Амелия Личева
Непосредствено преди Великден на българския пазар се появи една книга, която отдавна е събитие в други култури и чиято липса на български най-после е преодоляна. Затова и ще си позволя да кажа, че преводът на „Сàма“ от аржентинския писател Антонио Ди Бенедето, дело на Анна Златкова, ще бъде едно от събитията в преводната литература за настоящата година. Казвам това не просто защото когато става дума за изборите на преводач от класата на Анна Златкова, ние вече знаем, че можем да очакваме сериозен автор, представен ни на български максимално професионално. В случая обаче можем да добавим още много в подкрепа на твърдението, че с това заглавие имаме истинско събитие. Антонио Ди Бенедето е известен като екзистенциалистът на Латинска Америка, като новият романист на Латинска Америка, той е име, в чието писане се пресичат традициите на Пирандело, Кафка, Борхес, Камю. След излизането на романа „Сàма“ Борхес го кани лично в Буенос Айрес, за да изнесе лекция в Националната библиотека там. Започват да го сравняват с Ален Роб-Грийе и Хулио Кортасар. А днес с рецепцията на Ди Бенедето се занимават автори от ранга на нобелиста Кутси. В началото на 2017 в The New York Review of Books се появи много важната статия на Кутси „A Great Writer We Should Know“. Нещо повече, почеркът на аржентинския писател е интересна амалгама от техники на екзистенциализма, Борхесовата фантазия, магическия реализъм, обективизма на новите романисти и всичко това отлично може да се види в „Сàма“. Езикът на романа е регистриращ, наблюдаващ като през камера, която превръща хората в „кротки предмети”. Той е строг, изчистен, а зад повърхността му зейват абсурдите, емоциите, мълчанията.
Романът е разделен на три части, всяка от които е концентрирана около различна година – 1790, 1794 и 1799. Изброявам годините не просто за да посоча кога се развива действието, а защото зад всяка от тях се крие различна проблематика, а оттам и промени в живота на главния герой Диего де Сàма, но най-вече защото те маркират три много разнопосочни построения. Първата част е като че ли най-традиционната, макар че още тя въвежда героя и действието в рамката на очакването. Неслучайно мотото на „Сàма“ е „На жертвите на очакването“. В тази първа част главният герой, който работи в малко населено място някъде в испанските колонии, разчита, че заради заслугите си ще бъде преместен в Буенос Айрес или Сантяго де Чили и ще се събере със семейството си. Доктор, правен съветник, изпълняващ всякакви поръчения на губернатора, Сàма е човек със самочувствие и претенции. Въпреки колебанията и моментите на несигурност, като цяло тук виждаме самоуверения служител, който изисква подчинение, демонстрира гняв, отмъщава си и копнее за любовта на свободните бели жени, с тела, които не се потят. Без да се спира директно на политическите конфликти, Ди Бенедето пренася към времето на колониализма, към визията за колонизираното население, което – ако перифразираме Гаятри Спивак – е винаги в позицията на природа, на получовешка периферия, на унижени и оскърбени, които подлежат на асимилация. Тлеещите конфликти, всичко онова, което ще се превърне от постколониалните изследвания в разговор за идентичността, за отношенията център – периферия, за хибридността на културите, тук е загатнато от отделни действия и реплики. Така например, когато Диего де Сàма решава да защити честта на една жена, но тя изрича репликата „Вашият живот не струва толкова“, отваря към темата за произхода на Сàма, който е бял, но не е роден в Испания, което автоматично го поставя на по-ниско стъпало и обяснява комплексите му, както и факта, че не получава очакваното издигане въпреки всички протекции. Казано по друг начин, със знанията от днес, които постколониалните изследователи наложиха, романът на Антонио Ди Бенедето може да се чете като отличен пример за литература, която ги предшества.
Втората част на романа ни отпраща към интересите на Ди Бенедето към Фройд, както и към влиянието на автори като Борхес. Тук фикцията смесва и умножава връзката реално – възможно, светът се изпълва със странни двойнички, сънят заличава будността и цялото повествование се концентрира в съзнанието на персонажа. Като в същото време виждаме героя пропаднал, вярно, все още на стария пост, но не просто неполучил очакваното повишение, а затънал в мизерия, скъсал със семейството си, зависим от помощта на жени, които са готови да му дават пари, за да се чувстват харесвани.
Третата част, в която героят разчита, че може да извърши подвиг, за да си заслужи очакваното повишение, е най-близка до кафкианското писане. Тук търсят убиец, който е сред търсещите, търсят свободата, която е у всеки един, но всъщност отсъства. Човекът е като куче, процесът срещу него е неизбежен, но той всъщност е произволен, а смъртта не е нито наказание, нито освобождение, тя е в унисон с онова „като куче“ при Кафка, нищожна, жалка.
А заради темата за очакването, което е празно, напразно, невъзможно за сбъдване, но е и за очакването Азът да стане нещо друго именно в бъдещето, целият роман може да бъде сравнен с текста, станал символ на вечното очакване – „В очакване на Годо“ от Бекет.
Антонио Ди Бенедето, „Сàма“, прев. от испански Анна Златкова, изд. „Панорама“, С., 2017
