Разговор на Паула Ангелова и Нина Николова с Антоанета Колева за тематичния брой на списание „Социологически проблеми”, посветен на Мишел Фуко
ПАУЛА АНГЕЛОВА: Две богати на идеи интервюта с Мишел Фуко, преведени на български, едното по-скоро в областта „история на мисленето”, другото в област „етика и естетика на съществуването”, един куп звездни изследователски имена от Великобритания, Франция, Италия, Германия, САЩ, Австралия, Дания, два артистични проекта, единият от които придружен с карта в голям формат, която в момента разгръщам и покрива цялото бюро, интервю с личен приятел на Фуко, интервю със световноизвестен изследовател на архивите на Фуко… Всичко това е събрано в последния брой на списание „Социологически проблеми”, който излезе неотдавна (броят е 3/4 за 2016 г., но е публикуван през април 2017) и чиито съставители сте ти и професор Кольо Коев, дългогодишния главен редактор на списанието. Струва ми се, че подобно издание би било чест за който и да е от центровете на фукоянски изследвания по света. Как възникна планът за него?
АНТОАНЕТА КОЛЕВА: В началото бе намерението да отбележим 90-годишнината от раждането на Мишел Фуко, чиито идеи имат отчетливо място и употреби в българските интелектуални среди от десетилетия. Замислихме нещата по две линии: първо, да представим изследвания, които се оттласкват от новопубликувани текстове на Фуко, а не от неговите основни книги. Имам предвид най-вече, макар и не само, курсовете му лекции, които бяха издавани на оригинален език постепенно до 2015 г., както и все по-оживените публикации на по-малки негови текстове, откакто архивът му премина към Националната библиотека на Франция в края на 2013 г. Ако човек следи полето, ще знае, че тези „нови” текстове отвориха нови пространства за проблематизиране на Фуко и а ла Фуко. Те започнаха много приятно да замъгляват очертания на понятия, които вече бяха се приели за твърди ориентири в най-новата история на хуманитарното мислене… Ето защо ние решихме, че някак не е редно и в крак с времето тукашната общност да стои настрана от този течащ световен полилог. Значи, от една страна, „новия” Фуко, от друга страна – затварянето на общността ни, която някак не се включва в разговора около Фуко извън границите на страната. Поискахме да почнем да допринасяме за промяна на тази ситуация, като на първо време сменим вектора и доведем някои от хората, които са най-активно включени в този световен разговор, тук, при нас, чрез текстове.
Впрочем, представихме тази първа избрана линия на „новото” и пряко – откриващото броя интервю с Фуко е именно „нов” текст, в смисъл такъв, който е публикуван неотдавна за пръв път и на оригиналния си език.
НИНА НИКОЛОВА: Правилно ли разбирам, че част от замисъла на това издание е по линия на провокацията и бягството от застинали, утвърдени образи…? Впрочем самият Фуко – направо да го мислим в кавички, „Фуко”, не е ли твърде експониран, употребяван образ тук, в нашия контекст?
А. К.: Никаква цел не сме имали да преутвърждаваме монолитна и ясна фигура, тъкмо напротив – целяхме да поразмажем тези очертания. Негъвкавото винаги е неплодотворно, нали? С малко самоирония ще кажа, че провокацията е дълг на добрия фукоянец, особено когато тече един световен дебат около това доколко „новото”, излизащо от новооткриваните, уж междинни спрямо големите монографии на Фуко, текстове се напасва с уж утвърдилите се разбирания за това що за мислене е неговото. Това едно, а и второ: няма по-важна свобода, когато става дума за Фуко, от това да се опиташ да демонтираш границите между дисциплините и жанровете на текстовете. Това също пробвахме. Тоест опитахме да разклатим два типа наложили се ограничения – около фигурата Фуко и около режима на говорене за нея.
Н. Н.: Спомена в началото за две линии, а се въртим само около една. Видимо е коя е втората и тя е доста интригуваща: в броя има „артраздел”. Откъде дойде тази идея да се представят артистични експерименти в едно иначе академично списание за социални науки?
А. К.: Да, това е втората линия, пак с провокация. Избрахме да представим фукоянски проблематизации извън класическя научен регистър на говорене. Фуко е вдъхновение в разнородни области, поискахме да покажем как работата му се използва в различни типове „културни игри”… Ето защо отворихме врата към свежия, бих казала даже цветния въздух на артпроблематизациите. Експериментът е тактилно осезаем и чрез приложената към всеки брой „пътна карта”, за която спомена Паула – тя е нарисувана от Даниел Божков и Майкъл Джойс, съответно концептуален артист и писател, и двамата работещи в Ню Йорк, макар единият да е българин по произход. Тяхното присъствие в броя с общ текст и обща карта, наречени по един и същи начин, „Ако не знаеш, защо питаш?”, е едно от моите лични фаворити. Впрочем след над трийсет години занимания с Фуко съм убедена, че на онзи, който би твърдял, че теоретичните му изобретения са силни единствено зад академичната ограда, му липсва социално-хуманитарен усет за потенциала на фукоянските залежи, нека кажа така. Отделно от липсата на емпирично знание за текущото състояние на фукоянските полета, където навлизат рязко всякакви изкуства.
Идеите на Фуко са благодатен материал за експериментиране. Показва го например участието в броя на Грант Уотсън (Великобритания) и Фредерик Бергхолц (Холандия), представящо арт експеримента им „Как се държим”. Той е базиран върху едноименното легендарно интервю на Фуко „Как се държим” (с по-късно пълно заглавие „За генеалогията на етиката”), проведено от П. Рабинау и Х. Л. Драйфъс, интервю, което ние преведохме и включихме в броя именно за да придадем контекст на артексперимента на Грант и Фредерик. Най-опростено казано, в легендарното си интервю Фуко казва: „а какво, ако целият живот на един човек всъщност е произведение на изкуството?” Върху това Грант Уотсън пита: „А каква тогава би била работата на куратора…?” Така тръгва експериментът им, който тече от години, на различни места по света, и в хода на който виждаме как социологическото интервю се превръща в артпроцес.
Н. Н.: Понеже вестникът, за който е предназначен разговорът ни, е все пак „Литературен”, докато още сме при артраздела в списанието, може би да коментираме присъствието на литература в броя?
А. К.: Изкушавам се да отговоря с една любима моя фукоянска фраза: „Всичко, което съм писал е литература. Което не значи, че написаното е извън истината”. Но ако бъдем по-сериозни и буквални: освен Майкъл Джойс, когото вече споменах и който е автор на епистоларен роман, наречен „Фуко през зимата в градините на Линей”, важен акцент в броя е интервюто ми с Матийо Линдон, френски писател и автор на мемоарната книга „Какво значи да се обича”, посветена и на баща му, директор на прочуто френско издателство, но най-вече на Фуко, с когото Линдон е изключително близък приятел през последните години от живота му. Интервюто е уникално разкриващо, то е дадено от литератор и самото то е особена литература, в стила на книгата на Линдон.
П. А.: Макар че аз самата участвам в този брой с един текст върху неотдавнашна книга на Жюдит Рьовел за Фуко и Мерло-Понти, мога да се опитам да бъда безпристрастна и просто да поделя текстовете в него на три групи, независимо дали авторите им са български или чужди изследователи, дали са съвсем млади или са такива, от чиито имена на човек му настръхват косите (Рабинау, Халпърин, Роуз, Лемке, Патън…): първо, „класически” научни текстове, второ, интервюта, и трето, експериментални есета. Но склонна ли си ти самата да избягаш за малко от задължението да представяш цялата картина на броя и да споделиш кои текстове би откроила според личните си пристрастия на обикновен читател?
А. К.: Да опитаме. Вече споменах двойната работа на Даниел Божков и Майкъл Джойс. Към това ще добавя базирания върху неотворени за широката публика архиви текст на Елизабета Басо за много ранния Фуко и връзките му с екзистенциалната психоанализа. Елизабета е един от изследователите, които в последните години работят като редактори върху публикуващите се за пръв път досега неизвестни текстове на Фуко. Такъв впрочем е и Даниеле Лоренцини, друг от участниците в броя.
Няма как да не спомена и съвместната ни работа със Стюърт Елдън, от когото отдавна се възхищавам – интервюто ми с него „Фуко и интелектуалната история” беше чудесно преживяване и се надявам, че се е получил богато информиращ, ако щете, и развълнуван текст. Впрочем той бе препубликуван на английски език в периодичното издание Foucault Studies.
Единствено техническите ограничения тук ме спират да продължа да изреждам. Нека спомена само особената „гънка” на историята през/чрез Пол Патън – днес той е професор в Австралия и като такъв присъства с авторски текст в броя, но навремето е бил докторант в Париж и като такъв присъства втори път, като един от интервюиралите Фуко в откриващото броя интервю. Невидими вътрешни мрежи в много посоки свързаха авторите в броя…
Понеже в момента отговарям като читател, искам да спомена и текста на Стилиян Йотов върху Фуко, Ницше, лъжата и истината, който дойде в момент, когато четях току-що излязлата книга на преизвестния Жак Буврес за Фуко, Ницше и истината.
П. А.: Планират ли се събития за „мултиплициране”, така да се каже, на отзвука от изданието и на самата възникнала чрез него „мрежа”?
А. К.: Да, първо и най-буквално: съставителите на броя, от името на списание „Социологически проблеми”, каним отсега всички на 3 юли от 19 часа в Център за култура и дебат „Червената къща” на публично представяне. Ще участват българските екипи, българските автори в броя, ще пристигне от Ню Йорк и художникът Даниел Божков.
През септември в София ще дойдат авторите ни Фредерик Бергхолц, куратор и мениджър на фондацията за съвременен пърформанс If I Can’t Dance I Don’t Want T Be Part of Your Revolution в Амстердам, и Грант Уотсън, концептуален артист от Великобритания, за да продължат артексперимента си по Фуко „Как се държим” тук, в София, и да участват вероятно в нови артформи като например използването на читателската група като артистичен процес – нещо, над което вече работи в София Снежанка Михайлова. Обмисляме посещение на Майкъл Джойс – впрочем може би някои читатели на вестника знаят, че той е титулуван като един от бащите на новия жанр хиперфикция.
Но голямата ми надежда е, че възникването на нови връзки на представените в броя чужди изследователи с българските им колеги тепърва предстои и то изобщо няма да бъде под наш контрол като съставители и „релета”.
П. А.: Това очевидно е част от плановете, да не кажа мечтите, за вкарване на българските фукоянски изследвания в по-широки световни мрежи? Но преди този по-широк план аз виждам по-тесния местен план на свръзките: два-три месеца преди публикуването на тематичния брой излезе в твой превод голямата книга с лекции на Фуко „Управляването на себе си и на другите”. Знам, че готвите втория том лекции със същото заглавие. Това случайно съвпадение ли е, или е част от стратегия?
А. К.: Стратегия е, разбира се! Да почна с конкретиката: публичното представяне на броя ще бъде „двойно”, т.е. ще е представяне и на споменатата от теб книга „Управляването на себе си и на другите”, т.е. ще е съвместно с издателска къща „Критика и Хуманизъм”. Елементарно е да казвам, че малката ни културна среда само би спечелила от повече общност и съобщаване между културните екипи и културната им работа. Смятам, че един от белезите на кризата, която отдавна живеем и която започва да се превръща в „Голям регрес” (за да използвам заглавие на неотдавнашен нашумял сборник), е парцелизацията на културните среди и агенти, при която всеки неглижира другия. Ако се отърся от евфемизмите, мога да използвам и по-силни думи за манталитетните и поведенчески процеси в и без това отънелите интелектуални среди, сред които с убийствен гръм навлизат интелектуални и артистични чалги, пък дори крадци на символни капитали и минало, ако щете. Така или иначе смислената работа е чрез мрежови действия за взаимоокуражаване – впрочем точно както работят „властите”, както би казал Фуко: подтикват към произвеждане и множене на разни неща, не казват „не”…
Н. Н.: Паула е от друго поколение, но ти и аз знаем много добре на колко употреби е бивал подложен Фуко през годините в България, а и на колко злоупотреби впрочем. Ти си един от хората, вложили най-много усилия за утвърждаването му през годините, включително през преводите на неговите книги. Интересно е, от позицията на този брой – на неговото съставяне, на работата с чуждите колеги автори и над текстовете на самия Фуко вътре – да ни кажеш какво се е променило в тукашното българско отношение към Фуко според теб, включително в работата с българския език, на който той „проговаря”?
А. К.: Този въпрос изисква едно цяло ново интервю, двойно по-дълго интервю! Шегувам се и не се шегувам: езиковите и културологичните наблюдения, които съм натрупала върху темите и текстовете на Фуко са толкова много, че няма да посмея дори да започна да отговарям…
Н. Н.: Добре, нека тогава накрая влезем в един бърз и леко несериозен експеримент: ще се осмелиш ли да си представиш какво би казал Фуко, ако можеше да разгледа този брой?
А. К.: Весел и доста дързък завършек предлагаш! Иска ми се да би се смял. Да би се заинтригувал от някои дръзки развития. Да би се включил в експеримента по темата „Как се държим”. Да би разтворил голямата пътна карта и да би доначертал някои пътища там. В главата ми натрапчиво се въртят едни негови думи от „Археология на знанието”, които ми се ще да променя и да кажа ето така: „Не оставайте същите, не оставайте същите…” Това, струва ми се, е много съблазнителна покана за полагане на съвсем фукоянски тип грижа за себе си, нали?
