с неповторимото й отношение към мита, артикулиращо се около опозицията „мит – логос”, което преплита по неусетен начин културологичния кръг на проблеми с онтологичния.
Питането върху „каквостта“ (ti esti) не нещата е може би най-оригиналната черта на старогръцкото мислене. Точно този начин на поствяне на въпросите и специфичното търсене на отговор позволяват достигането до една трансцендентална абстрактност, която трансцендира иманентността на всеобхватния митичен светоглед.
Въпросът за „каквостта“ е може би един от най-фундаменталните. Тук отново можем да открием диалог между студията на Здравко Попов и основополагащия текст на Мартин Хайдегер: „На това, което „какво“-то означава, на „quid est“, τт quid му казват „каквост“. При това quid itas в различните епохи на философията се определя различно“. Ако Хайдегер е особено чувствителен по отношение на въпроса за каквостта, то Здравко Попов поствя акцент върху това, върху което каквостта пита: „Всеки филосф се сблъсква и с това какво трябва да се започне, за да се намери достъп до „това е“ по такъв начин, че „това е“ да не се изопачи…“
Философията по своята същност е елинска, понеже в нея се поставя по категоричен начин въпросът за свободата като същност, като нещо природно за човека (на някои хора, различаващи се от други, които са мислени като роби по природа – Хегел, с. 82).
У останалите народи въпросите с философски, морален или исторически характер ни се дават като едно цяло с религията. Изразяват един митологически и митотворчески по своята същност светоглед. В този смисъл елините са първите, които създават съвършено ново съотнасяне със света, което предполага построяването на философията и на науката като противоборство и противовес на мита и митологичното и като такива залягат в основата на цялата западноевропейска култура.
По този начин можем да разпознаем в сборника „Мит и философия“ един не по-малко интригуващ и фундаментален културологичен кръг на питане от този на езиковия, представен от автори като Рудолф Ото (Идеята за святото), Г. В. Ф. Хегел (идеята за свободата), Вилхелм Нестле (Мит и логос).
Този кръг на проблематизиране неизбежно се припокрива от части с онтологичния кръг на въпроси, в който бихме включили отново Волфганг Шадевалт (Език, битие, онтологичносгт), Мартин Хайдегер, Жорж Гусдорф.
На това ниво на проблематизиране намираме и трета тема за диалог между Здравко Попов и Мартин Хайдегер. Философията се ражда, но и регенерира посредством учудването пред вечно новата битийност на съществуващото. Бележитият немски философ определя последното като παθος и αρχη (с. 101).
Сякаш съставителят на сборника продължава, допълва и доразвива загатнатото от Хайдегер: „Удивлението е свойствено на всички нас, а при философа то е станало първоизточник на философските му мисли, доколкото се е оставил то да го води. … Удивлението принадлежи на света на нефилософското и в същото това измерение е станало „портал“ към света на философското“ (с. 17).
На като цяло изглежда, че сборникът, съставен от Здравко Попов, поддържа диалог с друг бележит мислител – Фридрих Ницше. Той установява диалог в частност с ницшеанския мотив за вечното завръщане, разбиран като утвърждаване на света в своята цялост.
Това специфично възпроизвеждане на ницшеанския мотив за вечното завръщане ни кара да прословим отново и отново думите „Мит“, „Логос“, „Философия“, „Истина“, „Битие“ и така не само се за-връщаме към Античността като такава, но да се окажем лице в лице с изконното. Тези думи ни карат да пре-открием делничното и сегашното, дарявайки го отново и отново със смисъл и проблематичност.
Далеч от това да бъде само едно учебно пособие, сборникът, съставен от Здравко Попов, изразява един онтологичен, философски и екзистенциален ангажимент, който е заразителен със своята простота и дълбочинна и изконна истинност.
Иван Драгоев
„Мит и философия“, Здравко Попов (съст.), УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2016
