Разговор с Мартин Колев
В началото на нашия разговор ми се иска да започнем с нещо специфично около последния ти сборник с разкази „Микро”. Какъв беше пътят от „Кучето на терасата” до „Микро”? Те видимо са доста различни и въобще как се роди идеята за такъв тип специфично писане, което изисква доста добра техника. Смяташ ли, че една подобна форма на разказа може да се развие сериозно като тенденция в българската литература?
Пътят между „Кучето на терасата“ и „Микро“ беше, с една дума, седемгодишен. Казват, че дебютният албум е на късмет, но по втория вече музикантът си проличава истински. Сигурно и с книгите е така. „Кучето“ е младежка, обемна и има болезнена нужда от редакторска намеса. „Микро“ е кратък сборник с кратки разкази – може би твърде кратък. Но той ми даде тази възможност за уравновесяване, за разчистване на кармата.
Идеята за сборник с микропроза дойде след един уъркшоп в дома музей „Петя Дубарова“ в Бургас. Уъркшопът се провежда всяко лято от десетина години насам с участието на финалисти от националния конкурс на името на Петя Дубарова. Развитието ми като автор е свързано в немалка степен с тези уъркшопи
. Участвам в тях толкова отдавна, че помня как точно по време на един ми казаха, че съм приет психология в Софийския. Занятия са водили имена от калибъра на Алек Попов, Георги Господинов, Кристин Димитрова, Владо Трендафилов, Ангел Игов, Бойко Ламбовски… Поради формата на уъркшопа – той продължава 1-2 седмици – фокусът е тъкмо върху кратки текстове.
Е, увлякох се по упражненията в този формат и продължих да се занимавам с него. На пазара не липсват кратки разкази – само „Жанет-45“ имат цяла поредица, – но те са почти винаги преводни. За развитие в сериозна тенденция надали може да се говори, но вярвам, че кратката проза тепърва ще набира скорост. Все пак тя е най-близка до съвременната ни сетивност, до формата на социалната мрежа. Възможният обем на статусите се смалява, но нуждата да поберем послание вътре остава.
Разкажи ми нещо повече за илюстрациите в „Микро“, които също са твои.
Да, направих както корицата, така и илюстрациите в сборника. Идеята беше да са едва щриховани, минималистични, двузначни – като самите текстове. Искаше ми се всичко в сборника да носи това послание – заглавието, цитатът след него. Той е една поговорка, която преди години ми каза почитател на будизма: „Голямото е в малкото, а не обратното“. Щом я чух, преживях нещо като микросатори – дзен философията е толкова близо до съвършения кратък разказ. Един монах стигнал до брега на река и часове наред се чудел как да премине. За щастие, видял отсреща дзен учител, попитал го: „Как да стигна до другата страна на реката?“. Учителят се огледал и извикал: „Но синко, ти вече си от другата страна!“.
Предполагам, че ти имаш афинитет към разкaза като жанр. В момента обаче той като чели е леко периферен и изместен от романа. Ти като автор как си обясняваш тази тенденция?
Като че ли разказът открай време играе поддържаща роля. Щом Бредбъри предложил на първия си издател сборник с марсиански истории, той казал: „Виж сега, разказите не вървят – събери ги в роман и ела пак!“ Тъй че читателите тенденциозно предпочитат да не купуват разкази, а издателите се чудят струва ли си да ги издават. Остава въпросът защо писателите се занимават с тях – вероятно напук на порочния кръг. Аз така издадох „Микро“, напук.
Все пак мистерията няма еднозначен отговор. Когато почнах работа в книжарница, тенденциозното пренебрежение към разказа ме свари неподготвен. Винаги съм обожавал тези фини отрязъци живот – тези „бързи целувки от непознат в мрака“, както Кинг ги нарича. Един човек си търсеше добро четиво и при вида на някакъв сборник с разкази възкликна: „Но аз не искам разкази, а книга!“. Много от клиентите четяха само романи – предпочитаха да се потопят задълго, отколкото само да пробват водата. Беше ми интересно да наблюдавам отношението към литературата на такова комерсиално, но все пак сакрално място. Хората работят, водят ежедневните си битки, а вечер искат да оставят оръжията за сметка на книгоразделителя. Добрият роман е една краткотрайна константа в постоянно менящия се свят.
Знам, че в момента подготвяш нова книга. В жанрово отношение отново ще е доста различна от всичко, което си правил досега. Експеримент или предизвикателство за теб като писател е този тип промяна на формата на писане?
Да, дойде и моят момент за гмуркане в дълбоките води. Писането на роман определено е и експеримент, и предизвикателство. Мъчил съм се преди с опити за романи, затова смятах, че пътешествието приключва с финалната точка – пишеш отдолу „край“ и се захващаш с автографите. Оказа се, че краят е само началото – от първата чернова следват още много маршрути с неясни пътни знаци. Сигурно най-важното, на което ме научи този роман, е повече търпение.
Заглавието е „Софийски магьосници“ и трябва да излезе съвсем скоро. Още не знам какво ще пише на задната корица, но може би ще съдържа думите „градско фентъзи“, „крими“, „хорър“, „диаболизъм“… В крайна сметка, естествено, жанровото жонглиране няма значение – важно е какво ще открие всеки читател между кориците.
Как дойде идеята за „Софийски магьосници” и въобще като изграждане на образите какво ще е специфичното, освен познатата ни територия, която населяват?
Тони Морисън казва: „Ако искаш да прочетеш книга, която не е написана, трябва да я напишеш“. Е, аз исках да прочета книга за софийски магьосници. Въпросните типове се оказаха доста познати – талантливи в това, което правят, но притиснати до изнемога от средата на обитание. При все проблемите с депресия и алкохолизъм, нашенските магьосници обичат да отскачат до Шестото кьоше и да пътуват в трамвая със самозарастващо билетче. За по-настойчивите кондуктори има и заклинания за краткотрайна амнезия. Сигурно ще ми повярваш, че светостроенето на тази алтернативна София се оказа преди всичко доста забавно!
Наскоро спечели конкурса на Театър 199 за камерна пиеса „Славка Славова“. Ще ни разкажеш ли нещо повече за пиесата си?
Пиесата се казва „Кроасан“, но не става въпрос нито за кулинарство, нито за разговори на по кафе. Тази победа беше действителна изненада за мен, тъй като текстът е доста експериментален. Отново дефинирането на точен жанр би ми създало главоболия, но най-общо казано, става въпрос за мистерия. Основната движеща сила на мистерията е съспенсът, тъй че всяко парченце сюжет рискува да развали вкуса на един такъв „кроасан“. Неслучайно Хичкок забранявал да пускат закъснели зрители в киносалона след началните надписи на „Психо“. За да не бъда съвсем голословен, ето го началото: мъж се буди в непозната стая без всякакви лични вещи и без идея как се е озовал там. Какво се случва после трябва да разберем задружно през следващия театрален сезон.
Ще ми се в края на разговора да засегнем и темата за фантастичната литература у нас. Какви са твоите наблюдения, в последните години излизат и се превеждат доста книги в този жанр. Дали има някакво възраждане на този тип писане?
Разделението между фантастична и „сериозна“ литература ми напомня за романите и разказите. Добрата литература си е добра литература – другото са неоснователни причини да я подминеш.
Мисля, че преводната фантастика винаги си е намирала местенце по лавиците. За сметка на това родното жанрово писане наистина преживява нещо като възраждане. След десетилетия, прекарани в ъгъла, то се включва в диалога на националната ни литература и това, което казва, сякаш си тежи на мястото. Разделението на „наши“ и „ваши“ продължава, но то си е вече симптоматично… С известна изненада прогнозирам – вече извън окраските на жанра, – че предстоят важни и вълнуващи неща. Не е ли това най-добрият начин да приключи един разговор за литература?
Разговора води ДЕСИСЛАВА УЗУНОВА
