Романът на пръв поглед изглежда елементарен, все пак има свой стил, героите нямат вътрешен живот и са като пионки, прилича на репортаж. Предмет на разказа е фабриката и работниците, дава се представа за еволюцията в китайското общество, за големия глад и набиращата сила вътрешна несправедливост, която вече не може да се потиска, а и май няма как да се регулира освен пак силово. Илюстрира и свободната игра на пазарните сили след промените. Интересни ми са вътрешните терзания и мисли, страхове и надежди на героите, докато те в романа са в една много буквална материална реалност и всъщност почти не са изразени. Чувствата и мислите са първични. Като пионки те се движат основно от глада и страха, от оцеляването. Те не разсъждават като че ли, нямат мнение за нищо освен за пряката си работа, която е злощастна, ниско платена, те са експлоатирани, но го приемат с много редки прояви на упорство, основно в молби на колене, понякога в стихийно отмъщение, движени от своите страсти и нагони, но тези герои не са хора, които виждат по-далеч от директора, от когото зависят напълно. Нямат поглед настрани, не виждат и не чуват нищо друго, не мислят за друго. Като в шок след катастрофа или нападение на разбойник те са в нещо като фуга. Те не са свободни, профсъюзът решава дали да им отпусне или не помощ и след промените.
Описаното време и порядки са добре познати и у нас, без толкова голям глад и беднотия, но също преминали с бедност и скромно съществуване под диктата на указания отгоре и строги санкции. Романите и разказите, останали от тези времена у нас обаче описват българите като политикани, страхът потиска, но има много идеолози и речовити агитатори за новата власт, също така апокрифно пишат и онези, които не са съгласни и се съпротивляват. Такива в България сред писателите почти не се намират с изключение на един-двама, които също са били сред подкрепящите, а после са се разочаровали.
Романът не обвинява никой, но е остро съвременен и с голяма морална сила. Той следва потока на времето и точно фиксира типичните лица и характери, които се проявяват, жертвите и победителите. Посочва тенденцията, обща за всички източноевропейски общества и СССР-Русия – създаването на олигархия от средите на висшата и средна номенклатура на управляващите комунистически партии, но без да използва тези думи. Мимикрията в пазарното общество и тайните на внезапното богатство, които остават толкова прозрачни за обикновените хора. Истината се вижда с просто око, но продължава да бъде неогласена, неизречена и неизричима, а спечелилите нечестно – неразобличени.
Хармонията отново се изплъзва, въпреки известното замогване в сравнение с плачевното минало и по-свободни правила за живот.
Шъншуейн припечелва пари, купува си жилище, става консултант, но пък е загубил вече съпругата си, а дъщеря му е далече. Шън означава живот, и тази наставка е много символична в имената и на другите членове на семейството му. Романът следва оцеляването на живота. А от живота и смъртта никой не е по-голям. Например и дума няма как той живее сам, как прекарва нощите си, за какво мисли. Описанията на вътрешни състояния и на природни пейзажи са извънредно пестеливи. Хората са оставени без вътрешен живот. Нямат такъв, или това е похват на автора? Накрая има епилог, в който все пак героят успява да стигне до сакралното място и да постави праха на жена си и една шепа пръст от мястото на предполагаемата гибел на баща си в семейния гроб. Кръгът се затваря според природните закони. Всеки отплава един ден. А брат му е станал монах, но не истински, в манастира, създаден и с комерсиална цел, от бившия коварен тип – директора. Той след приватизацията и фалита на старата фабрика вече е купил, нали е собственик на много пари в новите времена, кариерата, където са работили въдворяваните политически затворници от времето на Бандата на четиримата и Председателя Мао. В романа няма политика, а всъщност е много политически. Натрапливото ми впечатление е, че „Милост” е нещо като „Записки от подземието” на Достоевски, патетиката и философстването се смиряват пред шока от настоящето, видяно точно, фотографски. Коментар на автора не е нужен.
Тази отстраненост, сдържаност и дистанцираност при описанието на героите и сюжета от страна на автора се постига трудно. Тя носи ново знание и самосъзнание, което убягва на мнозина, включително и на писатели с амбиции. Стилът изисква културна проницателност, наблюдателност, точност. Чрез този стил се пресъздава един свят, в който героите живеят под диктатурата на страха и глада, по силата на навика. Писателят е който разгадава и пресъздава всичко това. Запазва го от ръждата на времето, превръща го в изкуство, в свидетелство, в естетически факт.
И днес, въпреки типичното високомерие на всички живи, които още не са отплавали в отвъдното, ние сме в подобен каданс, всеки в своя лабиринт, с който сме свикнали и за който не се замисляме. Нашето всекидневние и сега е пълно с не по-малко абсурди и жестокост, макар и поприкрити, но не съвсем.
Тогава са изтезавали човека, сега изтезават портфейла му. Подменят ума му.
ГЕОРГИ ГРОЗДЕВ
Лу Ней, „Милост”. Превод от китайски Веселин Карастойчев. Изд. „Балкани”, С, 2017.
