Погледът зад обектива преплита съдбата на фотографската фамилия Карастоянови – бащата Анастас (1822-1880) и синовете му Иван (1853-1922) и Димитър (1856-1919) с много значителни епизоди в нашата история в продължение на дълъг период от време. Христоматийно познати портрети на емблематични личности са останали до днес благодарение на Анастас Карастоянов – на Раковски, Левски, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Стефан Караджа… и на синовете му Иван и Димитър Карастоянови, които фотографират Алеко Константинов, Иван Вазов, Петко и Пенчо Славейкови, Мара Белчева, Яворов, Мина Тодорова, Лора Каравелова, Петко Каравелов, Стефан Стамболов, княз Александър Батенберг, Иван Шишманов, Адриана Будевска и още много държавници, бунтовници, революционери, интелектуалци, художници, поети, артисти…
Парадоксът на отминаването и завръщането е запечатан във фотографията, която съхранява момента като неизменен. Всеки миг е безвъзвратно загубен и всеки спомен е новороден.
Началото. Карастоян
Името на фамилия Карастоянови идва от предшественика Карастоян, роден около 1750 г. в Самоков, когато този планински район на югозападна България бил непрестанно нападан и плячкосван от кърджалийски орди, еничари и черкези. Мъжете от града – българи и турци, се обединили в опълченска дружина, за да отбраняват града и семействата си. „В тези сражения изпъкват неколцина храбреци, като „капитан“ Ангел, Лало Бюлкюбаша и Кара Стоян, баща на първия български печатар Карастоянов, загинал в боя. Народът не закъснява да съчини и песни за тези юнаци“[1]. По това време синът на Карастоян Никола бил на шестнадесет години.
Никола
Още като малък баща му го завел да учи в Рилския манастир. „Колко време е прекарал Никола Карастоянов в Рилския манастир не се знае. След убийството на баща му при разпра с нападналите Самоков кърджалии той останал без издръжка. Тогава бил принуден да работи в манастирската книговезница, за да може да продължи учението си. Има основание да се допуска, че е бил един измежду първите ученици. Малкото запазени от него писма са писани с прекрасен полуустав, минаващ в бързопис. С такова писмо са писани и рилските ръкописни книги от края на XVIII в. Изглежда, че тъкмо това умение на младия Карастоянов да чертае ясно, четливо и стройно буквите на кирилицата е използвано в манастирската книговезнца.“[2]
Никола Карастоянов става даскал, за да издържа семейството си. При едно пътуване до Белград купува типографска печатарската преса. Разглобява я и я пренася през границата в каруца, покрита с чаркове за тъкачни станове, тъй като по това време не е разрешено в България да се печатат и издават книги. Инсталира я в мазето на къщата си и започва да печата тайно и сам да разпространява книгите си, обикаляйки села и градове, панаири и манастири. „При отпечатването и при пренасянето на книгите той е срещал редица трудности. /…/ Прави постъпки пред турските власти да получи разрешение за печатане на книги, ангажирва и ходатаи, но разрешение не получава. Едва през 1846 г. успява да издействува от самоковския митрополит разрешение за отпечатване на религиозни книги.“[3]
Анастас
Никола взел на работа при себе си сина си Анастас. „Изданията на Самоковската печатница далеч превъзхождат изданията на Солунската печатница. /…/ Печатницта на Карастоянов е разполагала с шрифт, изработен със завидна за времето си букволеярска технка и с големи графични предимства. Безупречни са словослагателската и печатарската техника на Карастоянов. /…/ Към всичко това ще трябва да се прибавят и големите дарби на Анастас като гравьор, илюстратор и художествен оформител, ненадминат майстор на българската книга преди Освобождението. Тия негови качества принудили баща му да го обяви официално за съдружник. В печатаното през 1856 г. „Началное учение“ е отбелязана фирмата на печатницата: „Типографiа Н. Карастояновича и сына его Анастасiа в Самоков“.[4]
През 1862 г. Анастас Карастоянов заминава за Белград и купува за печатницата на баща си граждански шрифтове, необходими за отпечатване на книги със светско съдържание. По същото време избухва бунт срещу турския гарнизон в крепостта. Турците бомбардират града, а сърбите щурмуват крепостта. В тези сражения участва и българската легия на Раковски, Левски и Стефан Караджа проявяват забележителна смелост. В хаоса на събитията са разпилени и разграбени материалите, които Анастас е купил за печатницата. Останал без средства в чуждата столица, той се хваща на работа в една работилница, където реже печати от пиринч, за да възстанови загубата и да спечли пари за обратния път. Така случайно се запознава с българина Анастас Йованович от Враца, тогава управител на двореца на княз Михайло Обренович. Макар и официално известен като сръбски фотограф, Анастас Йованович (1877-1899) е българин по произход и в началото на творческия си път се подписва като български фотограф. Роден в семейство на преселници, още като малък Анастас попаднал в откритата през 1832 г. в Белград печатница с букволеярна. Изобретил метални букви на кирилица, с които печатницата не разполагала, това спомогнало за издаването на първия сръбски буквар. Княз Милош Обренович го изпратил на обучение във Виена. През същата 1839 г. Дагер направил голямото си откритие. Йованович видял фотографиите му във Виена и се вдъхновил от това ново изкуство. Снабдил се със собствена Дагерова камера и направил своите първи снимки. Оптикът Прокеш организирал негова фотоизложба във Виена. През 1858 г. княз Михайло поканил Анастас Йованович да се върне в Белград и го назначил на високия пост хофмайстер – „управител на двора княжеского“.
В този период той се среща с българския си съименник Анастас Карастоянов. Йованович запознава Анастас с усторойството на фотокамерата си модел Voigtländer, която купил във Виена през 1841 г., научава го как се работи с нея. Самият процес на снимане „дагеротипия“ изисква експозиция от 10 до 30 минути. Това продължително време за заснемане се дължало на ниската светлосила на обектива с бленда 1:14. Първоначално Йованович работел с камера Voigtländer, но с обектив Petzval. Изображението се получавало върху метална пластина, но от нея не било възможно да се извади позитивно копие. По-късно той си набавил за камерата Voigtländer обектив на Voigtländer, който се монтирал в камера с мях. Изображението се запечатвало върху плака, покрита с фоточувствителен колоиден разтвор. Така след обработка на плаката той започва да копира многобройни позитивни изображения. „А. Йованович урежда в една от стаите на двореца фотоателие, където Карастоянов започва опитите си. Благодарение на голямата си изобразителна култура и на художническите си дарби скоро постига успехи и става придворен фотограф.
След като се установява в Белград Анастас взима при себе си съпругата си Виктория и децата си Мариола, Иван, Димитър и Анка. По това време той посещава редовно кръчмата „Код српске круне“, където се събира българската емиграция. Сближава се с момчетата от Втората легия, съчувства им, когато политическата ситуация в страната се преобръща и отритнати, изгубили надежда, те скитат бездомни и гладни в чуждия град. Дава им подслон и прехрана в своя дом. „В началото на 1867 г. в хотел „Српска круна“ – център на революционната емиграция в Белград, се възобновява българкият комитет под председателството на Каравелов. Веднага след това с оглед на по-голяма конспиративност седалището на комитета се премества в къщата на фотографа-революционер Анастас Карастоянов (пристройки от нея съществуват и досега до Съборната църква в Белград). (…) В гостоприемния дом на Карастоянов живее и един странен монах (известен като Мертирие), който по поръка на комитета кръстосва България с агитаторска и разузнавателна цел. Пак тук пристигат и се срещат пратеници на чети от различни краища на България. Живеят на квартира Левски, Ангел Кънчев, Панайот Хитов и дядо Илю (…) През 1867 г. в Белград се създават български въоръжени отряди. В така наречената Артилерийска школа, в която се подготвяли сръбски кадрови офицери, са приети и около 200 българи доброволци и са обучавани в теоретични и практически занятия (стрелба, фехтовка, езда) военни правила.“[5]
Сръбският княз вижда в българските доброволци подкрепа за предстоящите военни действия и възлага обучението им на сръбски офицери. В новата легия постъпват оцелели членове от четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, младежи, прехвърлили се от България, както и от българската емиграция в Румъния. Поради обрат в политическите интереси на Сърбия, войната с Турция не е обявена. Втората българска легия става ненужна на белградското правителство и през 1868 г. е разпусната, а участниците в нея – изгонени от Сърбия. В същата година е убит княз Михайло Обренович. Анастас вече не е придворен фотограф.
По същото време Анастас Карастоянов фотографира Левски по негово желание „ходящ“ – с решително изражение, в четническа униформа, с пушка в едната ръка и сабя в другата. Камерата го е уловила в крачка. Ако приемем, че това е първият запечатан момент на човешка фигура в движение в българската фотография, той отразява тази първа крачка като жест, който нарушава статичната поза на многовековно полусънно състояние. Един човек започва да крачи за първи път след десетилетия сън…
По време на тези събития големият син на Анастас, Иван, е около тринадесетгодишен. Повлиян от патриотичния патос, обхванал и гостите, и обитателите на дома, той настоява да бъде фотографиран в облекло на четник. Фотографията напомня тази на Левски – същата поза, ръката на дръжката на сабята, същият калпак с лъвчето, сериозното и решително изражение… същият килим, същият парапет зад фигурата.
„В репортажно-реалистичен стил са и снимките, подписани от Стоянович, които слагат началото на първата официална репортажна фотография. Възможността да опита този раздел на фотографията му се отдава по време на честването на 50 години от Второто сръбско въстание през 1865. Фотографирането на хора в движение по това време е било голям, почти нерешим проблем, който често е обезкуражавал фотографа. (…) Стоянович прави репортажни снимки и от други събития; изтеглянето на турските войски от крепостта в Белград (1867), заминаването на княз Михаил на посещение при султана в Цариград (1867) и в Сръбско-турската война (1876). С тези си снимки той е определен от изследователите на сръбската фотография като първия сръбски фоторепортер.“[6]
Вестта, че руският цар Александър II е обявил с манифест война на Турската империя през април 1877 г. събужда отново надеждите на българите в Сърбия. Анастас и семейството му следят новините със затаен дъх. „Когато се обявява освободителната война, още в първите дни Анастас Карастоянов, въпреки завидното си положение на най-добър фотограф, напуска Белград и се озовава със сина си Иван в Свищов, за да помогне на своя народ. Той вече е в по-напреднала възраст (55 г.), за да участвува като боец, но пише на Марин Дринов, тогава на служба при руската главна квартира, че желае да замине на бойното поле и да работи като военен фотограф заедно със сина си. Готов е да снима Плевенските укрепления и други обекти, снабден е с „добри апарати“, а синът му „добър фотограф е учил в Белград и е бил в Австрия, разговаря добре немски и доволно французки.“[7] За съжаление, отговорът от Марин Дринов, е отрицателен. Застъпничеството му е отхвърлено от руското главнокомандване с мотив, че имат вече руски и румънски фотографи и не искат български.
През пролетта на 1878 г. Анастас Карастоянов се установява на постоянно местожителство в София и открива голямо фотографско ателие на улица „Самоковска“[8]. Междувременно са починали голямата му дъщеря и жена му, Анастас е съсипан от мъка по тях. Семейството вече се състои от баща, двама синове фотографи, Иван и Димитър, и най-малката дъщеря Анка. Две години след това, през 1880 г., Анастас умира на 58 години.
(със съкращения)
АННА ТОПАЛДЖИКОВА
правнучка на фотографа Иван Карастоянов
Цялата статия може да прочетете в Годишник на НАТФИЗ, 2016, който предстои да излезе от печат.
[1]* Текстът е част от изследване, документална основа за книга, в която историческият разказ се движи едновременно в две полета – на фактологията и на фикцията.
Христофоров, Асен. Самоков. Исторически очерк. София: Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт, 1962, с. 30.
[2] Атанасов, Петър. Начало на българското книгопечатане, Наука и изкуство, С., 1959, с. 157.
[3] Василев, Марин. „Поява и развитие на книгопечатането в България“. – сп. „Полиграфия“, 2011.
[4] Атанасов, П. Начало на българското книгопечатане, с. 210.
[5] Боев, Петър. Фотографското изкуство в България (1856 – 1944), изд. „Септември“, С., 1983, с. 21-22.
[6] Галибов, Зафер. Светлописи (под печат), с. 36-37.
[7] Боев, П. Фотографското изкуство…, с. 24-25.
[8] Сега ул. „Гр. Игнатиев“ – ъгъла с пл. „Славейков“, някога там беше кино „Култура“ и до него – фотографско ателие.
