Албена Тагарева
„АВЕНЮ Q“
Мюзикъл за възрастни
Музика и стихове: Робърт Лопес и Джеф Маркс, либрето: Джеф Уити, по оригинална идея на Робърт Лопес и Джеф Маркс, превод: Любов Костова, превод на песните: Десислава Софранова, постановка и режисура: Уест Хайлър (САЩ), Петър Кауков, музикален ръководител: Роберта, кастинг: Шели Бътлър (САЩ), сценография и костюми: Ивайло Николов, кукли: Димитър Димитров, хореография и художествено осветление: Росен Михайлов, тонрежисьор – Данаил Данаилов-Дидо
Участват: Камен Асенов, Венцислава Асенова, Цветелин Павлов, Лилия Гелева, Георги Георгиев-Антика, Павлета Семова, Мила Люцканова, Ангел Николов (пиано)
Със специалното участие на Рафи Бохосян в ролята на Гари Колман!
Премиера 15 и 16 февруари 2017
Запазената марка на Бродуей – мюзикълът, се пренася и на българската сцена с едно от своите антиклишета – ироничният „Авеню Q”. Мястото е Столичният куклен театър – необичайно пространство за мюзикъл, още повече за възрастни. Именно тук обаче спектакълът „открива” своите страхотни актьори, които освен таланта за работа с кукли, показват завидни певчески умения и нестихващ ентусиазъм, благодарение на който преминаха през двегодишния процес на създаването на „Авеню Q”. През зимата на 2015 г. точно Столичният куклен театър беше домакин на първия по рода си уъркшоп, който имаше за цел да въведе българските актьори в техниките на американския мюзикъл. Те са специфични и комплексни и изискват от артистите освен да могат да пеят добре, но също така да надграждат емоционалните състояния така, че диалогът неусетно да прелива в песен, и всичко това се комбинира с движението и танца. За което през 2016 г. се проведе следващ етап от този процес, където отново в уъркшоп с американски преподаватели артистите се впуснаха в изследване на няколко популярни танцови практики. Този процес протече благодарение на усилията на различни организации, които подкрепяха фазите на този дълъг процес и помогнаха за това актьорите да работят с професионалисти от Бродуей. В резултат на това българските зрители могат да се насладят на една цялостна и хомогенна продукция. Мюзикълът е изключително добре намерена смесица между мъпет шоуто „Улица Сезам” и жива актьорска игра, където всеки е малко расист, малко отчаян, но и малко оптимист.
„Авеню Q” е онази крайна улица, намираща се малко преди покрайнините – малко преди края на азбуката. Не при най-бедните и необразованите, а при обикновените образовани млади хора, току-що завършили образованието си, които наемат първото си самостоятелно жилище и се впускат с оптимизъм в търсене на смисъла от съществуването. На вид банална история, която често виждаме в американските сериали и комедии. Тук обаче още от самото начало авторите се захващат да елиминират клишетата и да извадят на повърхността действителността. Американската мечта е хвърлена в кофата, езикът е далеч от книжовната норма, а полираното благоприличие е критично иронизирано. „Авеню Q” говори за това, че животът си тече, докато ние се ограждаме с добре звучащи фрази, които обаче са кухи, прикриващи истинските мисли и чувства. Мюзикълът поглежда с голяма доза чувство за хумор към нещата от ежедневието ни, които ни затормозяват и пречат да покажем истинските си емоции. Нарича ги с истинските им имена и не се опитва да прикрива рошавата и грубовата истина, колкото и нецензурна да е тя.
Постановката на „Авеню Q” на българска сцена е дело на американско-българския режисьорски тандем Уест Хайлър и Петър Кауков. Гостът е с опит на Бродуей, но спектакълът не е пренос на заучени формули, а напротив, потърсена е актуалността, която текстът има в българския контекст. Двамата режисьори са използвали утвърдената в Щатите практика в създаването на мюзикъли и са я насложили върху опита и професионализма на актьорите, които, от своя страна, са с различни профили – кукленици, драматични актьори и попизпълнител. Без съмнение овладяването на един толкова разнороден състав е било особено предизвикателство пред режисьорския тандем. Присъствието на Рафи Бохосян внася точната доза блясък в цялата продукция не защото е популярен изпълнител, а заради непринуденото му превъплъщение в реалната личност Гари Колман – бивша телевизионна звезда, преждевременно залязла, но проблясваща в ежедневието на една жилищна сграда. Тук идва и първият адаптиран за българската ситуация момент от оригиналния мюзикъл. Иронизирането на политическата коректност и расовата толерантност в българския театрален контекст се оказва една много сложна задача. Докато в САЩ хетерогенността на обществото благоприятства за това артистите да имат различен цвят на кожата, то в нашата действителност това е трудно осъществимо. Режисьорите са излезли от положението с леко намигване към арменските корени на изпълнителя. Подобен е подходът и за ролята на Бъдни Вечер (азиатка, преследваща американската мечта), изиграна от Павлета Семова, напомняща външно до известна степен на азиатка. Тази близост между зададените персонажи и натюрела на изпълнителите е един от ключовете за елиминиране на бутафорията.
Впечатление прави абсолютно хомогенната и равностойна игра на всеки един в състава. С комплексната материя на мюзикъла актьорите се справят изключително добре. На сцената виждаме само 8 изпълнители, които през цялото време умело преливат от образ в образ до момента, в който един актьор (Цветелин Павлов) въплъщава цели 3 персонажа.
В състава влизат още Лилия Гелева и Мила Люцканова, две актриси, които за първи път виждаме на сцената с кукли в ръце. Те изпълняват всички малки роли в мюзикъла и освен това участват във воденето на някои от по-сложните и големи кукли като Треки Монстър например – чудовището, което печели симпатиите на публиката още с първото си появяване на сцената. Грубоват и добродушен, куклата напълно оживява пред нас, актьорът успява да й вдъхне живот чрез всяко едно малко движение.
Главните роли се изпълняват от Камен Асенов и Венцислава Асенова – Принстън и Кейт Монстър, младеж и монстърка, които откриват любовта и призванието си с помощта на своите приятели и след преодоляването на трудностите. Освен че предават своите емоции на куклите, които са първият план на спектакъла, артистите провеждат и втори – на живата актьорска игра. Това степенуване придава динамика и ритъм на спектакъла и подсилва комедийните и иронични моменти. Те не са оставени единствено на текста, а са разиграни като противопоставяния между живия актьор и неговото по-истинско и откровено Аз – куклата.
Именно тази игра между двете проявления на актьорите е в основата на ироничните заигравания с политическата коректност. Монстъри, тъмнокожи, азиатци и разбира се, белите осмиват нелепите ситуации, в които изпадат всеки ден по единствената причина, че биха могли да засегнат някого, когато нарекат нещата с истинските им имена. Това се случва с изключително чувство за хумор, а политически некоректните шеги се обръщат и към самите нас и ни поставят пред въпроса за начина, по който се отнасяме към хората.
„Авеню Q” се появява в правилния момент в нашата софийска (българска) действителност. Във време, в което обществото ни от хомогенно по цвят започва да придобива все повече оттенъци. Това е процес, неминуемо съпроводен с трусове, на които сме свидетели ежедневно напоследък и към които следва да намерим подход. Отговорът, който идва от сцената, е да приемем тази промяна, вместо да се затваряме и консервираме.
