Агнешка Адамович-Пошпех
I. Автобиография без изповед
Трябва да имаме храбро сърце. Да живееш в спомените си е жестоко. Аз със своя двойствен живот, част от който е населена само със Сенки, които с изтичането на годините ми стават все по-скъпи, знам нещичко за това.
Дж. Конрад, писмо до К. Греъм от 7.10.1907 г.
Вече известен творец, когато пише спомените си за началото на службата си в британската флота и на кариерата си на англоезичен писател, Джоузеф Конрад се изправя пред сериозна дилема. От една страна, необходимостта да подреди и придаде смисъл на собствените си начинания е толкова голяма, че авторът на Господарят Джим се решава да пише за себе си; от друга обаче нежеланието му да се изповядва, непосредствено и еднозначно да оголи собственото си „аз“ накланя везните към създаването на свободни реминисценции, изградени върху привидно случайни асоциации с хора и отдавнашни събития. Изниква въпросът доколко томчето с ескизи Личен дневник е автобиография и възможна ли е изобщо автобиография без изповед? Не е ли това оксиморон? Ако пък не е – каква техника е използвал писателят за туширане на изповедността на собствените си спомени?
Дали е автобиография?
Ако говорим за жанровата принадлежност, френският литературовед и познавач на автобиографичния жанр Филип Лежьон[1] различава четири елемента, наличието на които означава, че даден текст може да бъде признат за автобиографичен:
1. езикова форма (разказ, проза);
2. тема (съдбата на човек, история на личността);
3. авторска ситуация: идентичност на автора (чието име препраща към действителна личност) и разказвача;
4. статус на разказвача (неговата идентификация с главния герой, ретроспективност на разказа)[2].
У Конрад са изпълнени и четирите условия: Личен дневник (в оригинал Personal Record, преведено на полски като Ze wspomnień /Из спомените, бел.ред.) е сборник от ескизи в проза, тема е съдбата на писателя и на неговите лични или косвени познати; авторът, разказвачът и главният герой (с малки изключения) е едно и също лице. Лежьон акцентира върху документираното с подпис съвпадане на името на автора, разказвача и главния герой. Този подпис за него е задължителен знак на т.нар. автобиографичен съюз3. Въпросният съюз е явен в текста на Конрад, понеже разказвачът, който е същевременно и главен герой, носи името на автора (Джоузеф Конрад)[4].
Трябва е обаче да отбележим, че основната черта на автобиографията, посочвана в по-голямата част от разработките – а именно търсенето на отговор на въпроса „кой съм“, „какъв съм“[5] – у автора на Сърцето на мрака отстъпва на заден план. Изглежда, че основната причина, поради която Конрад е хванал перото в ръка, е да посочи на света (и на себе си заедно с това) отминалите дела като последователни крачки към достигнатото[6]. Първо – осъзнатият избор на службата в търговския флот на Великобритания; второ – почти естественото за него решение да пише на английски. Придаването на смисъл на собствения живот обаче, според Джордж Гусдорф, известен историк на личната проза, е също често срещана причина за появата на множество автобиографии: гписането за себе, това са бележки по свои теми, себеразпознаване. Източник на това е онтологичното чувство на усещането за несъществуване […]. Опознаването предполага директна недостъпност на самия смисъл на живота, нуждата да се намери вторично откровение“[7]. И още по-нагледно: „Да записваш живота значи да се намесваш в него, като вливаш в текста нуждата от яснота“[8]. Подобна е гледната точка на полския изследовател Мечислав Домбровски, според когото автобиографичната изповед представлява опит за гпреодоляване на случайността и инцидентността на съществуването и търсене на смисъл в него“[9].
Тези констатации сполучливо предават причините, поради които Конрад е приел предизвикателството да пише на тема себе си[10]. В унисон са и с уверенията на автора в предхождащия неговите реминисценции Familiar preface (преведен на полски като Przedmowa bez ceremonii/Предговор без церемонии, бел.ред.). Изяснявайки на читателя хаотичността на повествованието и разговорния език на книгата по следния начин, той обяснява:
Не съм нахвърлил спомените си на хартия без ред и цел, макар да са обрисувани без оглед на обичайните разбирания. В тях прозират надежда и замисъл. Надеждата, че от тези страници най-сетне ще се появи виждането за личността, за човека, който седи над толкова принципно различни книги като напр. „Лудостта на Алмайер“ и „Тайният агент“ – но въпреки това последователен и разумен на фона на произхода и работата си [подчертано от А. А. П.][11]).
Признание или свидетелство?
Конрад иска да пише за себе си във вярна светлина и да предаде собственото си виждане за събитията, като в същото време отхвърля изповедния модел на автобиографията в стила на Жан-Жак Русо. Възприема този философ и писател като свой главен идеен противник на страниците не само на тази книга[12]. Конрад интуитивно усеща, че Изповедите на Жан-Жак са изключителна творба, откриваща пътя пред нов литературен светоглед или дори (както смятат множество критици) създаваща отделен литературен жанр13. Антирусоизмът на Конрад е забелязан за пръв път от знаменития английски философ и приятел на писателя Бертран Ръсел:
[Конрад] познаваше отблизо присъщите на човека различни видове лудост и безумие, и точно това познание лежи в основите на дълбокото му убеждение в изключителната сила на дисциплината. Може да се каже, че неговата гледна точка е антитеза на възгледите на Русо: „Човек се ражда в окови, но може да се освободи“. Човек, би казал Конрад, получава свободата си не чрез отричането на инстинктите си, не чрез липсата на контрол и чрез облекчаване на живота, а чрез подчиняването на капризите и импулсите на някаква главна цел. […] Гледната точка на Конрад не съвпада със съвременния му светоглед. В съвременния му свят доминират два вида философия: единият води началото си от Русо и смята дисциплината за излишна; другият намира най-пълен израз в тоталитаризма и признава наложената отвън дисциплина за необходима. Конрад е привърженик на по-стара традиция, според която дисциплината трябва да се опира на вътрешно убеждение. Презира липсата на дисциплина и ненавижда насилствено наложената такава[14].
Затова фундаменталното несъгласие на Конрад с приемането на всякакво човешко поведение, произтичащо от добри намерения, се основава на по-дълбокото опровергаване на етиката на „моралния натурализъм“[15], опрян на съвестта на индивида. Според нея именно съвестта, а не разумът определя кое е правилното. Съвестта е „божественият безсмъртен инстинкт, глас от небето“[16].
Зджислав Найдер пръв прави контрастен анализ между Конрад и автора на Общественият договор, като започва полемика с разсъжденията на Ръсел. Британският философ обаче, първо – изопачава цитата на Русо, който всъщност звучи така: „Човек се ражда свободен, но навсякъде е окован“, и второ – двете упоменати тенденции в модерната философия могат да бъдат забелязани и у автора на Емил. Като цяло обаче оценката на Найдер според Ръсел е вярна и заслужава разработване[17]. Изследователят подчертава, че за дълбоко заинтригувания от проблемите на моралната отговорност полски писател Изповедите сигурно са звучали като „сериозно изследване на самооправданието“[18]. Найдер смята, че макар обществено-политическите възгледи на Русо да са изпълнени с противоречия, неговите морални съждения са еднозначно прогласени в Изповедите:
Този красноречив певец на равноправието ни уверява, че „не е един от онези хора с ниско потекло“, лишени от „истинско усещане за справедливост“. Приписването на изключителност на самия себе си върви заедно с приписването на доброта на самия себе си. Средището на такава доброта е неговото сърце – без значение какво ни изглежда, че показват действията му[19].
Докато принципите, които залага Конрад в своите произведения, и от които преди всичко се е ръководел в живота си – а именно уравновесеност, самоконтрол, трезвост, дълг и вярност до края – го поставят на противоположния по отношение на Жан-Жак идеен полюс и изискват далеч стигаща подозрителност по отношение на необузданата емоционалност на сина на Женева. Критичното си становище относно прекаленото поддаване на сърдечните импулси Конрад изказва в Предговор без церемонии:
Затова мога съвсем невъзмутимо да заявя, че в усилието да се използват крайностите в чувствата винаги съм подозирал принизяващото присъствие на неискреността. За да развълнуваме другите, трябва съвсем съзнателно да се оставим да преминем границите на нашата обичайна чувствителност […] Опасността обаче се крие в това, че писателят се превръща в жертва на собствените си преувеличения, изгубвайки точната представа за искреност, като в крайна сметка започва да презира истината, защото тя вече му се струва твърде студена, твърде притъпена за неговите цели – тоест вече неспособна да задоволи нуждите на неговите претенциозни емоции*. (Личен дневник, с. 254)
Към Изповедите на Русо авторът на Господарят Джим е дистанциран, определя ги пренебрежително като дискредитирана форма на литературното творчество „поради прекалената му [на Русо] усърдност в начинанието да оправдае собственото си съществуване“ (Личен дневник 317), а техния създател иронично нарича „най-обикновен моралист“ (Личен дневник 317).
Развивайки формата на реминисценцията, Конрад се надява гда не се стига до превръщането на тези спомени в изповед“ (Личен дневник, 317). С помощта на съвременната концепция за „автобиографичния триъгълник“ можем да установим, че писателят е избрал формата на свидетелството, при която „разказвачът разкрива познатия нему свят, хора и събития пред читателя, при което в центъра на текста се поставя това, което ни се представя, докато и разказвачът, и читателят са поставени нейде на заден план“[20]. Това означава, че творецът е отхвърлил съсредоточената върху ежедневието на индивида изповедна поза[21].
Формата на автобиографията като „изповед“ не е приемлива за Конрад и по няколко други причини. Както самият той заявява, една от тези причини е личната писателска гордост[22]. Оголващият емоциите си пред широката публика автор рискува да бъде неразбран, отхвърлен и дори осмян. Полският емигрант се е страхувал от унижението поради неразбиране на носените от него културни различия. За Конрад Коженьовски това типично за много писатели опасение трябва да е било необикновено силно и заради изключителната му биография. Той все пак пише на чужд за него език – което неведнъж му е натяквано от критиката[23]. Ползването на езика на Шекспир (макар Конрад да се мъчи да го представи като нещо естествено[24]) е заплащано с постоянната несигурност как ще възприемат неговата проза англичаните по рождение, с депресия и с други мъки, от които той винаги страда след завършването на по-сериозно произведение[25].
Освен това, припомнянето на някои теми от миналото на бащиното семейство (Коженьовски) и на майчиното (Бобровски) е много трудно (разбирай – болезнено) за писателя. Заради потискащите спомени от заточението далеч в Русия, страданията и болестите на двамата родители, ранното осиротяване, преждевременната смърт на много от по-далечните роднини на Конрад, които са взели участие в Януарското въстание, писателят може би не иска да си спомня тези събития[26]. Неразбирането или пък предизвикването на присмех към такива спомени би било двойно по-болезнено за Конрад.
Друга причина, поради която авторът на Ностромо не иска да описва своето минало, биха могли да бъдат подхвърляните към него в Полша обвинения в измяна. На първо място тук става дума за прословутото нападение на Елиза Ожешкова на страниците на сп. „Родина“ (Kraj) в рамките на дискусията за т.нар. талантлива емиграция[27]. Емигрантът Конрад със сигурност е чувствал дискомфорт спрямо земляците си и е имал нужда от отговор implicite на тази отдавнашна клевета, за което говорят размишленията на страниците на Личен дневник, в които се връща към решението си да напусне страната, за да остане моряк:
[А] защо аз – син на страната, която хора като дядо ми […] са орали с плугове и напоявали с кръвта си – се понесох по широките морета […]? При най-старателно вглеждане в този въпрос той ми изглежда неразрешим. Жалко! Сигурен съм, че има хора безупречно честни, които са готови с презрение да прошепнат думата „дезертьорство“. И така вкусът на невинните приключения може да загорчи на небцето. За да прецениш постъпките на хората, трябва да вземеш предвид и онова, което не може да бъде обяснено на тази земя, където никое обяснение не е последно. Никога не трябва да се хвърлят на вятъра обвинения в измяна.
[…] Твърде дълго би трябвало да обяснявам тясната връзка между противоположностите в човешката природа; връзка, която дори на любовта понякога придава измамната външност на изневярата. (A Personal Record, 234)
Проблемът с дезертьорството (на кораба или страната) и предателството ще се появява многократно в прозата на Конрад, но никога така директно, както в спомените му[28]. Това вероятно потвърждава хипотезата от 30-те години на миналия век, опираща се на Юнговата психоанализа, че Конрад е имал собствени гдухове и сенки“, които е трябвало да надвие[29].
Превод от полски: Милен Митев
Публикуваните фрагменти са от най-новата книга на Агнешка Адамович-Пошпех Пътешествия с Конрад. Очерци: Agnieszka Adamowicz-Pośpiech, Podróże z Conradem. Szkice, Szkice, Kraków, Universitas, 2016.
Бележка на преводача и редактора: Цитатите от Личен дневник са дадени по превода на Васил Антонов. Джоузеф Конрад, Личен дневник, в: Джоузеф Конрад. Съчинения в пет тома. т. 5, Писма и дневници, съст. Христо Кънев, Варна, изд. Георги Бакалов, 1986. В цитирания български превод този откъс е преведен с големи пропуски и променен смисъл. Затова превеждаме по оригинала по изданието: Joseph Conrad. The Mirror of the Sea & A Personal Record, ed. K. Carabine, Worlsworth edition, London, 2008, с. 234)
1 R. Lubas-Bartoszyńska, Pisanie autobiograficzne w kontekstach europejskich, Katowice 2003, s. 29.
2 P. Lejeune, Pakt autobiograficzny, в: Wariacje na temat pewnego paktu. O autobiografii, red. i tłum. R. Lubas-Bartoszyńska, KrakЧw 2001, s. 29. Срв. с определението за автобиография на E.Kasperski, Autobiografia. Sytuacja i wyznaczniki formy, в: Autobiografizm. Przemiany – formy – znaczenia, red. H. Gosk et al., Warszawa 2001, s. 10, przyp. 2.
3 P. Lejeune, Wariacje na temat pewnego paktu…, стр. 31
4 За идентичността на истинската фамилия и литературния псевдоним пише Lejeune, който дефинира псевдонима като гавторска фамилия, […] професионална”. P. Lejeune, Wariacje na temat pewnego paktu…, стр. 33.
5 R. Lubas-Bartoszyńska, Pisanie autobiograficzne w kontekstach europejskich… стр. 24.
6 Общоприета сред изследователите на биографията на Конрад теза, виж напр.: F. Karl, Joseph Conrad: The Three Lives. A Biography, New York 1979; Z. Najder, Życie Conrada – Korzeniowskiego, Warszawa 1996.
7 G. Gusdorf, Les Ecritures du moi, Paris 1991, стр. 92. цит. по: R. Lubas-Bartoszyńska, Pisanie autobiograficzne w kontekstach europejskich…, стр. 189.
8 Пак там, стр. 189.
9 M. Dąbrowski, (Auto)-biografia, czyli prЧba tożsamości, в: Autobiografizm…, стр. 39.
10 Мнозинството конрадисти в критиката за Ze wspomnień сочат подобни причини. Виж у J. Berthoud, The Major Phase, Cambridge 1978, стр. 3-19; Z. Najder, Introduction, в: J. Conrad, The Mirror of the Sea & Personal Record, Oxford 1988, стр. xix-xxi.
11 J. Conrad, Ze wspomnień, tłum. A. ZagЧrska, Warszawa 1973, стр. 24 [оттам е взето съкращението гZW“].
12 Конрад се позовава на Русо и в Господарят Джим, и в В очите на Запада. Срв. с Z. Najder, Conrad i Rousseau, в: същият, Sztuka i wierność, Opole 2000, стр. 153.
13 Днес Русо се смята за родоначалник на модерната автобиография, виж напр. у P. Lejeune, Czy można zdefiniować autobiografię?, в: Wariacje na temat pewnego paktu.,., стр. 3; P. Coleman, Introduction, в: Jean-Jacques Rousseau, Confessions, прев. A. Scholar, Oxford 2000, стр. vii, xxix.
14 B. Russell, Portrety z pamięci. Wartość wolnej myśli, прев. A. Chmielewski, Wrocław 1995, стр. 32-33.
15 гЕстествеността” в моралния облик, или т.нар. морален натурализъм, стъпва на предположението, че гчовекът съществува първоначално в природното си състояние, необременен от вина и недисциплиниран от правото, а добър по природа и неразвален от «цивилизацията»”. V.J. Bourke, Historia etyki, прев. A. Białek, Warszawa 1994, стр. 167.
16 W. Tatarkiewicz, Historia filozofii, t. 2, Warszawa 1981, стр. 153.
17 Z. Najder, Conrad i Rousseau… стр. 154.
18 Пак там, стр. 151.
19 Пак там, стр. 152.
20 M. Czermińska, Autobiograficzny trЧjkąt, KrakЧw 2000, стр. 21.
21 Пак там, стр. 21. Същевременно Черминска предупреждава, че проявяването в дадена творба само на едната позиция в чист вид, при елиминиране на другите две, не е възможно: гВ материята на конкретния текст можем да говорим единствено за превес на единия полюс над другите, но никога за изключването на някой от тях”. Пак там, стр. 25 и следв..
22 Част от причините Конрад да избере такава, a не друга форма на повествованието, са аналогични на посочените от Виктор Вайнтрауб в разсъжденията му защо Александър Фредро за своите спомени също избира привидно несвързана беседа: W. Weintraub, Alexander Fredro and His Antiromantic Memoirs, The American Slavic and East European Review, 1953, Vol. 20, No. 4, стр. 540.
23 Срв. рецензията на известния английски критик Р. Линд: гГ-н Конрад […] е поляк, пишещ на английски по собствено желание, а не по силата на обстоятелствата. […] На някои от нас това се струва достойно за съжаление дори от гледната точка на английската литература. Писател, който престава да вижда света в нюансите на родния си език — а именно езикът оцветява мислите и предметите по непонятен за повечето хора начин – лесно губи фокуса и интензивността на вглеждането, без които и най-великата литература не може да се развива” (гDaily News”, 10 август 1908, препечатано в: Conrad: The Critical Heńtage, ed. N. Sherry, London-Boston 1973, стр. 210); превод на всички английски цитати без посочен преводач – Агнешка Адамович-Пошпех.
24 Срв. фрагмента от Личен дневник, в който писателят подчертава лекотата и естествеността на писането на английски; гИстината е, че способността ми да пиша на английски ми беше като вродена склонност. Твърдо съм убеден, че тази особеност винаги е била част от мен. Английският никога не е бил за мен въпрос на избор или приспособяване. Дори не съм се замислял по този въпрос. Колкото до приспособяването – да, то е от значение; бях обаче обзет от духа на езика, който ме завладя от момента, когато се справих с първоначалните му трудности” (ZW 7).
25 Срв. биографиите на Конрад, в които заболяванията на писателя са описани по-подробно, напр.B. Meyer, Joseph Conrad: A Psychoanalytic Biography, Princeton 1967; F. Kań, Joseph Conrad: The Three Lives. A Biography; Z. Najder, Życie Conrada-Korzeniowskiego…
26 S. Kieniewicz, Предговор към в: T. Bobrowski, Pamiętnik mojego życia, Warszawa 1979.
27 Полемиката между E. Oжешкова и В. Лютославски е описана в глава VII от настоящата книга.
28 За живота като гниз от предателства” Конрад си спомна отново в ескиза Poland Revisited от 1915 г. В превод на полски: Jeszcze raz w Polsce, прев. M. Boduszyńska-Borowikowa, в: J. Conrad, Dzieła, red. Z. Najder (O życiu i literaturze, t. 20, стр. 91-125). гИ, макар да седяхме в един вагон, те се наслаждаваха на пътуване в пространството, a аз все по-ясно осъзнавах, че аз съм поел на пътешествие във времето, че съм се пренесъл в миналото – подобна перспектива е по-скоро плашеща дори за най-последователния човек. За такъв обаче, който не е съумял да опази мира и реда на живота си от собствените си импулси до степен в да вижда живота като гниз от предателства“ – е още по-кошмарно (стр. 100-101; подч. от A.A.P.).
29 Хипотезата е предложена от Густав Морф, швейцарски психиатър и биограф на Конрад, в изследването The Polish Heritage of Joseph Conrad“, London 1928, а е разширена и задълбочена в последвалата го монография гThe Polish Shades and Ghosts of Joseph Conrad“, New York 1976.
