ИВАН ТЕОФИЛОВ, поет
Ще се спра само на достигналите до мен поетични книги, по-скоро на някои от тях, заслужаващи повече внимание. И това са:
Новата книга на Екатерина Йосифова „Икономична класа” с умението на голямата наша поетеса да превръща с лекота наблюденията от личното си битие в стойностни размишления с характер на познание, обособени в низ от лаконични, синтезирани фрази или само намекващи думи, с любопитни игрословици и изненадващи поанти. Eдин наистина езиков блясък, който е само неин и който особено й подхожда.
„От небето до земята” на Силвия Чолева – една неспокойна, плътна и умъдрена книга, с непрекъснатото дълбаене в пъстротата и абсурдите на живота, на целия арсенал на съществуващото, с видимото и невидимото на битието, с криволиците на една съдба и с изводите за общата ни участ. С неимоверното усилие на един човешки размисъл да обхване времето и пространството на живота.
Втората книга на Боряна Кацарска „Милост към езика”, чието заглавие ми се ще да звучи и като призив за милост към поезията. Нейната поезия е пример за такова отношение. В нея няма нищо преднамерено, нищо измислено, както често се случва днес при други автори. Малкото на брой стихове в книгата са пределно искрени, самобитни, безупречни като форма, изискани и впечатляващи с афористичния си изказ. С осмислянето не само на собствения живот, но и на всеобщия…
„Книга на ирониите и опрощенията” на Цочо Бояджиев. Изключителна книга, проникната от таланта и ерудицията на един модерен поет и естет, който по всичко личи, че съзнателно е странял от шумотевиците на живота, за да превърне творческите си въжделения в поезия, която с естетическите си отлики и с търсещия дух „в нелекия път на познанието и самопознанието” е постигнала едно по-дълбоко ниво от философията, нещо, което в литературата са успели единици поети.
„Там, където не сме” на Георги Господинов е книгата, която възроди всичките ми сетива. Книга, инспирирана от множество идеи и вълнения за разтърсващата сила на магнетичното в света и в живота, че се чудя как да я нарека, освен своего рода енергиен космос. С този космополитен нагон, с това живеене с шемета на света, с присъстващото тук и отсъстващото там, където не сме. И най-вече с нейната заразителна оптика, толкова синхронна с днешните ни сетива.
„Битката за теб” на Марин Бодаков – с известната му последователност да демонтира, оперира и фрагментира състоянията и усетите си, в желанието си да ги направи пластични и дълбинни. В тази книга много по-уверено и обиграно. И затова експериментът тук изглежда по-осезаем и далеч по-сбъднат.
След успеха на предишната книга на Владислав Христов „Германиите”, където смисловата обвързаност на стиховете създаваше чувството за минироман, новата – „Обратно броене”, вече четем с усещането за зрелост. И наистина, всяко стихотворение тук има нещо подкупващо и действа като магичен подтик за по-обстойно вглеждане в развълнуваната верига на тази хайку поезия, която все повече очарова с творческото си въображение и естетическата си дързост.
ЯВОР ГЪРДЕВ, режисьор
Литературното събитие на 2016 според мен е: „Лампата на Матусаил или Последната битка на чекистите с масоните” от Виктор Пелевин.
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературовед, професор в НБУ
Като вдаден литературен историк, за мен, естествено, най-значимото литературно събитие е всъщност цяла поредица от събития, обхващаща цялата година – назованата от нас година на големите литературни юбилеи. Това бяха преди всичко акциите за 150-годишнините на Пенчо Славейков и д-р Кръстьо Кръстев, за 160-годишнината на Стоян Михайловски, за стогодишнините от смъртта на Петко Тодоров и Димчо Дебелянов, за стогодишнината на Иван Пейчев, осемдесетгодишнината на Николай Кънчев и седемдесетгодишнината на Иван Методиев. Добре познатата ми постмодерна неприязън към юбилеите не ме притеснява да обявя, че тези годишнини наистина се случиха като умножаване на общите ни енергии да четем заедно и да градим и реконструираме биографични разкази и системи от биографии. Към това ще добавя и възкресяването на русенския поет Веселин Тачев с цяла поредица от издания. Но да не забравяме и тези, които са заедно с нас и днес в полето на литературата и са пределно активни: Иван Теофилов (85 г., с една прекрасна автоантология), Иван Цанев (75 г. – присъствие в русенския сборен „Самиздат. 1963–1966”), Екатерина Йосифова (75 г., с невероятно пренаредените стари и /добавени/ кратки стихотворения), и доайена: деветдесетгодишният религиозно-мистичен поет Иван Симеонов с най-новите му „Химни за мистерията на неизразимото”.
И още поети, с новите им книги: Пламен Дойнов с неговата така силна и така необичайна нова политическа поезия в „Балът на тираните”; Боряна Кацарска с толкова фината й лирика в „Милост към езика”; продължаващата с „Битката за теб” северна поезия на Марин Бодаков. И още, лирическите сбирки на Валентина Радинска и Ива Николова (сътворчески направена с картините на Владимир Пенев), на Владимир Левчев и Палми Ранчев, на Кръстьо Пастухов и Георги Господинов, на Ани Илков (неговите митологики от 1996-2016 г.) и Силвия Чолева, на Валентин Дишев и Пламен Антов. И още, и още…
Белетристика: поредният голям роман на Керана Ангелова – „Мемфис”; трудната енигматична проза на Ангел Г. Ангелов – романът „Пътуването”; повестите и разказите на Костадин Костадинов в „Заливът на Ифигения”; опитът за съвременен политически роман „Милост за приятелите” на познатата досега като авторка предимно на историческа проза Силвия Томова.
И четири литературоведски книги: вървящата в теоретическите следи на Радосвет Коларов „Кралят физиономист” на Сирма Данова – за творчеството на Пенчо Славейков; радикалната в тезите си „Българският постмодернизъм ХХІ-ХІХ в.” на доц. Пламен Антов; „На Бога най-светлия син” на Надежда Александрова за Димчо Дебелянов; бижутерските „Анхиалски сюжети” (за Яворов) на проф. Цветан Ракьовски. И така многообразния сборник със страници от него и за него „Низвергнатият Владимир Василев” на акад. Иван Радев – поредното щастливо литературноисторическо възмездие за големия критик, както и сборникът „Психография и критика” на екипа от шуменски колеги на проф. Добрин Добрев за стогодишнината от рождението на Иван Пейчев.
ИРЕН ИВАНЧЕВА, литературен критик и историк
Книгите, които ми направиха впечатление тази година, са поетическите книги на Цочо Бояджиев „Книга на ирониите и опрощенията” (изд. „Да”), Людмила Миндова „Животът без музика” (изд. „Жанет 45”), Марин Бодаков „Битката за теб” (изд. „Да”), Лъчезар Лозанов „Стъклария” (изд. „Пергамент”), както и дебютният роман на Мила Искренова „Анна и Алената глутница“ (изд. „Скалино”), особено с частта му „Шеговит речник на социалистическите термини”, есеистичната книга на поетесата Мирела Иванова „Площад България” (изд. „Хермес”). Вероятно пропускам немалко други хубави книги поради това, че живея в чужбина и ми е трудно да следя цялата литературна продукция за годината.
ПЛАМЕН АНТОВ, поет, литературен историк и критик, Институт за литература – БАН
1. Що се отнася до поезията, като литературен историк, който при това се опитва да държи под око процесите в актуалната българска литература, бих откроил една тенденция, която съвсем ясно се очерта през 2016 (нещо, за което лично аз отдавна апелирам). – Става дума за т.нар. нова социална (или политическа) поезия. Имам предвид прекрасните книги на Владимир Сабоурин „Работникът и смъртта” и „Балът на тираните” на Пламен Дойнов, както и още някои други, вкл. и моята „Поетът е хтонично същество” (особено поемата „Орфей или самотата”) – книги, много различни една от друга, но посвоему значими с оглед възвръщането на социалния нерв на литературата. Мечтаех си да направим едно общо четене, което съвсем да открои тенденцията, но грозните събития около ЛВ осуетиха подобно начинание. – (Впрочем тези събития са друго „събитие”; но за него не бих искал да говоря.)
2. Тъй като т. г. имах щастието да журирам ежегодния конкурс за бургаска проза, съм впечатлен от силната бургаска вълна в белетристиката през 2016: новият роман на Керана Ангелова „Видение в Мемфис” (може би най-добрият й), трите сборника с разкази „Стилът на невъзможното” от Иван Сухиванов, „Любов, подслон, храна и вода” от Николай Фенерски и „Плетачката” от Живка Иванова, както и романовата дилогия на Ваньо Вълчев „НОФОФ” и „Бягство във Византия” (своеобразен комически епос за епохата на т. нар преход, както го определих).
3. В критиката – дебютното изследване на Сирма Данова „Кралят физиономист”: извънредно зряла книга, която успява да каже ред нови и ценни неща за автор като П. П. Славейков.
ПЕТЯ ХАЙНРИХ, поетеса, редактор на сп. НО ПОЕЗИЯ
Явление на постистинната ситуация в родния литературен живот е възникналото наскоро, след цял сезон на димки, охулвания и драматико-комически жестове, литературно-политическо движение „Нова социална поезия“, шарещо по целия спектър от крайноляво до крайнодясно, от крайно младо до ланшен нафталин – леко изветрял, и обявило се за призвано да разчисти гнилия терен от враговете – всички онези самозабравили се елити, корпорации, капиталисти, глисти, академични кариеристи, каратисти, лайфстайлисти, либерали, лирици, раци и цаци, които имат нахалството да пишат. За тази цел има ляв манифест с дясна стойка, свъсени водачи, култови поетически фигури от 90-те на миналия век, медийни изяви с авангарден гланц. Ако не върви революцията по грес и гаечни ключове, то поне козметичната подмяна на единия лош лайфстайл с другия добър такъв, по фасона на Че Гевара, стига; тоест – сменяме засукания мустак с рунтава брада или друга щръкналост и си ръкопляскаме громко сякаш сме пили свръхдоза витамин В, докато сме кършили фините цигулчици на поетите врагове.
ДИМИТЪР КАМБУРОВ, литературовед, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”
За мен литературното събитие на 2016-а беше фактът, че втората поетическа книга на моя приятел Любомир Терзиев, която е концептуален проект върху класически картини от миналото, модерността и съвременността, и тази година не намери издател. И така вече осма година. Божана Апостолова я беше взела първоначално за Жанет 45, после Емилия Миразчийска от Скалино се куми върху нея, след това и Ани Илков я гласи за Университетско издателство, накрая и пишман-издателят на поезия Мартин Христов й загуби време, преди да откаже да я пусне в своето издателство Ерго, тъй като била евфемистично вулгарна и не отговаряла на естетическите му дирения, думи, които бихме очаквали от начеваща ученичка или от поетеса в пенсия. Имаше и други през годините. Срамна история. Та това е събитието – една неслученост. Още една, още веднъж. Осем години. Като мъжа, дето паднал на ножа на жена си. И така осем пъти.
ЧАВДАР ЦЕНОВ, писател:
Свободното време изчезна някъде, тъй че нямам кой знае каква представа от случващото се в литературата ни. От това, което успях да прочета, бих отличил книгите на Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Людмил Тодоров, Деян Енев, Силвия Чолева…
Все пак за мен литературното събитие на годината е преводната поредица на издателство „Сонм“, наречена „Разказът – един пренебрегнат жанр“. Не само качеството на книгите (писатели като Януш Рудницки, Горан Симич, Едина Сворен, Светислав Басара и др.), на преводите и оформлението, но и цялостният начин, по който беше представяна поредицата – с вкус, с внимание към авторите и преводачите, – ме кара да я определя като събитие.
„Сонм“ е малко семейно издателство. Това са прекрасната преводачка Дора Минева и не по-малко прекрасният художник Веселин Праматаров (а сега вече – и техните синове Калоян и Борис). Започнаха да издават книги през 1993 г., трудеха се, бореха се, постоянстваха. Изпитаха всички прелести на „Малкият бизнес – един редовно смачкван жанр“. Въпреки всичко публикуваха трудове на Янош Корчак, Еманюел Левинас, Пол Рикьор, Емил Дюркем и много, много други.
Мисля си какво би било, ако дребният бизнес процъфтяваше, ако днес работеха десетки хиляди фирми като „Сонм“…
КРИСТИН ДИМИТРОВА, поетеса
За мен литературното явление на 2016 г. е Константин Трендафилов с дебютната му стихосбирка „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого”.
Да, точно така, познахте, това е синът ми. Но тук ще говоря само с факти. На премиерата на книгата му през април имаше 700 човека. Двата етажа на клуб „Карусел” бяха претъпкани до непроходимост. Това бяха хора, следили поезията в блога му.
Първият тираж от 1000 книги се изчерпи за броени дни. Вторият тираж от 2000 вече е изчерпан и преди няколко дена научих, че издателката, г-жа Божана Апостолова, е пуснала трети. Това прави „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого” най-търсената стихосбирка за 2016 г. Хора, които не са очаквали, че някога ще четат поезия, си я подаряваха един на друг. Автори, които всички уважаваме, я харесаха. Излишно е да казвам, че книгата като явление остави далеч зад себе си и прославени имена, и бестселъри в проза.
Нямаше да пиша всичко това, ако някое литературно жури беше показало, че не се страхува чак толкова много от този резултат.
Искам специално да изтъкна още „Битката за теб” от Марин Бодаков, „Обратно броене” от Владислав Христов, „Микро” от Мартин Колев и „Книга на ирониите и опрощенията” от проф. Цочо Бояджиев.
ЯНИЦА РАДЕВА, поетеса, писателка, литературен критик
Струва ми се, че литературната ни среда става все по-размита, пазарът на книгата все по-труден за обхващане с поглед, книгоразпространението – все така лошо. Тези особености са свързани и с литературното събитие. Те предопределят неговото отпадане от полезрението на публиката, превръщат го в празнота. „Особената“ ситуация около „Литературен вестник“, пренесла се и във виртуалната среда, предизвика отмяна на наградата за поезия „Иван Николов“ от Божана Апостолова. Отново в сферата на литературните награди журито на конкурса „Веселин Ханчев“ не излъчи лауреат. В „празнотите“ „зрее“ литературното събитие. Липсата се забелязва по-силно, отколкото изобилието. Литературното събитие според мен тази година е в невидимото. Думите сякаш значат все по-малко. Добре е да се препрочита онзи стих на Иван Цанев: „по-малко говори…“. Все повече литературното събитие става лично, интимно преживяване. От нещата, които се случиха и случват, искам да отбележа семинара „Литература и психоанализа: Едип“, заради възможността да мислим литературната ни среда като обвързана с тази трагична фигура, с която изглежда имаме много общо. Пък и Тива е съвсем близо. В този семинар досега са участвали: Невена Панова, Камелия Спасова, Мимоза Димитрова и Димка Гичева-Гочева, Иван Драгоев, Албена Стамболова, Мария Калинова. И една книга, написана толкова изящно, че е застрашена да скочи в невидимото: „Другият сън“ на Владимир Полеганов. Прочетете я.
ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ, писател
Българската книга на годината за мен е „Последната територия“ на Момчил Николов. Плътен, увлекателен, стегнат и талантливо написан роман, каквито българската литература не познава много. Безспорно бързата реакция на „Колибри“ и отпечатването на „Чистота“ на Джонатан Франзен е за мен събитие по отношение на преводната литература, въпреки че абсолютният шампион сред преводните книги е романът „Тесният път към далечния север“ на Ричард Фланаган. И двете книги са в чудесен превод на Владимир Молев.
Неминуемо ще останат и литературните скандали, два на брой: врявата около „Литературен вестник“, от която едни хора запазиха името и достойнството си, а други си показаха истинската природа; дребнавата, хаплива и злобнa агресия към Георги Господинов, който бе обвинен в какво ли не, включително в това, че едва ли не сам си урежда и дава наградите. Той пък напук започна да печели награди извън страната. И при този втори скандал лъснаха истинските характери на мнозина. А това винаги е полезно. Лошото е, че никой не спечели от това, освен може би няколко души, умело използвали момента да се придърпат една педя към светлината на прожектора. Те не са в основата на скандалите, а се прилепиха ловко и извлякоха, каквото могат. Да са живи и здрави. Но литературата със сигурност загуби. И това е единственият резултат от цялата дандания.
АНГЕЛ ИГОВ, писател, литературен критик, преводач, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”
Дано 2016-а се запомни не с неприятните скандали, които тровеха атмосферата в и без това задушното литературно поле, а с по-смислени неща. Виждам началата на две тенденции, които навярно ще се задълбочават. Първата е внезапният интерес към редакторския процес. Поредица от дискусии насочиха вниманието към този аспект от книгоиздаването, значи явно вече си даваме сметка колко е важен. Втората тенденция е обръщането към фантастичното. „Последната територия“ на Момчил Николов – според мен най-ярката белетристична книга на годината – може след време да се окаже знаков топос в това обръщане. Още един роман, „Екс орбита“ на Васил Георгиев, макар да отстъпва на предишните му книги, поддържа тази линия на развитие. През поредица от публични събития се повиши видимостта на фантастичното писане, личат усилия да се преодолее пропастта между читателите на висока литература и феновете на жанровото писане.
А дали пък няма и трета тенденция: за втора поредна година като че ли в поезията ставаха повече неща, отколкото в прозата. Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Боряна Кацарска, Бойко Ламбовски – това са само някои от поетите, които издадоха важни книги през 2016-а.
В поезията, но в преводната, е и моето лично читателско събитие: „Невидима ръка“ на Адам Загаевски. В края на годината излезе и представителен том с поезия на Марк Странд. Сред традиционното изобилие от преводна проза ще посоча два завладяващи психологически романа, от които единият нахлу мощно в полезрението на читателите, а другият стои в разбираемо тихо очакване: „Каквото ти принадлежи“ от Гарт Грийнуел и „Тишина през октомври“ от Йенс Кристиан Грьондал. И накрая, имаме заявка, че започва по-целенасочено представяне на едно от най-нашумелите имена в съвременната европейска проза – Елена Феранте.
Инна Пелева, литературен историк и критик, професор в ПУ „Паисий Хилендарски”
Български художествени книги от 2016-а, които заслужават специално внимание, според мене са:
„Камбаната” (Недялко Славов), защото успява да пресъздаде в запомнящо се повествование сегашната чувствена идентичност на общността (болка, гняв, отчаяние, усещане за крах, а също така потребност от проповед и кауза, от екстаз и вяра);
„Балът на тираните” (Пламен Дойнов), защото ни среща с една лирика едновременно умна, дистантна, иронична, но и патосна, знаеща много за жребия на губещите;
„Последната територия” (Момчил Николов), защото доказва, че голямото ненаситно говорене все още съществува като дарба (не само като болест) и е все така способно да се превръща в литература;
„Плетачката” (Живка Иванова), защото… просто защото е дело на добър разказвач (от онези, чиито книги се публикуват в началото на годината, когато времето на класациите е далече, … ако ме разбирате).
Дано 2017-а да е щастлива за всички ни!
ФЕДЯ ФИЛКОВА, поетеса и преводач
Поезия:
Пламен Дойнов – „Балът на тираните”, ИК „Несарт – Милен Миланов” и изд. „Кралица Маб”; Георги Господинов – „Там, където не сме”, изд. Жанет 45; Боряна Кацарска – „Милост към езика”, изд. Жанет 45.
Автоантологията на Иван Теофилов „Вкусът на живота” – изд. РИВА и „Икономична класа”- стари и нови стихотворения на Екатерина Йосифова – изд. Жанет 45.
Новите книги с поезия на Силвия Чолева, Палми Ранчев, Марин Бодаков, Бойко Ламбовски, Божана Апостолова, Людмила Миндова, Димана Иванова, Лъчезар Лозанов, Пламен Антов, Цветанка Еленкова, Стоянка Грудова, Надежда Искрова и на младите Константин Трендафилов и Анна Лазарова
Неуморната и вдъхновяваща изследователска и популяризаторска работа/книги на проф. Михаил Неделчев в годината на големите литературни юбилеи: 150 години от рождението на Пенчо Славейков, 150 години от рождението на д-р Кръстьо Кръстев, 100 години от рождението на Иван Пейчев, 80 години от рождението на Николай Кънчев…
Непрежалимата безвременна смърт на поета Ивайло Иванов, напуснал ни в разцвета на вдъхновението си.
И за финал и обобщение на поетическите питания, стихотворение на Камелия Спасова от новата й стихосбирка „Кеносис”:
alt+tab
„Когато нещата зациклят, превключваш прозорците:
под повърхността друга повърхност.”
Из „Дао на хакера”
Клавишите
питат среднощните ръце:
какво да правим с квартетите на елиът
и времето, след рилке и смъртта какво?
ГЕРГИНА КРЪСТЕВА, преподавател по съвременна българска литература в ПУ „Паисий Хилендарски“, оперативен критик в сп. „Страница“
Отиващата си година ни отне скъп приятел – в късната пролет си отиде внезапно поетът от Троян Ивайло Иванов. На 23 април, месец преди смъртта си, той написа за себе си, напомняйки стихове от любимия си Радой Ралин: „Туй, което го имах като малък, това го имам и сега. Нови неща не съм придобил, а ако и нищо от старите не забравя, ще смятам живота на своята душа за успешен. Само дето интересни истории нямам… (Искат минимум две интересни истории, да ги прикрепя към едно интервю…) И, най-вероятно, интервюто няма да излезе – всичко, което е било интересно, се е случвало само в духа ми. По повод уседналия и уединен живот на Кант се казва: „Няма нужда да излизаш от родния Кьонигсберг, за да напишеш „Критика на чистия разум”.
За да напишеш поезия, която радва мнозина, няма нужда да излизаш от Троян. И още, и също така…
Аз нямах шеметни дела.
Животът ми бе тих, затворен…
И мисълта ми беше не стрела,
а корен.“
Смъртта на такива хора и по този начин отдавна не е събитие по нашите земи, но ще продължавам да настоявам – на глас и в написани днешни и бъдещи думи, че поезията на Ивайло е събитие за съвременната българска литература. Лирическата му книга „Нов сън за щастие“ (2016), за жалост, е последното и посмъртно подписано от него доказателство за това. Не мога да се зарадвам истински на наградите и отбелязванията, които тя получи, след като авторът й вече не беше между нас. Защото зная колко щастлив щеше да е Иво, ако това се случваше приживе – не толкова заради наградите, а заради възможността за човешко общуване с литературни люде, която те биха му дали и която за него беше големият смисъл от писането. И не разбирам защо не се случи, докато той болезнено преглъщаше горчивата си съдба в провинциалния Троян, където, въпреки всичко, беше намерил няколко човека, които да го четат, ценят и обичат. Парадоксално, но типично за родното ни живеене, и тази смърт е на път да се превърне в гарант за идващо дълго и смислено четене. Докато всички, които съзнаваме това, изгаряме на своите вътрешни клади, както написа преди много години Валери Петров.
2016 година за мен е годината на пожарите. Те прогориха красиви сгради, плътни страници, полезна памет за минало и днешно време. И хора. Димът, който се стелеше над всичко това, беше с дъх на убийства – литературни и всякакви. Иначе – да, културният ни живот от отминалите дванадесет месеца може да бъде маркиран с добри книги, важни преводи, с интересни изложби, интригуващи родни филмови заглавия и музикални инициативи. За тях се писа и ще се пише още, предполагам и се надявам. Но защо ли се страхувам, че в светлината, която ни дава видимост към всичко това, пропускаме да видим нещо. Сред тия шеметни дела на автори, чиито имена и заглавия знаем и произнасяме, дали не се утаява някой, който движи ръката си в очакване да видим и прочетем през случайни, провинциални страници тихия му, затворен живот…
И защото преди Коледа винаги мечтаем за невъзможното, да помечтаем и сега – за път, роден от корена, който се надявам да е останал неизпепелен. За път, роден от някаква внезапност, по който да тръгнем към спотаените в своя провинциален Троян големи поети. Да се запомним, да се изсънуваме заедно, докато сме тук.
Защото общият ни безпаметен сън там е отдавна обещан.
МИРЕЛА ИВАНОВА, поетеса
Изминаващата година очевидно бе твърде нагнетена с кризи, инак щеше ли да има такъв изумителен поетичен урожай? Много и различни, впечатляващи книги със стихотворения: „Милост към езика“ на Боряна Кацарска, „Отблизо всичко“ на Палми Ранчев, „Балът на тираните“ от Пламен Дойнов, „Там, където не сме“ от Георги Господинов, последните две вече и с наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев“.
Много интересна и дълбока е и една гранична книга, между есеистика и поезия, чета я и я препрочитам с радост: „Опит“ от Александър Шурбанов.
През лятото четох с удоволствие и книгата „За PReвода“ на Дария Карапеткова, и двата прозорливи тома „Иван Вазов. История. Поетика. Диалози“ и „Яворов и другите“ на проф. Димитър Михайлов.
На един дъх се чете новият роман на Недялко Славов „Камбаната“, много силно, задъхано, обземащо четиво. Хареса ми много и сборникът с разкази на Костадин Костадинов „Заливът на Афродита“.
Моята голяма, очаквана и свръхважна книга е „Яворов. Сюжетите от последните години“ на проф. Михаил Неделчев. Съдбовна работа.
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, литературен историк, професор в Шуменския университет
За мен събитието на 2016 година е недвусмислено: това е огромната монография на Ивайло Знеполски „Как се променят нещата. От инциденти до голямото събитие“. Мащабен исторически и културологичен контекст, задвижен от биографиите на високозначими личности. Респектиращ документален материал, чрез който израстват фундаментални интелектуални жестове. И всичко това разказано без какъвто и да е нюанс на съдене или услужливо съпричастие към каквито и да е конюнктури. Университетът, обществото, държавата са видени като механизми, които се задвижват и драматично се променят чрез идеи и несъгласия, чрез вътрешни търсения и тежки компромиси. Огромен разказ за атмосферата на едно общество, за което едни се борят да го променят, а други наследяват еуфорията и празничните победи наготово.
С подобен интелектуален потенциал е и изследването на Петър-Емил Митев „Българите. Социологически погледи“. Същевременно прочетох и други любопитни неща. Например двете монографии за творчеството на Николай Кънчев – „Името на поезията. Николай Кънчев“ от Пламен Дойнов и „Звезден пратеник. Николай Кънчев и българската поезия“ от Марин Георгиев; „Кръгът Мисъл. В годината на големите литературни юбилеи“ от Михаил Неделчев; „Историческото сравнение – методи и обекти. Към една сравнителна история на комунизма в Източна Европа“.
НИКОЛАЙ АРЕТОВ, литературовед, професор в Института за литература при БАН, гл. редактор на изд. „Кралица Маб“
От книгите, които прочетох, събитието за мен е романът на Момчил Николов „Последната територия“ – все още го смилам, а ми се искаше да напиша нещо за него. Необикновен роман, единствената аналогия, за която се сещам, е… „Кръглата риба“ – друга книга, която преди няколко години ме спечели. Спира ме и доста агресивното му представяне. На скорошния Поетичен Никулден бях впечатлен от майсторския начин, по който Боряна Кацарска представи стиховете си от „Милост към езика“. Двоен конфликт на интереси ми пречи да спомена „Балът на тираните“. Приятна изненада за мен са и стиховете на Андриана Спасова „Сферата на света“.
В литературния живот (или в това, което възприемаме като литературен живот) несъмненото събитие е дебатът около „Литературен вестник“. Опитах се някъде да кажа какво мисля, няма да го повтарям, а и не искам да попадам в капана на лесните формули. Очевидно е обаче, че много неточни неща се казаха, още повече – частично верни. Сполучливо наречената „лайфстайл литература“ например бе видяна не точно там, където са големите й образци. А явлението съществува, набира сили и трябва да бъде осмислено. Съвсем наскоро попаднах на интервю на Венета Райкова, самообявила се за най-продаваната българска писателка през годината. Не изключвам и да е вярно. Е, това вече ще да е лайфстайл в целия му блясък.
ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА, литературен критик, преводач, преподавател в СУ
Българско заглавие – поетичната книга на Пламен Дойнов „Балът на тираните” (ИК Несарт/ Кралица Маб). Преводно: Елена Феранте, „Гениалната приятелка” (Колибри).
ЕМИЛ БАСАТ, литературен критик
Литературните събития на 2016 г. са:
– Симеон Радев „Събития от моето време”- 5, 6 и 7 том, изд. „Захари Стоянов”;
– Цочо Билярски „Руската убийствена политика за българите. Прозренията на нашите народни водители – от Г. С. Раковски до митрополит Методий Кусевич” – том първи, изд. „Анико”;
– Георги Господинов „Там, където не сме”, ИК „Жанет 45”;
– Виктор Франкъл „Човекът в търсене на висш смисъл”, изд. „Хермес”, превод Ангелин Мичев;
– Примо Леви „Периодичната система”, ИК „Жанет 45”, превод Нева Мичева;
– Шандор Марай „Четирите сезона”, изд. „Прозорец”, превод Юлия Крумова;
– Карол Модзелевски „Да яхнем кобилата на историята”, изд. МД „Елиас Канети”, превод Мира Костова;
– Братислав Иванов „История на Япония”, изд. „Изток-Запад”;
– Дария Карапеткова „За PRевода” , изд. „Колибри”.
ВАСИЛ ГЕОРГИЕВ, писател
За мен литературното събитие на 2016 година е Нобеловата награда за литература, която получи Боб Дилън. Тя показва промяната в разбирането за литературата – като хибриден и кратък жанр, видеоклип, песен, максимум сценарий. Нещата, които изискват съсредоточаване за повече от пет минути, само чрез една медия, са старомодни. България не изостава от тенденциите, щом това прави духовното храносмилане по-лесно. Литературата тук става двустишие, тристишие, максимум разказ-виц – идеалното изпълнителско изкуство, за което няма нужда от талант.
ТЕОДОРА ЦАНКОВА, доктор по западноевропейска литература, преводач
Едно от събитията през изминаващата година беше създаването на Къщата за литература и превод, която бързо се утвърждава като важно място в литературния живот в София.
Благодарение на усилия от различни посоки – автори, преводачи, подкрепата на Националния център за книгата, резидентските програми на Къщата за литература и превод – ми се струва, че българската литература започва да присъства по-осезаемо в чужбина, тя се превежда и се забелязва повече. Тук специално искам да откроя превода на Красимир Кавалджиев на „Дилетант“ на Чавдар Мутафов на френски език. У нас преводачите на българска литература на чужди езици като че ли също започват да се ценят повече. Много ми се иска да става въпрос за тенденция.
И накрая няколко разнородни издания, които бих искала да отлича, това са: стихосбирката „Невидима ръка“ от Адам Загаевски в превод на Силвия Борисова, „Процесът“ (Оригиналът) на Кафка в превод на Любомир Илиев, автобиографията на Лойола в превод на Анна Златкова и „Урнопогребение“ на Томас Браун в превод на Владимир Градев.
РАДОСТИН ЖЕЛЕВ, преводач
Появата на български език на сборника с разкази „Итанесиес” на Сигизмунд Кржижановски. Преводът от руски език е на Ася Григорова и Даря Хараланова, редакторът е Даря Хараланова, а издателството е „Аквариус”.
