Понякога отсъствието на татко ме притиска като дете, седнало на гърдите ми. (…) Всичко и всеки, целият ми живот, се превърна в пресъздаване, във възможност за прилика.
Романът на либийския автор Хишам Матар „Анатомията на едно изчезване“, в превод на Надежда Розова, представлява опит за описание на невъзможността за приемане на загубата на любим човек, за категоричния опит липсата да не бъде идентифицирана и осъзната, а по-скоро добре замаскирана зад едно непрестанно търсене и очакване за завръщане.
Това е роман на емоциите от травматичните загуби на едно дете, загуби, които остават неприети и поради тази причина продължават да се разрастват и да участват в живота му. Може би думата, която най-точно би описала тази книга, е меланхолия – онова особено състояние на консолидация между живота и смъртта, в което присъствието и отсъствието се (у)смиряват помежду си, уеднаквявайки се в един (не)възможен и постоянен траур от настъпилата загуба без реално наличен изгубен обект.
Романът разказва историята на Нури, който още на осем години губи майка си. Животът му продължава, вкопчвайки се в образа на своя баща – Камал ел-Алфи. Вглеждането в бащата има две страни – на първо място, към него е насочена любовта към майката, тъй като той е единственият възможен обект, който би могъл да поеме тази любов, а това се свързва и с търсенето на самоидентификация, която в конкретния момент може да бъде направена само чрез образа на бащата като централен в живота на момчето. Втората причина е свързана с несъзнателното търсене на виновник за смъртта на майката – единственият знаещ всичко за нея, нейното заболяване и нещастие е Камал, който така и не споделя нищо с никого за това. Бащата е носителят на тайната и на знанието за нещо, което остава неясно за малкото момче. Младежът внимателно изучава неговото поведение, реакции, жестове, опитва се да анализира студенината и хладнокръвието му в определени ситуации, но най-важни и болезнени са внезапните изчезвания, които остават без обяснение.
Ключов е образът и на младата красавица Мона, втората съпруга на Камал, която по особен начин вълнува Нури. Тя би могла да бъде мислена също двупластово. От една страна, като опит за повторение на изгубената майка, като това повторение се осъществява през отношенията, които има с бащата. Втората нейна функция може да се мисли именно през опитите за съревноваването на сина със своя баща. Влюбен и копнеещ за нейното внимание, той още по-прецизно започва да се вглежда в своя родител, желаейки да се отърси от неговото присъствие. Образът на Камал придобива оразличителна функция за своя син; Нури всячески се опитва да бъде по-добър от него, да познава по-добре желанията и предпочитанията на Мона, която всъщност играе ролята на индикатор на бащиното разподобяване.
Всичко обаче се променя в една декемврийска нощ, когато Камал изчезва при мистериозни обстоятелства. Никой повече не чува нищо за него и няма обяснение за неговата липса. Това обаче цялостно съкрушава Нури и той започва да си задава въпроси и да търси обяснение, да анализира и да се усъмнява във всяко сигурно знание за своя баща. Тук ми се струва важно да се обърне внимание на факта, че малко след утановяването на травматичната загуба отношенията между Нури и Мона рязко се задълбочават, но всичко това е само първична реакция от неочакваното изчезване. Следва едно силно чувство за вина и разкаяние от страна на младежа, като не след дълго той започва да изпитва неприязън, а по-късно и безразличие към Мона.
Важно е да се отбележи, че отсъствието на бащата никога не е преодоляно, героят не може да се примири с него, не може да го обясни, за да продължи живота си отвъд тази липса, която всъщност е удвоена. Ако приемем, че към образа на бащата се е инвестирала и любовната енергия, която преди е била насочена към майката, то с внезапното му изчезване се пререгистрира и нейната липса, т.е. загуба на емоционална опора и идентификационни структури.
Парадоксално отсъствието в романа полага основите на едно непрестанно присъствие на образа на бащата, защото неговата липса е неприета, тя не е регистрирана като отсъствие, което може да бъде заменено от друг обект и по този начин Камал сякаш продължава да съществува за своя син, и ако до момента на неговото изчезване е имало желание за разподобяване и оразличаване от фигурата на бащата, то след това Нури сякаш все повече започва несъзнателно да се опитва да го проектира върху себе си. „Започнах да си представям друга възможност за себе си: че съм по-деен, по-храбър, по-способен, че съм човек, който си задава не толкова отчаяни и непонятни въпроси.“
Как ще завършат тези негови опити? Какви неподозирани тайни предстои да разбере един син за своя баща и каква е ролята във всичко това на прислужницата Наима? Всички тези въпроси крият своите отговори някъде между редовете на романа. Читателят, осмелил се да застане пред него и да проследи опита за неприемане на липсата, е добре да бъде подготвен да се изправи срещу своите собствени страхове и липси, защото повествованието на Хишам Матар умело провокира онези добре наслоени и забравени в съзнанието ни травматични епизоди от нечие отсъствие. Така че бъдете готови и вие да се справите отново с онова непрестанно очакване на нечие (не)възможно завръщане…
ДЕСИСЛАВА УЗУНОВА
Хишам Матар, „Анатомията на едно изчезване“. Прев. Надежда Розова. Изд. ICU, 2017.
