Книгата на акад. Иван Радев „Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него“ представя разгърнат портрет на големия критик, запомнен в литературния пейзаж на 20. век като автор на прекрасни студии за българската литература, но особено като легендарния редактор на списание „Златорог“, поставило мярата на елитарния литературен вкус. Макар и в постмодерното време понятието „вкус“ да е с негативен знак заради неговата неустановеност, то в днешното време с разбъркани или липсващи ценности все повече се появява нуждата от елитарно законодателство. „Вкус“ и „елит“ могат да се обявят за неясни и субективни, но могат и да станат ясни чрез политиката на издание, личност, позиция. В този смисъл усилията на Владимир Василев „(…) да събере значителните писателски сили, да възстанови художествените критерии и да продължи в здравите (както тогава се казваше) традиции на българската литература…“, списанието да не „се поставя под знака на една литературна школа или на едно политическо течение“ липсват днес, защото всеки образцов списък на националната литература, колкото и да е субективен, е опит за естетическа дисциплина. „Златорог“ е с ранга на канон, а законодателят редактор обединява различията, щамповани с печат „българско“.
Повече документална отколкото интерпретативна, преобладаващо социологическа в сравнение с литературни обзори, книгата на Иван Радев предлага и пропуснати щрихи в портрета на Владимир Василев, както и допълва моралния му облик. Неравната съдба на критика е разкрита чрез живота му по време на социализма, чрез маргинализирането му и униженията. „Кой се страхува от Владимир Василев?“ е тезата на автора и в биографичните примери е заложена болката от одържавения литературен партизанлък. Низвергнат от официалните пространства, „поучаван“ от кого ли не, даже и в тайните дебри на дневниците Владимир Василев е предпазливо тълкуван, разбиран и представян: „Грешките на Вл. Василев са известни, познати са и неговите лични слабости – и все пак твърде много придирчиви се оказахме към него до последните дни от живота му“ (Петър Динеков). Дискурсът на Радев проследява именно сюжета на „грешките“ – по време на социализма. Той е определено социологично-литературен, а не литературен. Обвинен в съпричастие с „чистото изкуство“, Владимир Василев прави мъчителни опити да се впише в социалистическото общество не за друго, а за да добие отново сцената. Компромиси на отчаянието и на дълбоката обида, неговите жестове (три политически статии и няколко човешки молби) са горестни факти на „покаянието“, които Иван Радев концентрирано обобщава: „(…) Владимир Василев не е дал път на нито един жест на съпротива срещу новата власт, с изключение може би на отделни реплики в някои от частните си разговори“. Ясно е показано, че примирението е вътрешно емигрантство, единствена възможност да се съхрани собственото достойнство. Прочее идеята за елит в изкуството при именития критик не е в романтическия смисъл за гения, а в либералния събирателен поглед на видим литературен стандарт. Събират се в едно различни естетически почерци, всеки един от които бъдещето „ще изхвърли“ като вписан в националния канон. Идеята за елит в литературата е нищо повече от идеята за образцова национална литература, като национално значи българско. Значи автори, родени и живели в България, значи, че географската територия е превърната в духовна. Това до голяма степен определя усещането за идентитет, представящо и до ден днешен „Златорог“ като канон, образцова листа, вечност на българската литературна идея.
Особен интерес представляват поместените вътрешни издателски рецензии на Владимир Василев, възлагани му почти по милост. Силно развити като жанр по времето на социализма, тези рецензии в голяма степен свидетелстват за конюнктури, поръчкови думи, чрез които се отстраняват неудобни книги, разобличават се „отклонили се“ автори, бди се казионното чувство за литература да не бъде скандално пробито. На Владимир Василев не са възлагани особено важни книги, такива, които са скандал в лоното на тогавашния литературен процес или са просто неоспоримо слепване с официозни и одържавени литературни тенденции. В неговия обсег влизат доста посредствени автори и книги, и това е добре за социалното му съхранение. Защото критикът не може да преодолее чувството си за естетически стандарт. Неговият анализ ляга върху подробно проследените сюжети, от които се очакват значителни житейски идеи. Чувството му за хумор снизходително отсява наивитета и маниащината от истинските литературни факти. „Естетическата му цензура“ продължава да работи с оглед на идеята за литературна константност, застинала в завършени образци на родната традиция.
Иван Радев акцентува върху онези натрапчиви качества на „литературния“ Владимир Василев, които го представят като една от най-дълбоките индивидуалности в културния ни живот. Критикът ползва сочен, нестандартен и неакадемичен език в своите статии. Спонтанният му натюрел го тласка към интуитивно-емоционално овладяване на художественото, но в огромна дълбочина. Един от малкото примери, при които интуиция означава безпогрешно знание. Така понятието „вкус“ тук става ясно именно чрез разпознаването на образцовия факт и превръщането му в канон. Оценката на Иван Радев е точна: „Но това не значи да се изживява като ученик и следовник на проф. д-р Кр. Кръстев в усилията му да „венчае“ критиката с философията чрез набор от чужда терминология и тежкодостъпни фрази-периоди… Важна преграда пред тази опасност са неговият характер и темперамент с емоционално-психологическата си устроеност, с видимата си склонност към естественото, предметното, конкретното“.
„Литературният“ Владимир Василев говори не само с живота си, но и със смъртта си. Неговото погребение и до днес не е особено ясно с това колко души и кой е присъствал. Още приживе превърнал се в тайна легенда, неговата фигура е съпровождана и от страх от социалистическата власт, която го е заклеймила като „чужд“. Финалът на Иван-Радевата книга е само фактология около погребението, но и тя зазвучава като морални портрети на много хора, обичащи литературата, но страхуващи се да я подкрепят чрез един от най-ярките й представители.
„Низвергнатият Владимир Василев“ има посвещение: „В памет на Симеон Султанов – критика, неуспял да осъществи по-добрия вариант на тази книга“. Самият Симеон Султанов многократно влиза в ролята на герой в онези времена, имайки дълбока морална и естетическа страст към делото на низвергнатия по социализма критик. Тази задочна кореспонденция вписва фигурата на Владимир Василев в дълбочинна традиция и я вижда не само в триадата „апогей – несправедлива жертва – възкресен в справедливо общество“. Малцина днес се подвеждат от подобни елементарни формули. Съдбата на талантливия човек никога не е била лека и диалогът със Симеон-Султановата емоция е почтително доказателство за това, че забравата на истинските факти в литературата е временна съдба. Книгата на Иван Радев е не толкова възкресение, колкото затвърждаване образа на един от големите мъже в културата ни, показал чрез съдбата си, че страданието и забравата често са закономерният път към истинското откривателство на дълбочината на стореното.
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА
Иван Радев, „Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него“. Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов”, С., 2016, 286 с., 12 лв.
