Разговор на Дейвид Скинър с Марк Лила за тези, които смятат, че „историята е излязла от коритото си“
Да променят света е мечтата на немалко амбициозни личности, но какво да кажем за онези, които искат да спрат промените в него? Които мечтаят за стария ред, съществувал преди 60-те години на XX в. или преди Първата световна война, или дори преди Френската революция?
Марк Лила е професор по културология в Колумбийския университет и един от редовните автори на „New York Review of Books“. В новия си сборник с есета, „Корабокруширалата мисъл: За политическата реакция“, той изследва живота и идеите на различни реакционери, според които последната революция „бележи края на славно пътуване, а не началото на ново“. Неговата галерия от обърнали поглед назад умове се простира от германо-еврейския мислител Франц Розенцвайг до емигрантските философи Лео Щраус и Ерик Фьогелин, и така чак до политическите ислямисти, които мечтаят за възстановяване на халифата.
През 1992 г. Лила получава стипендия от Националния фонд за хуманитарни изследвания на САЩ в подкрепа на преводите на следвоенната политическа теория във Франция за сборник под негово съставителство, озаглавен „Новата френска мисъл“. Неговият интерес към континенталната философия и модерната епоха довежда до книги, посветени на Джамбатиста Вико и мястото на религиозното въображение в съвременната политика. През есента на 2016 г. „New York Review of Books“ преиздаде предходната книга на Лила, „Безразсъдната мисъл: Интелектуалците в политиката“, посветена на опасните отношения между политиката и философията, опирайки се на живота на Мартин Хайдегер, Карл Шмит и др.
Интервюто по-долу е взето по имейла.
HUMANITIES: Какво означава „корабокруширала мисъл“? Защо е корабокруширала?
МАРК ЛИЛА: Една от най-общосподелимите метафори за историята и за времето като цяло е метафората за реката. Времето тече, историята притежава ръкави и т.н. Докато мислех върху този образ, ми хрумна, че някои хора са убедени, че времето ни носи в някаква посока и че единственото, което можем да направим, е да понесем пасивно това пътуване. Помислете върху цикличните теории за историята или дори космологията: светът върви по своя път, стига до разрухата, а след това се възражда отново, за да се завърти целият цикъл отново и отново.
Други хора обаче имат катастрофична концепция за историята: реката си тече, но пък е възможно да излезе от руслото си и вече да не може да се движи в правилната посока. Тя може да потече в корито с плитчини или задръстено от скални късове, където нашият кораб може да заседне или да бъде разбит на парчета. Това според мен е картината на историята, която имат в главите си реакционерите. Те вярват, че в някакъв момент се е случило бедствено събитие, че историята е излязла от коритото си и че този тип общество, в което са живели (или са си представяли, че са живели в него), е станал на парчета. Струва им се, че са изхвърлени на брега, а отломките от всичко онова, което са ценили, са отнесени от течението. Настоящето става непоносимо, такава е и перспективата за бъдещето. Така че те са убедени, че трябва да се направи нещо радикално, за да се възстанови или отвоюва онова, което е било изгубено.
HUMANITIES: Реакционерската вяра, че сме изгубили нещо красиво, може да бъде толкова завладяваща за политическото въображение, колкото и нейната противоположност, революционната идея, че е възможно със скок да се прехвърлим от настоящето в едно по-добро и по-справедливо бъдеще. Защо тогава, както сам отбелязвате, учените пренебрегват реакцията и реакционерите, за да се посветят изцяло на изучаване на революцията и революционерите?
ЛИЛА: Защото повечето западни интелектуалци от Френската революция насам са представители на някаква прогресистка представа за историята. Вярвали са, че в течение на времето нещата просто естествено се подобряват; това е илюзията на XIX век. Или са вярвали, че силите на доброто ще поемат контрола над историята – работниците, Третият свят на клетниците на земята, – и че колкото и мрачни неща да се случват сега, те в крайна сметка ще възтържествуват. Това е илюзията на ХХ век.
В същото време обаче винаги е имало и мощни умове с различни възгледи. Събитията са добивали своята форма и заради силите на съпротивата, макар интелектуалците, когато правят своите предположения за историята, винаги да са имали проблеми с осмислянето на това влияние. Терминът „реакция“ навлиза в европейската политическа мисъл с Монтескьо, който го е взел назаем от Нютон. Точно както действията водят до ответни реакции във физическия свят, така, предполага Монтескьо, подобна поредица от действия и реакции се развива и в политическия живот. „Реакция“ е аналитично понятие. От друга страна, по време на Френската революция то се превръща в негативно понятие, прилагано по отношение на онези, за които се смята, че стоят на пътя на революционния проект и на окончателното щастие на човечеството. От този момент насетне всеки човек или всяко нещо, което не се вписва в нашите планове, е заклеймявано с този етикет.
След това европейските исторически книги приемат един романтичен, героичен разказ, който нанизва на конец серия от революционни събития – 1789-а, 1848-ма, Парижката комуна, 1917-а, – и разглежда периодите от време между тях като угар, време на изчакване и подготовка на почвата за следващия тласък напред. И все пак през XIX век европейските нации по-често и по-дълго време са били управлявани от сили, враждебни на революционната вълна. Имали са си свои собствени мислители с техните собствени дистопични исторически разкази. Сега, след като вече нямаме доверие в прогресистката идея за историята или в силите, които твърдят, че са нейни въплъщения, ние най-накрая сме свободни да забележим, че са съществували и тези несъгласни с революцията мислители и да изучаваме идеите и живота на всички, които имат не по-малка роля за оформянето на съвременния свят, отколкото имат революционерите. Защото те продължават да имат тази роля.
HUMANITIES: Очертавате важна разлика между консервативните и реакционните мислители. Каква е всъщност тя?
ЛИЛА: Консерваторите и либералите спорят за политиката с понятия, свързани с представата за човешка природа, и техният спор всъщност е за правилното отношение между индивидите и обществата. Либералите по традиция имат за отправна точка индивидите, които са надарени с определени права, и размишляват върху легитимността на политическите институции от гледна точка на съгласието с тези права и необходимостта те да бъдат защитавани. Консерваторите имат за отправна точка обществата и наблюдението, че всички ние сме част от тях като подчинени съставки, което води до идеята за задълженията ни, доколкото ние сме защитени и отгледани от тях. Според тях нашите права са плод на уговорка, не са природно дадени, и не са същност на политиката. Същност на политиката са традициите и нормите.
Спорът между революционерите и реакционерите не е за човешката природа. Спорът им е, както съм отбелязвал вече, за природата и посоката на историята. И така, в много отношения консерваторите и реакционерите са противници. Консерваторът вярва, че промяната трябва да се извърши бавно, но че тя е неизбежна. Той може да съжалява какво се е случило в хода на историята, но той не си прави илюзии, че миналото може да бъде възстановено или възродено; нито пък смята, че обществото трябва да бъде преустроено наново според някакъв рационален план, вдъхновен от миналото. Консерваторът смята, че докато обществата се различават едно от друго, човешката природа си остава почти една и съща с течение на времето и че проблемите на политиката са вечни. Реакционерът смята, че историята е променила човешката природа и че едно разумно действие в исторически план може да я възстанови до онова състояние, което тя трябва да притежава.
HUMANITIES: Вие описвате ислямизма като реакционерско движение. Кое го прави такова?
ЛИЛА: Реакционерът, който вярва, че историята дивашки е напуснала коритото си и че настоящето е непоносимо, е изправен пред истински избор, когато става въпрос за политически действия. Един от вариантите, да го наречем варианта на Одисей, е да се опита да се върне у дома – ако реакционерът вярва, че това все още е възможно. Има много течения в ислямизма, някои политически, а други не, но най-радикалните от тях твърдят в своите послания, че ислямът престава да съществува след времето на водача Мохамед и четиримата „правоверни халифи“. Да бъдеш мюсюлманин следователно означава да станеш мюсюлманин отново, което пък означава да се бориш за свалянето на сегашните управници на уж мюсюлманските страни и за повторното налагане на шариата, което при най-добрите обстоятелства би означавало и с нов халиф.
Друг вариант, да го наречем варианта на Еней, е да се признае, че миналото е минало и че не може вече да се възстанови – не повече от възможността да се възстанови Троя след Троянската война. И така същността на миналото трябва да бъде посята в бъдещето, когато тя ще даде началото на нова, великолепна и завладяваща сила, която ще доведе до преодоляването на поквареното настояще и до създаването на бъдеще, толкова лъчезарно, колкото прекрасното минало. Това е духът на фашизма.
HUMANITIES: Специализирали сте се в нещо като портретно есе за политически мислители. Вашите есета са силно биографични и обсъждащи идеи, тоест вие използвате, поне според мен, жанрова формула в духа на съвременните списания, а не толкова в духа на класическите книги с портрети. И се получават изненади, когато приложите този жанр към някои много сложни фигури. Какво като писател и историк на идеите повече ви предлага биографичното есе в сравнение с по-академичния или аналитичен стил на писане?
ЛИЛА: Колкото повече остарявам, толкова по-малко ме интересуват проблемите на чисто политическата теория и все повече съм погълнат от въпросите на политическата психология. Разликата между тях не винаги е съществувала. Платон, Аристотел, Монтен, Хобс, Русо и Токвил са майстори психолози, които разбират, че политиката е арена, в която принципите се сблъскват с човешките страсти и взаимно се променят едни други. През XIX век този подход към политиката е засенчен от историзма, а през XX век – от моралната философия.
Жанрът на портретното есе ми дава възможност да изследвам взаимодействието между политическите идеи и човешките страсти на самите интелектуалци. И както показва опитът ми, там винаги има късо съединение – и в повечето случаи, това е ключът към разбирането както на съответния мислител, така и на вероятните последици от прилагането на неговите идеи в политиката. Може да научите безкрайно повече за политиката, като прочетете Исая Бърлин, отколкото Джон Ролс. Ще ми се да мисля, че по мой си скромен начин съм допринесъл традицията на Бърлин да се запази жива.
Превод от английски: ГАНИ РАДЕВ
HUMANITIES, Winter 2017, Volume 38, Number 1
