Бойко Пенчев
Немислимо е да търсят читателите от нас, съвременниците строга обективност и хладнокръвие.
Захари Стоянов, „Записки по българските въстания”
Напоследък за постмодернизма в българската литература на 1990-те години започна да се говори като за нещо самоочевидно. Безспорно в литературния живот през онова десетилетие има набор от характеристики, които му придават физиономичност и го отграничават както от предходното, така и от следващото. И все пак: как разбираме, че това, за което говорим, е постмодернизъм?
Съществува ли български постмодернизъм на 1990-те?
Спокойно може да се каже, че всъщност постмодернизъм през 90-те няма, или пък ако има, то съществуването му трябва да бъде тепърва доказано. Наличността на българския постмодернизъм е псевдоочевидност. Към приемането му за безвъпросна даденост могат да се отправят поне две възражения.
Възражение 1. През 90-те години „постмодернизъм” се употребява почти единствено пейоративно. Да напомним само за книгата на Стефан Десподов, художник на „Литературен вестник”, „Простмодернизъм и други глупости”, излязла през 1994 г., и събираща неща, които са излизали преди това във вестника, т.е. в предполагаемата крепост на „постмодернизма”. Всъщност в първата половина на 90-те имаше една доста силна нагласа сред „тъмносините” интелектуалци като „постмодернизъм” да бъде обозначаван мекият либерален релативизъм, емблематизиран от тогавашния в. „Култура”. „Игровостта” на постмодернизма в политически план беше често пъти четена като компромис с „комунистите”.
Но да оставим политиката. По-същественото е, че на практика никой от тогавашните литератори не се самоидентифицира като постмодернист. Липсват манифести. Понятието се използва, правят се конференции, но дори „пропостмодернистите” внимателно избягват да се идентифицират като такива. Агресивно брандиране, каквото в момента например се прави с „политическа поезия”, през 90-те години с постмодернизма не е имало. Една от причините е специфичната литературна саморефлексивност, развита през десетилетието. Тази саморефлексивност е силна, но тя намира форма не в манифести и програми, а в нещо, което можем да наречем „бележки под линия”. Ако все пак приемем, че български постмодернизъм е имало, то трябва да се знае, че той успешно се е преструвал, че го няма – вероятно за да не бъде разпознат като пореден модернизъм.
Възражение 2. Постмодернизмът става утвърдено понятие, обозначаващо характеристичното за десетилетието, чак в края на 1990-те и началото на новия век. Всъщност за постмодернизма на 90-те се заговаря тогава, когато бива обявен неговият край. В този смисъл той е късно явление, продукт на новото хилядолетие.
Всъщност „постмодернизмът” се употребява като понятие от два дискурса:
– класифициращо-неутрален
– ревизионистично-враждебен
Класифициращият дискурс, практикуван от литературните историци (и тук най-съществената роля има Пламен Антов) е привидно обективистичен и привидно неутрален. Той, така да се каже, узаконява натурализиралото се разместване на позициите в литературното поле. Литературната история издава нотариални актове на нахлулите и уседнали талибани.
Ревизионистично-враждебният дискурс, от своя страна, оспорва като нелегитимно усядането на талибаните и настоява за нов кадастър и по възможност ново раздаване на картите.
И двата дискурса са обобщаващи и имат отношение не толкова към това какво постмодернизмът е представлявал, а към това каква е неговата социална валидност в наше време (или каква не трябва да бъде, защото е незаслужено голяма). Казано по марксистки, и класифициращият, и ревизионистичният дискурс се интересуват от разменната, а не от потребителната стойност на постмодернизма, т.е. на онова, което бива обозначавано с това понятие.
Тази дълбинна прилика между класифициращия и ревизионистичния дискурс проличава много ясно например по отношение на един ключов въпрос:
Етноцентричен, вкопчен в българския канон, ли е българският постмодернизъм?
Като емблематичен пример за ревизионистично-враждебния дискурс може да се посочи статията на Яна Букова „Още малко пак за думичката с „П”[1] – много интересен и провокативен текст, за съжаление, непредизвикал същински дебат. В тази статия Яна Букова пише:
„Христоматията”, „Антологията”, акциите, тематично и езиково сродната в онзи момент поетика на четиримата[2] очертаха рамката, която в следващите две десетилетия ще побира представите за постмодерното в българската литература и ще задава локалните му характеристики, а именно (най-общо казано): деконструирането на големия български разказ посредством пародийното обиграване на Канона[3].
На това място Яна Букова добавя под линия следното:
Или за да използвам автентичния език (подч. мое, Б.П.): „Централният сюжет, около който се състоява същинският български постмодернизъм през 90-те и чрез който той постига зрялата си национална специфика, е сюжетът за българското като езиков феномен, утаено в свръхидеологическия метаразказ на Канона.” (Пламен Антов. Поезията на 1990-те: българско и постмодерно. Пловдив, 2010).
Какво се оказва? Според Яна Букова постмодернизмът говори с „автентичния си глас“ в обзорен литературно-исторически текст на Пламен Антов от 2010 г.! Това е малко като да обявиш, че знаеш какво са мислели траките за задгробния живот и да цитираш казаното за тях от Александър Фол.
Ясно е, че всяко периодизационно или класифициращо понятие е конструкт, обикновено късен. Ренесансовите поети не знаят, че са ренесансови поети и не се самообявяват за такива, защото самото понятие „Ренесанс” е измислено няколко века по-късно. В случая с постмодернизма обаче т.нар. „постмодернисти” през 90-те знаят, че има такова нещо „постмодернизъм”, но не бързат да се отъждествят с него. Това би трябвало да говори нещо на литературните историци. „Постмодернизмът” е конструкт, на който със задна дата биват приписани интенции и умисъл, които са продукт на литературните борби днес, а не на тези от 1990-те години. И нека борците от новото хилядолетие да бъдат малко по-внимателни, когато обясняват какъв бил „автентичният глас” на постмодернизма.
С текстове като тези на Яна Букова и на Пламен Антов в литературното поле се налагат две взаимосвързани тези.
Теза 1. Българският постмодернизъм е вкопан в българската литературна традиция, черпи своите енергии от връзката с нея.
Теза 2. Вкопаността на българския постмодернизъм в българската литературна традиция неизбежно се проявява като „карамазовски сюжет”, като литературно отцеубийство.
И двете тези са продукт на специфични конфигурации, залози и съперничества от последните десетина-петнайсет години и имат слаба връзка с картината на литературата през 90-те.
Съгласен съм, че „изобретяването на традицията” беше ключова стратегия в литературата на 90-те. Само че обръщането към българската традиция, към възрожденския или към Вазовия или който и да е там български идиом беше само един от вариантите на тази стратегия. „Избрани епитафии от залеза на Римската империя” на Кирил Мерджански е не по-малко парадигматична стихосбирка за постмодернизма на
90-те, отколкото „Изворът на грознохубавите” на Ани Илков.
Вярно е, че в крайна сметка публиката и критиката „филтрират” и извеждат като представителен автор Георги Господинов или пък хит става „Възвишение” на Милен Русков, а не „Джобна енциклопедия на мистериите”. Дали обаче писателите са виновни, че се е случило така? Или всъщност се случва нещо друго – определен рецептивен развой (например привилегироването на текстове, преобръщащи българския канон) се приписва със задна дата като стратегия на автора и оттам като черта на постмодернизма?!
Казано с една дума: създава се някакъв Терминатор, или по-скоро Дядо Торбалан, който под името „български постмодернизъм” бива върнат в
90-те и ние гледаме как оттам той плете своите коварни комерсиални планове, които дават плодовете си в настоящето ни.
По въпроса за карамазовските сюжети.
На Пламен Антов принадлежи ефектната теза за „карамазовския сюжет” в историята на българския постмодернизъм. Много силна, набрала популярност теза, в чиято основа всъщност стои едно спорно цитиране.
През 90-те „новите млади” – и в тяхно лице литературноисторическият етап на българския постмодернизъм – разиграват добре познатия инициационен ритуал по обезвластяване на силно властовата и репресивна фигура на Бащата. Символичният акт на нейното умъртвяване/кастриране като преодоляване на един травматичен комплекс е необходимото условие за собственото конституиране. „Добър баща е само кастрираният баща” – така Б. Пенчев чрез един от доминиращите метаезици на десетилетието формулира (Пенчев 1992: 7) фундаменталния модернистки принцип, на който в крайна сметка се подчинява и „любовното чувство” на постмодерните синове към модерните бащи[4].
Тези доста смущаващи думи аз съм написал в един ранен текст от 1992 г., когато нямаше не само интернет и онлайн-архиви, но и въобще компютри. Разрових старите течения на „Литературен вестник” и открих мястото, което Пламен Антов цитира:
Всяко литературно явление, било то текст или корпус от текстове (школа, течение), в своето движение от периферията към центъра трябва да защитава правото си на съществуване, чрез налагането на нова интерпретация на вече съществуващите текстуални дадености. При т.нар. „модернизъм” процедурата е демонстративно оголена, а легитимирането на говоренето става част от съобщението. От жанрово-съдържателна гледна точка това означава промяна във функцията на метатекстовите отрязъци, които от помощни се превръщат във водещи за модернисткия дискурс. В началото на века всички наши творци пишат и критика. Добър баща е само кастрираният баща. Интересно е да видим как се упражнява тази стратегия от една жена – Ана Карима[5].
Лесно може да се види, че „добър баща е само кастрираният баща” се появява в контекста на експлициране на модернистките, а не на постмодернистките текстуални стратегии. Литературният историк би могъл да намери и достъпния в интернет мой текст от същото време „Постмодернизмът и безконечният български модернизъм”, където тече ясно и напълно съзнателно отграничаване на модернизма от постмодернизма или по-скоро от възможността за постмодернизъм. Всъщност Пламен Антов е бил достатъчно коректен, за да го каже – в неговата статия фразата „Добър баща е само кастрираният баща” е определена като „фундаменталния модернистки принцип, на който в крайна сметка (подч. мое, Б. П.) се подчинява и „любовното чувство” на постмодерните синове към модерните бащи”. С това невинно вметнато „в крайна сметка” обаче Антов изравнява модернисти и постмодернисти и оттук нататък започва да гради своите едри типологии. Но какви са всъщност основанията за това „в крайна сметка”? Все едно някой да каже: „Волен Сидеров, в крайна сметка, е един соросоид”. Реторическата операция е същата.
За някого подобни „дреболии” са несъществени. Тъй като обаче тезата за „карамазовския сюжет” в българския постмодернизъм добре пасна на определени позиции в печалните събития от 2016 г., аз държа да подчертая, че тази псевдофройдистка схема е пълна нелепица по отношение на т.нар. „български постмодернизъм” и някак си ми е странно точно мои текстове да бъдат привличани като аргумент в нейното укрепване.
Ако не постмодернизъм, то какво тогава?
Без претенции за научна обективност, от позицията на свидетеля ще формулирам какво за мен изграждаше сърцевината на 90-те.
В духа на 90-те, казано по романтически, или в тяхната „епистема”, както би казал Фуко, стоят две идеи:
- Онтологизирането на езика. Езикът като проблем и тема, а не просто средство за изразяване. Тази идея е закодирана в две емблематични формулировки, превърнали се в пароли на десетилетието: „Езикът е дом на битието” (Хайдегер), „Няма нищо извън текста” (Дерида).
- Изобретяването на традицията. Традицията се схваща не като пасивно предаване, а като активно премоделиране на миналото. И тук можем да посочим две пароли: „Всеки писател създава своите собствени предшественици” (Борхес), „… Миналото трябва да се изменя от настоящето, точно както настоящето се направлява от миналото“ (Елиът).
Комбинирането на тези две идеи породи два стилови мегапохвата – ще ги наречем за удобство „пастиш” и „пародия”. Пастишът е начин за установяване на връзка с едно друго, неосветено от властта и господстващата идеология, минало, посредством изобретяването на нов идиом, който не принадлежи нито на миналото, нито на съвременността, а ги свързва по нов начин. Всъщност миналото и съвременността биват свързани тъкмо благодарение на този новоизобретен език. Най-ясният възможен пример в поезията: „Избрани епитафии от залеза на Римската империя” на Кирил Мерджански.
Това въобразяване на миналото с прилежащия му език можем да видим в романи, тематизиращи митологични сюжети от гръцката античност, като „Кадъм и Хармония” на Влади Киров. Изцяло в този пастишно-реконструктивистки модел е Милен Русков, при когото имаме и езикова, и жанрова стилизация и в трите му романа. Пародийно жанрово цитиране имаме при една не толкова известна творба на Николай Аретов от началото на деветдесетте – „Арабски нощи”.
Пародийността се съчетава с пастиша, но може да работи и самостоятелно. При редица автори не се изобретява минало, а се внася пародийна дистанция към съвременността с нейните медийни образи. Тук също имаме форма на езикова саморефлексивност. Пародийна употреба на жанрови и медийни клишета виждаме например при Алек Попов и Стефан Кисьов. Гросмайсторът на пародийното цитиране-преобръщане е Владислав Тодоров с „Дзифт” и „Цинкограф”. И най-важното – пародийното боравене с жанрови и стилови форми не само е ключово за романа на деветдесетте, то преминава и в част от романите на новото хилядолетие (Радослав Парушев, Момчил Николов).
Дали трябва да наречем всичко това „постмодернизъм” е друг въпрос, не толкова съществен. Същественото е, че го има. Както и това, че новото хилядолетие в българската литература не създаде своя „епистема”, а продължава да рециклира интуициите на деветдесетте.
Текстът е четен като доклад на конференцията „Модернизъм и постмодернизъм. Мистика и мистификация” (16-17 март 2017 г.). Финалната част на текста е включена в послеслова на междувременно излезлия от печат сборник „Спорните наследства”, София: „Фондация „Литературен вестник”, 2017.
[1] Симптоматичен е стиловият регистър, в който попада „думичката с „П” точно през 2014 г.
[2] Става дума за Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, Георги Господинов и Йордан Ефтимов и съответно за мистификационните сборници „Българска христоматия” и „Българска антология”.
[3] Яна Букова, „Още нещо малко пак за думичката с „П”, част I., в. „Култура”, 21/2014 г.
[4] Пламен Антов, „Инициационният модел „Мисъл” и неговите употреби един век по-късно”, LiterNet, 25.10.2009, № 10 (119). Публикувано преди това в Класика и литературна история. В памет на проф. Любомир Стаматов. Благоевград: УИ „Неофит Рилски”, 2005.
[5] Бойко Пенчев, „Фемодернизмът”. Част I., Литературен вестник, бр.48/1992.
