В творческата дейност на Катя Петрова като режисьор могат да бъдат отграничени две посоки, които, в зависимост от степента на обобщение на сценичните образи, са насочени или само към възрастната публика, или са от типа на т.нар. „семейни представления“. За първата примери са „Цар Шушумига“ от Константин Илиев (2010), „Автобиография“ по Нушич (2011), „Бурята“ по Шекспир (2013), „Колекционерката“ от Радослав Чичев (2014), „Семейство Замза“ по Кафка (2015), а за втората – „Ние, врабчетата“ от Радичков (2002), „История за Чайка и банда котараци“ по Сепулведа (2008), „Приказка за скитника-крал“ по Чапек (2012). Напоследък прави впечатление, че режисьорката се насочва към текстове, любопитни за деца и младежи, фокусирани върху сериозни теми, касаещи предизвикателствата пред детето в процеса на израстването, осъзнаването на идентичността и трансформацията във възрастен. През сезон „2016/2017 репертоарите на няколко столични театъра се обогатиха с нейни представления, които препотвърждават необходимостта от внимание към именно тази театрална публика. В Столичен куклен театър се състоя премиерата на „Хуан Дариен – момчето тигър“ по латиноамериканския автор Орасио Кирога, в театър „София“ се играе „Роня, дъщерята на разбойника“ по Астрид Линдгрен, а „Светулки“ по пиесата на Андрей Филипов е най-новият й спектакъл в Театър 199.
Едва ли ще бъде пресилено ако кажем, че Катя Петрова е сред онези български режисьори, които целенасочено обогатяват българския сценичен репертоар с нови, непоставяни български или чужди текстове. Доколкото специфичният й подход към драматургията предполага тя да създава от недраматургични текстове сценарии за спектаклите, на които е режисьор, „Светулки“ е от малкото изключения, защото е по текст на написана още през 2013 г. детска пиеса от драматурга Андрей Филипов.
Сюжетът за две деца, поведени на околозвездно пътешествие от родената в лотос Светулка със странно име, дошла на Земята от планетата Тралфамадотус, е всъщност история-метафора за пътя, чрез който те заедно откриват красотата и вълшебството на непознатото и далечното (звездите), опознават света (запознават се с планетите) и се доближават до метафизичния свят отвъд познатото (тайните на Космоса). За най-малките зрители е радостта от визуалната зрелищност в играта на светлините, които се появяват ненадейно около персонажите, изникват в ръцете им, обгръщат ги, движат се в неочаквана светлинна феерия, която оставя без дъх. Същевременно по-големите деца откриват смисъл в ненатрапващия се образователен елемент и в по-абстрактните препратки към субективността и относителността на живота и погледа към него, когато се смени перспективата. Важно послание на текста, предадено и чрез театралната игра, е идеята за неразрушимите „вечни“ детски приятелства. Това е подсказано още в експозицията на спектакъла, която започва като детско забавление между четирима приятели, разпределящи си роли в игра, от която започва същинското приключение. Така четиримата персонажи стават герои на собственото си въображение, в което малките Филип и Мая наблюдават небесни явления и попадат в изключително звездно приключение, подведени от Разказвач вълшебник и странна говореща Светулка.
В „Светулки“ участват актьорите Анна Валерия Гостанян, Велислава Маринкова, Ангел Калев и Любомир Желев, музиката е на Христо Йоцов, а сценографията – на Петя Караджова – екип, добре познат от предишен съвместен успешен проект – „Семейство Замза“, играещ се в момента на сцената на Театрална работилница „Сфумато“ и отличен с няколко номинации и награди „Икар” на Съюза на артистите в България. Като режисьор от школата на Юлия Огнянова Катя Петрова следва принципите й на работа при изграждане на структурата на спектакъла, текстовата и визуална основа и разгръщането на актьорския потенциал, а именно етюдност при създаване на сцените, въображение и „добре изчислена свобода на импровизация“, което дава и същинската витална лекота на сценичния разказ и в „Светулки“. В голяма степен „магичността“ на необозримото е пресъздадена и чрез находчивата сценография на Петя Караджова, която изненадва с необичайната извънземна кукла-светулка и двата вида кукли на децата – едните големи, колкото човешки деца (в реалната встъпителна история) и други – много по-малки, които сменят мащаба при пътешествието в огромното необятно космическо пространство, когато Светулката се оказва много по-голяма от тях. Трансформацията на куклите и актьорските въплъщения, специфичните и оригинални театрални търсения на художника и режисьора създават от онова недоизказано, но податливо на визуализация театрално пространство забавни, живи, смешни, облени в светлини и контрасти образи, провокиращи полета на детското въображение. Смисъл, който създателите на спектакъла, определят така: „…има полет над Земята. Но също онзи полет – на сърцето и душата. Там, където всеки може да е дълбоко щастлив, в световете на фантазията и на истинската близост”.
ЗОРНИЦА КАМЕНОВА
