Оуен Макнами
Оуен Макнами (1961) е роден в гр. Килкийл, графство Даун. Известен е със солидната фактологическа основа на произведенията си. Романите на Макнами включват високо оценения от критиката Resurrection Man (1994) („Възкресителят“, 2001), по който той пише и сценарий за едноименния филм от 1997 г., The Blue Tango (2001), включен в дългия списък за наградата „Букър“ за 2000 г., The Ultras (2004), Blue Is the Night (2014), удостоен с наградата Ирландски роман за 2015 г. на „Кери Груп“, и най-новия 12.23: Paris, 31st August 1997 за последните дни на Даяна Спенсър.
Небето над Тайгърс Бей беше мътно като мляко. Беше облачно и топло. Жегата продължаваше вече седмица, а миризмата на гниеща конска плът и лъвски изпражнения полепваше по ръждивите на цвят тухли на къщите, обвиваше телефонните жици и промушваше вонящи пръсти през дупките на грубо заварената телена мрежа, която покриваше прозорците на магазина на ъгъла.
Гъс Фъргюсън излезе отвътре, стиснал два комикса и пакетче сладко шумящо прахче. Без да обръща внимание на миризмата, той отвори комикса на перваза на магазина и натопи лакрицовата близалка в шербета. „Горският лекар – прочете той – подкара с пълна газ своя раиран като зебра джип през храсталака. Беше в надпревара с времето, но докторът наби спирачките и зяпна благоговейно, когато приматът се запремята от лапа на лапа към върха на най-високото дърво на континента“. Гъс Фъргюсън прикри с ръка очите си и вдигна поглед към извисяващия се стълб на пристанищния кран зад къщите. Маймуната изрева и се заудря в гърдите.
Заради миризмата госпожа ДоркъсУилсън от номер 72 бе отворила телефонния указател и си отбелязваше номерата на полицията и градската зоологическа градина.
Миризмата обаче не смущаваше лъва, тъй като в безпределното му съзнание всичко беше лъв. Миризмата, човекът, който му носеше месото, квадратното дворче три на три метра, където той беше лъв и само лъв, улицата, градът, небето бяха безкраен лъв без хоризонт, мозъкът на костите му.
Бък Спенс работеше на доковете. Беше кротък човек, който гледаше лъв в задния си двор от толкова години, че споменът за произхода на звяра беше вече заличен. Вероятно беше дошъл с някой от големите африкански товарни кораби, чиито трюмове бленуваха под зелената тежест на африканските банани.
Всяка съботна сутрин до тротоара пред номер 70 спираше микробус от кланицата. Шофьорът винаги беше облечен в мушама. Бък Спенс му помагаше да разтовари големи късове конско месо, които двамата нарамваха и понасяха по тесния коридор, който водеше от входа на къщата на номер 70 до вътрешността, и ги струпваха в ъгъла на задната кухня. Докато работеха, Бък Спенсър се оплакваше от теглото, от цената или пък от кръвта, която се стичаше по мазната повърхност на месото и сплъстяваше нишките на килима в корава четина.
Всеки съботен следобед Бък Спенс разхождаше лъва до края на улицата и обратно, главата му беше почти на едно ниво с вълнообразната става на лъвската холка, а отражението на улицата се сбираше в голямата кафеникава като мангуста окръжност на лъвското око. Всеки съботен следобед госпожа Доркъс Уилсън ги наблюдаваше с нарастваща горчивина. Тя не одобряваше лъвовете. Нейният двор беше отделен от този на Бък Спенс само със зид от сгуриени тухли с телена мрежа най-отгоре. Беше търпяла лъвските косми, които проникваха през мрежата и попадаха в къщата, където възбуждаха алергията на съпруга й, но този път нещата бяха стигнали твърде далеч.
Въпреки жегата тя облече палтото си от туид с кожени копчета, преди да излезе на улицата, за да почука на вратата на номер 70.
Бък Спенс отвори. Зад гърба му нахлу миризмата от коридора – тътен от кървища и жили.
– Вадиш ми душата с вонята на проклетата котка – осведоми го тя.
– Смърди ужасно – съгласи се Бък Спенс, – пък и всичко ми ошушка.
– Моят Уилфред се тревожи – продължи тя объркана, – цялата улица смята, че нямаш глава.
– И не трябва да имам глава – съгласи се мрачно Бък, – лъвът е непредвидим. Замахне с лапа и те изкорми. Живея в постоянна опасност.
Устата на госпожа Доркъс Уилсън, вече свита от годините, се стегна от напрежение и доби вид на рибешки хриле. Жената размаха пръст в лицето на Бък Спенс, докато кокалчето не затрака в кухата плът като зарче в чашка.
– Не отговарям – предупреди тя.
Гъс Фъргюсън разгръщаше страниците на комикса, а пръстите му лепнеха в следобедния зной. В двора на номер 70 лъвът се прозя с влажната си паст и се изправи, за да пусне мътна струя лъвска урина. Тайгърс Бей вонеше като гръдния кош на полуизяден звяр насред равнина без сянка или без милост.
Госпожа Доркъс Уилсън седеше до прозореца.
– Скапана съм – каза тя на съпруга си, – а онова проклето хлапе Фъргюсън пак виси в магазина. Трябва да е на училище.
– Днес е събота – отбеляза Уилфред, без да откъсва очи от телевизора.
Госпожа Доркъс Уилсън наблюдаваше как Фиона Тагарт от номер 80 крачи по улицата, а кафявите й гърди подскачат стегнато пред гръдния й кош като адамови ябълки.
– Ама че тяло – сопна се госпожа Доркъс Уилсън, – всеки ще побърка.
Беше топло. Бък Спенс дръпна един потен труп от купчината в задната кухня и го избута през задната врата. Заслуша се за миг във влажното боричкане и благоговейното сумтене, въздъхна и отиде в предната кухня, където свали кутията с чай от рафта. Под снимката на Изъмбард Кингдъм Брунел Бък Спенсър започна да приготвя чай.
„Зад оградата беше злокобно тихо – прочете Гъс Фъргюсън. – Плумерията никога не бе имала толкова цветове. Прашната шир около малкия лагер беше пуста, но скоро щеше да загъмжи от безчет копия, а той разполагаше само с шепа хора. Стегна се, за да напише писмо на съпругата си“.
Точно в четири и половина Бък Спенс и лъвът излязоха от номер 70, разходиха се до края на улицата, обърнаха се и се прибраха. Госпожа Доркъс Уилсън посегна към телефона.
В шест часа полицейски джип навлезе в Тайгърс Бей и паркира до тротоара срещу номер 70. Не след дълго зад джипа спря малък бял микробус. Един полицай се приближи от джипа към микробуса и поговори с шофьора, после шофьорът и полицаят отидоха до вратата на номер 70. Фиона Тагарт застана на прага на номер 80. Щом забеляза полицая, устата й оформи едно „О“, закръглено и кафяво като кафявите гърди, които се гушеха до гръдния й кош като яйца в кошница.
– Зяпнала фантето въртиопашката – изтърси госпожа Доркъс Уилсън, примлясвайки.
Когато Бък Спенс отвори вратата, шофьорът на микробуса пристъпи напред.
– Ти ли си момчето, което има лъв? – попита.
– Аз съм момчето с лъва – отвърна тихо Бък Спенс.
– Имаш ли разрешително? – попита шофьорът на микробуса.
– Има той разрешително! – възкликна госпожа ДоркасУилсън от прага на номер 72.
– Съзнателното притежание на диво животно без разрешително е престъпление по член 30 от закона – каза шофьорът на микробуса, докато си записваше нещо върху лист в папката.
– Никой не ми е казвал – отвърна Бък Спенс.
– И нарушаване на обществения ред – добави полицаят.
– Нарушаване е меко казано – каза госпожа Доркъс Уилсън.
– Това е менажерия, да му се не види – ядоса се полицаят.
– Веднъж ме извикаха заради мъж, който гледаше лешояд в дневната си – каза шофьорът, докато крачеше обратно към микробуса, – оная птица, дето яде мърша.
Върна се с пушка. Потупа дулото.
– 22-ри калибър, зареден с инжекция. Където и да уцелиш по тялото, животното тупва и заспива. Стреля точно до 100 метра.
– Стърлинг, картечен пистолет, стандартна серия – каза полицаят, вдигнал оръжието си, – сто изстрела в минута. Но пък не е точен. Стреля накриво.
– Хубаво – каза шофьорът на микробуса и свали предпазителя, – да вървим.
Тръгна първи по тесния коридор, следван от полицая, после от госпожа Доркъс Уилсън, после от Гъс Фъргюсън, после от Бък Спенс.
Десет минути по-късно излязоха в обратен ред. Никой не продумваше. Полицаят изглеждаше умислен.
Шофьорът на микробуса наруши тишината:
– Нямаше нужда да го застрелвате.
– Щеше да ви прегризе гръкляна – каза полицаят.
– Прозяваше се – възрази Гъс Фъргюсън.
Шофьорът на микробуса отвори пушката с рязко щракване и отстрани пълнителя с инжекциите.
– Мога да заведа дело – заплаши Бък Спенс. Полицаят погледна Бък Спенс, после – и ГъсФъргюсън.
– Имаше застрашени деца – отбеляза и отиде до джипа да вземе тебешир, за да очертае тялото на мъртвия лъв по бетонната повърхност на двора. Когато приключи, помогна на шофьора на микробуса да извлече тялото на лъва по тесния коридор. Трупът беше натоварен отзад в малкия бял микробус и колите потеглиха. Гъс Фъргюсън бяга подире им до ъгъла.
– Отървахме се – рече госпожа Доркас Уилсън и затвори вратата на номер 72.
– Съвсем ме ошушкаха – каза Бък Спенс, но на улицата нямаше никого.
Госпожа Доркъс Уилсън приготви закуска за Уилфред. Резенчета бекон – тънки и тъмни, сочни наденички, пържени филийки и яйца. Уилфред се хранеше бавно, без апетит. Щом стана от масата, госпожа Доркъс Уилсън старателно събра остатъците. Солени корички и една тлъста наденичка, натъпкани и увити в носна кърпичка.
Качи се бавно по стълбите. На определено място, където стената беше тънка, се наведе да долови нещо, но от номер 70 не се чуваше звук. Отиде в банята на горния етаж, затвори и внимателно заключи вратата зад себе си.
В книгата от библиотеката пишеше, че алигаторите предпочитат да ядат месо от жертва, която сами са убили, но госпожа Уилфред постепенно го беше приучила да преглъща огризките от домашната трапеза. Той вече почти изпълваше ваната – метър и половина от заострения връх на муцуната до крайчеца на люспестата опашка. Неизмеримо неподвижен, докато не раззине муцуна, за да поеме огризките.
На улицата беше станало по-хладно преди падането на нощта. Фиона Тагарт, с убийствен тоалет, излезе от дома си и зърна степната луна. Два саламандъра дебнеха безшумно в сянката на комина. Един плодояден прилеп поглъщаше смачкан домат в канавката пред магазина. Фиона Тагарт се отправи към града и докато крачеше, кафявата плът на гърдите й шептеше. На далечния скат на планината Кейвхил вълците отговориха със зажадняло мълчание.
Превод от английски: МАЙРЕ БУЮКЛИЕВА
