Лекция в общоуниверситетския семинар на НБУ „Права на човека“
Маргарита Илиева
Темата за Речта на омразата като форма на насилие и фактор за насилие не само за мен, но и за работата на екипа ми е много важен. Ние много пъти сме се занимавали с дела, насочени срещу говорители на омразата. Аз планирам представянето си така: първо да обсъдим понятията, след това да кажем накратко за правния режим на речта на омразата и доколко е относим към България. След това да се фокусирам върху практиката на Европейския съд по правата на човека. Много международни договори забраняват речта на омразата и по всички тях има практика, юриспруденция, както на комитети на ООН, така и на други органи на Съвета на Европа. Но аз искам да се съсредоточим върху практиката на Европейския съд по правата на човека. Предлагам, ако имате въпроси или коментари, да ме прекъсвате, да показвате, че искате да се намесите, за да имаме по-скоро разговор, отколкото формална лекция, и чак тогава да се задават въпроси. Така че се чувствайте свободни за такива прекъсвания.
Да кажем първо за понятието „реч на омразата“. Няма дефиниция в България какво значи това понятие. Няма дефиниции и в практиката на Европейския съд по правата на човека. Има една дефиниция, която за мен е остаряла, бедна дефиниция, от една препоръка на Съвета на Европа. Това е препоръка 97/20 на Съвета на министрите. Тя е от 1997 г. и ето как определя „враждебната реч” или „рета на омразата” – това са синоними и ще ги ползвам като синоними. В препоръката се казва така: „реч на омразата – това са всички форми на изразяване, които разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават расова омраза, ксенофобия, антисемитизъм и други форми на омраза, базирани върху нетолерантност”. Това е важен елемент, след малко ще кажа защо, като тук дефиницията изброява включително „агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминации и враждебност срещу малцинства, мигранти и хора от емигрантски произход”.
Ще започна с въпроса защо дефиницията е стара и бедна. Тя изобщо не споменава женомразство и хомофобия, нито дори религиозната нетърпимост. Но все пак важните елементи са свързани с това, че тя казва изрично „всички форми на изразяване”. Това е централно за понятието „реч на омразата”. Не става въпрос само за словесни актове, става въпрос за всякакви жестове, включително и невербални – това може да са визуални, например: картинки, карикатури, видео и така нататък. Всякакви прояви, които носят такова съдържание, съдържание на омраза. И тук може би препоръката го казва малко „тромаво” чисто езиково: „омраза, базирана на нетолерантност”. Това трябва да се разбира по следния начин: става въпрос за омраза, която е насочена срещу общностна идентичност. Не става въпрос за моята омраза спрямо например Доналд Тръмп, а за такива омрази, такива нетърпимости, които са насочени към хора, индивиди или групи заради тяхната общностна принадлежност. Това е голяма специфика на речта на омразата, защото не е същото, когато обругаваме ромите в ефир, както, когато например атакуваме яростно своя политически противник заради неговите идеи как да се управлява държавата, какво да се направи с нейните институции. Това са много различни неща. Политика го атакуваме заради неговото лично, индивидуално поведение, за което той носи отговорност. А когато атакуваме някого заради принадлежността му към групи, дефинирани по идентичностни признаци, това е много голяма неправда, защото този човек не носи отговорност за това, че е жена, не носи отговорност за това, че е ромка, не носи отговорност за това, че е лесбийка, не носи отговорност за това, че мюсюлманка. Това са неща, за които хората не могат да бъдат осъждани, не могат да бъдат винени. Така че защитата от речта на омразата е висока тогава, когато тя се насочва именно към такива случаи. Това са винаги уязвими общности, това са малцинствата и жените. Различна е практиката на Европейския съд по правата на човека, когато бива атакувана мнозинствената идентичност. Аз ще спомена такива дела, водени срещу Турция, където прокуратурата е доста активна да обвинява хора и да ги вкарва в съд за това, че те накърняват турскостта, турската идентичност. Така че едно е, когато ние преследваме хора от малцинствата за това, че те говорят срещу мнозинството, друго е, когато преследваме хора от мнозинството за това, че те говорят срещу уязвими общности. Във втория случай се следва по голяма отговорност. В първия може въобще да не се следва отговорност. Та това е като дефиниция. Важно е да разграничаваме речта на омразата като нещо свързано със защитени признаци, с уязвими групи и като нещо, което забранява всички форми на изразяване на омраза към тях. Така в съзвучие с тази дефиниция е дефиницията за тормоз по българския Закон за защита от дискриминация. Това не е дефиниция за „реч на омразата”, но ние в практиката си, когато водим дела срещу говорители на омразата, използваме най-често тези два института – Забраната за тормоз по Закона за защита от дискриминация и Забраната за подбуждане към дискриминация.
Какво е тормоз? Това е всяко нежелано поведение на основата на защитени признаци, които изброих – сексуална ориентация, пол, увреждане, възраст и т.н., изразено физически – словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща, унизителна, обидна или застрашителна среда. Сега тук е много важно да се обърне внимание, че не е необходимо непременно да има цел на говоренето, не е необходимо говорителят на омразата да осъзнава преднамерено, от субективна страна, да иска, да има волята, умисъла да причини такъв резултат – да унизи хората и да направи средата за тях да бъде враждебна. Достатъчно е той да говори такива неща и по друг начин да изразява такива неща, че да се постигне този резултат и това нещо е в съзвучие с практиката на Европейския съд по правата на човека, който казва, че от една страна, по делото Перинчек в Швейцария например, той казва, че съставляват реч на омразата такива, които целят да провокират омраза. Значи използва думата „цел”, но от друга страна, я интерпретира по такъв начин, че всъщност свежда наличието й до това дали изказванията са от естество да причинят резултата. Той казва, че – дали говорителят цели или не да предизвика омраза зависи от това какво е естеството на неговите изказвания и какъв е контекстът, в който те са направени. Съдът не изисква да се установява умисълът на този говорител, той не търси какво говорителят си е представял, че прави. Достатъчно е единствено да се анализира съдържанието на това, което говори, и ако то е от естество да провокира омраза, ако е годно да провокира омраза – тази цел се извежда като налична. И тогава неговите изказвания съставляват реч на омразата дори ако е говорил нещата с други цели, какъвто е случаят на Перинчек. Перинчек е един турски политик и когато се намира в Швейцария, отрича арменския геноцид, масовите депортации, кланетата на арменци в Османската империя през 1915 и следващите години. Той казва, че това е лъжа, че това е предразсъдък, че арменците са клеветници – такива неща, за които швейцарският наказателен съд го осъжда, тъй като съгласно техния действащ тогава закон отричането на извършения геноцид е престъпление, след което Перинчек се обръща към Европейския съд по правата на човека, за да се оплаче, че е нарушена свободата му на изразяване, и действително Съдът казва, че е така, защото намира, че не е било необходима такава санкция поради това, че той не е целял да насочи омраза към арменците, да предизвика омраза спрямо тях – друго е целял. Целял е да накара хората чрез използването на хипербола да обърнат внимание на проблема, за който той е искал да говори. Друг важен елемент, който Съдът подробно анализира в това решение, е въпросът за контекста, за историческия контекст и за актуалния контекст, в който се осъществяват тези изказвания. Понеже в Швейцария това не е наболяла тема, не е тема, която да възпали чувствата на уязвими общности, Съдът намира за диспропорционално това санкциониране на турския политик. Но Съдът казва, че трябва по анализа си по това дело – да балансира две права. Тука има конфликт на права, от една страна е свободата на изразяване на Перинчек, а от друга страна е правото на достойнство на жертвите и техните наследници, които с право се чувстват уязвени, накърнени, репресирани от подобни изказвания. И като балансира тези две права, Съдът намира, че в случая правата на жертвите трябва да отстъпят. Аз въведох това решение малко пред скоби, не съм свършила с общата част. Ще се върна към общите въпроси, връща ме един от тях, а именно, че основанието да бъде ограничавана свободата на изразяване е на първо място именно това – правото на равно достойнство на всички. Това е така съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека и така също практиката на нашия Конституционен съд. В едно също старо решение от 1996 г., Решение № 7 от 1996 г., където категорично се казва, че правото на изразяване на мнение не е абсолютно и най-голямото основание за неговото ограничаване е накърняването на правата на другите и експлицира, че това е правото на лично достойнство – чест и добро име. Това е най-важната причина, поради която ние не можем да и говорим каквото си искаме. В този смисъл ние трябва да правим много сериозно разграничение между свободата на съвестта, на убежденията, която е абсолютна – никой не може да се бърка в това, което ние мислим, това, в което вярваме, ние можем да сме абсолютни хомофоби и си имаме пълно право на това, но ние не можем да го изразяваме неограничено. Трябва да внимаваме как го изразяваме, защото изразяването на хомофобия, особено в публичното пространство, това е акт на насилие, това е агресия спрямо тези, които са хомосексуални. Това не е агресия спрямо един от тях, а когато един от тях бъде адресиран, адресирани са всички, и то по начин, по който не може да бъде управляван от тях, защото не става въпрос за личното им поведение, ние не ги обвиняваме за някаква постъпка, това не е нещо, което могат да регулират. Става въпрос за тяхната идентичност и за това, което те са. А това, което ние сме, за нас е съкровено. Затова е толкова свързано с правото на лично достойнство, на респект към личното достойнство. Другата причина съгласно нашите конституции и практиката на нашия Конституционен съд, които не само позволяват, но предполагат да се ограничава свободата на изразяване, са такива – насочеността на изказванията към разпалване на вражда. Това е езикът на нашата Конституция и Конституционния съд има същото решение, казва, че става въпрос за изказвания, които са насочени срещу социални групи, които са определени по расов, етнически, религиозен признак и че такива изказвания – и тук стигам до нещо много важно от общите, принципните въпроси, – такива изказвания, казва нашият Конституционен съд, са изключени от обсега на защитата на свободата на изразяване. Т.е. враждебната реч, речта на омразата, тя не влиза в материалния обхват, не влиза в пределите на защитената свобода на изразяване, тя е просто извън тях. И такава е практиката на Европейския съд по правата на човека. Той много системно, още от времената на Европейската комисия за правата на човека, която вече не съществува, нейната практика също беше такава, на Съда оттогава досега също е такава: изказвания, които съставляват реч на омразата в сериозни форми, изобщо Съдът не ги гледа тези жалби на такива говорители, които са били санкционирани на национално равнище. Той казва, че тези жалби са изцяло недопустими, защото за подаването на тези жалби, на оплакването на тези хора, че им е нарушена свободата на изразяване, фактът, че се позовават на чл. 10 от Конвенцията, който защитава тази свобода. Съдът в Страсбург казва, това е „злоупотреба с права”, това е забранено по чл. 17 от Конвенцията, тъй като никой не може да използва права от Конвенцията, за да нарушава други права, защитени по нея. Съдът казва, че такива изказвания, които състваляват реч на омразата в сериозни форми, отиват срещу, те са в разрез и погазват самия дух на Конвенцията, основните й ценности, затова той дори не им дължи, не им дава преглед по същество, по допустимост го отхвърля. Други, по-меки форми, той разглежда по чл. 10, който също като нашия чл. 39 от Конституцията предвижда съвсем изрично възможност да бъде ограничена свободата на изразяване и показва кои са легитимните цели, кои са законните цели, в преследване на които можем да ограничаваме хора, когато говорят, да ги санкционираме, след като са казали нещо, и дори да предотвратяваме те да кажат нещо.
Ще продължим сега с правния режим, както се казва. След Конституцията и нашият Наказателен кодекс (НК) забранява речта на омразата. Сериозните форми на речта на омразата са престъпление в България. Това не може да бъде забравяно. Ние сме в една много неблагоприятна ситуация, в която прокуратурата, и това системно е така, това не е само при този главен прокурор, отказва да налага тези наказателноправни норми, прокуратурата не ги прилага, тя не е в състояние на институционален denial. Тя отрича съществуването на престъпленията на омраза, не само на речта на омразата, и това е в съзвучие със склонността на обществеността също да ги отрича, защото съпротивата да се признаят неправдите срещу малцинствата и жените е голяма съпротива и тя води до това отричане. Но съществуват, това са чл. 62 и чл. 164, които криминализират проповядването или подбуждането към дискриминация, насилие или омраза на основата на признаците раса, народност, етническа принадлежност и религия, чл. 164.
Сега, веднага прави впечатление, че са дефицитни тези норми, защото пола го няма тука, увреждането го няма тука, няма я сексуалната ориентация, няма я възрастта и това са законодателни проблеми. Но по-големият проблем е на правоприлагането, защото и това, което го има, и то не действа, не е действащо. То, за съжаление, го имаме формално. Следващият законов акт, който споменах – това е Законът за защита от дискриминация, който дефинира и забранява и тормоза, както казах и прочетох дефиницията, така и подбуждането към дискриминация, което се определя така – това е пряко и умишлено насърчаване, даване на указание, оказване на натиск или склоняване към извършване на дискриминация. Тази дефиниция е малко ригидна, тя малко високо поставя летвата, за мен тя не е ефективна поради това, а именно защото изисква умисъл, и то казва – „пряко и умишлено”. В моя опит като адвокат обичат това да тълкуват магистратите като пряк умисъл, но това, както казах, не е в съзвучие с международното право, защото не е важно какво си е представяла г-жа Ташева, когато е излязла по телевизията и е казала многократно, че бежанците са канибали. Тя е можела да си мисли много неща, но нас не ни интересуват, откровено казано. Това, което ни интересува, е какво точно е казала и контексът, в който го е казала, и ако това е от естество да провокира омраза срещу тези бежанци, тогава то не е правомерно, тогава тя не може да го прави. Та това са правните стандарти.
Добре е да разграничим „реч на омразата” и „престъпление от омраза”. Една от насоките е следната. Стриктно погледнато, НК криминализира подбуждането, проповядването на омраза, дискриминация или насилие и речта на омразата е престъпление от омраза. Престъпленията от омраза обхващат речта на омразата, те включват нея, подбуждане и проповядване. Вече след това и самите насилия, които са също мотивирани, също основани на определени признаци. Така че престъпления от омраза е по-широкото понятие. На английски едното е hate crime, а другото hate speech. Но всъщност, когато се говори за престъпления от омраза, на практика по-често става въпрос за самите насилствени деяния, за самите различни побоища, могат да бъдат убийства, могат да бъдат т.нар. „поправителни изнасилвания” и всякакви други ужасни актове.
Може би също е важно да обсъдим въпроса за политическата коректност като понятие, което се използва, за да се критикува това, че има забрана за реч на омразата. Аз лично не го приемам това понятие. Тук нямаме, естествено, правни стандарти, така че това, което ще кажа, е по-скоро гражданско-политическа позиция. За мен т.нар. политическа коректност е просто една почтеност, едно въздържане от насилие, като, както казах, аз изхождам и не само аз, но и Европейският съд по правата на човека, от предпоставката, че речта на омразата е посегателство. Тя не е просто нещо, не е просто един символ, тя упражнява въздействие върху жертви, тя виктимизира хората, тя е форма на насилие. Затова, когато говорим по начин да се въздържаме от реч на омразата, не я използваме, ние просто се въздържаме от насилие и за мен това е елементарна почтеност, това, което се нарича civility, възпитание в смисъла на градската култура. Ние не казваме на хората „ти си грозен“, „ти си дебела“, а го избягваме, защото да нараняваш хората произволно това не е почтено. Освен това бих искала да изтъкна, че интересно за мен е как тази критика, че политическата коректност е нещо лошо, се използва стриктно еднопосочно. Винаги се използва тя, когато е въпрос да се въздържаме от реч на омразата срещу малцинства или жени, когато обаче е въпрос да се въздържаме от изказвания, насочени срещу мнозинствената идентичност – тогава никой не се оплаква, че това е политически коректно. Ако някой ром или турчин говори публично срещу българите и ни обиди много, тогава общественото мнение не е на негова страна. Общественото мнение не казва: не го преследвайте сега, защото политическата коректност е лошо нещо, той не е длъжен да я спазва. Всички са много възпламенени тогава и прокуратурата внася обвинение в съда и е успешна по такива дела. Такъв е парадоксът, че в България почти никаквото прилагане на наказателните норми за подбуждане към дискриминация и омраза е по дела срещу хора от малцинствата за това, че те са подбуждали към омраза срещу българите. Така че тази критика за политическата коректност е за мен един инструмент да се съхранява статуквото, а статуквото е на неравно важене, на неравен статус. Един е статусът на жените и друг е статусът на мъжете. И един е статусът на белите мъже и друг е статусът на черните мъже. Има преразпределяне на статус. Трябва някой да загуби от статуса си, за да получим останалите равен статус. Това не се харесва, срещу него има съпротива и оправданието на тази съпротива е понятието за политическа коректност. Това е моето мнение. Сигурно е дискусионно, сигурно има много хора сега, които не го харесват, и аз съм отворена да го дискутираме.
Стенограма: Мария Калинова
[…] Източник: Речта на омразата като форма на насилие и фактор за нас… […]