Бойко Пенчев
„Чамкория” е най-лекият за четене и най-сложно композиран роман на Милен Русков. Но за това после.
След взрива „Възвишение” очакванията към следващия роман на Русков бяха изключително високи – очаквания, допълнително подгрявани от изказванията на автора, че готви роман за 20-те години. Няма как „Чамкория” да не бъде сравняван с „Възвишение”, още повече, че паралелите се натрапват. Разказвачът бай Славе прилича на олекотена версия на бай Гичо, нещо като „Гичо Lite” – същата езикова стихия, смесваща високо и ниско, наивност и ирония, но малко повече щадяща читателя, а и преводача. „Юнаците” от „Възвишение” пък през 20-те години са вече анархисти. Същото напрягане между битово и сюблимно, отново иронична редакция на „историческите” събития през погледа на плутовия герой. Същото отекване на метафизичните въпроси в реда на авантюрното и непристойното. И разбира се, характерните уж простодушни формулировки на разказвача от сорта на „Абе, хубава е България. Може да е нещастна, да не й е провървело, но па е хубава! Малка, каръшка и хубава. Малко на г-ца Мици ми мяза”.
По-лек като език спрямо „Възвишение”, „Чамкория” е по-плътен роман откъм второстепенните герои – ротмистър Стаматов и неговата газова печка, госпожица Мици с нейните колебания дали да се включи в конкурса „Мис България”, Пешо Комуната и Пане Дървесния… Подробна топография на София от началото на 20-те с улиците, бирариите, цените (няколко страници са отделени на това какво може да се купи с 5000 лв. през 1928 г.). Има и дребни недоглеждания, нетипични за Русков – доста му е рано на бай Славе да се дзвери пред мамута в Софийския университет, който ще се появи чак през 60-те, или пък да е чувал приписваната на Гьоринг фраза за културата и кобура. Но пък не върви един роман, играещ на различни нива с темата за провала, да е сам по себе си съвършен.
Като литературна реконструкция „Чамкория” неизбежно ще бъде сравняван и с „Една и съща нощ” на Христо Карастоянов – става дума за едни и същи събития (левият и десният терор, атентатът в „Света Неделя”, убийствата и общите гробове), дори едни и същи исторически лица (като капитан Кочо Стоянов). Най-важната прилика между двата романа е, че тази реконструкция се осъществява като пренареждане на „левия сектор” – там, където герои са били комунистите, сега застават наивно-грубоватите, симпатични анархисти, а комунистите са представени като безскрупулни майстори на реалната политика. Но макар да героизира анархистите, Русков го прави с присъщите си техники на депатетизиране и като цяло изгражда един много по-сложен и най-важното, по-жив свят. Романът на Карастоянов е построен чрез гледната точка на един разположен в нашата съвременност разказвач, чиято сянка непрекъснато се усеща зад привидно обективното третолично разказване. Русков създава свят, Карастоянов – алтернативен учебник по история.
„Чамкория” може да разочарова както софистицираните читатели, очакващи езиков експеримент и сложни игри с литературната традиция, така и онези, които четат „Възвишение” като буквален апотеоз на телесната долница и националбабаитлъка. Но каквито и сравнения да се правят, „Чамкория” е напълно самостоен и различен роман в писателската траектория на Русков. „Възвишение”, при всичките си иронии и трагика, е възторжен, неистово приповдигнат роман. В „Чамкория”, въпреки виртуозния хумор, има една особена умора, усещане за обреченост и повторяемост.
В романите си, съвсем по гностически, Русков сблъсква две сили. Едната е повторителността на материалното и природното, сънят на плътта и веществото. Другата е векторът на просветлението, който сочи нагоре, към Революцията, Делото и възвисяването. Във „Възвишение” този вектор е по-силен. В гърбовете на Гичо и другарите му духа тънкият месиански вятър на Бенямин, за който говореше Ани Илков през 90-те. В „Чамкория” героите са изоставили опърничавата кранта Дядо Юван и се придвижват с мощен „Шевролет”, но месианският вятър е стихнал.
Кой, какво, кога
Героят разказвач, центърът на „Чамкория” е бай Славе Желязков – шофьор на открит омнибус, нещо като маршрутка, с която прави курсове между София и Чамкория, както и други превози. Важна негова черта е, че той се изживява като вече улегнал, уморен човек. Има три деца и жена, но изповядва, че са му омръзнали до смърт съпружеските удоволствия. По отношение на секса е вайненгерианец, а политически се определя като широк социалист. Всъщност е на тридесет и осем години. Обича да чете, най-вече вестниците на широките соцалисти, особено статиите на Димо Казасов. Не може да търпи ни военните, ни комунистите, ни богатите, ни бедните, ни учените, ни простите. Въпреки всичко у него е живо любопитството към Тайната – била тя политическа или метафизична.
Сюжетирането на „Чамкория” напомня за модела „Форест Гъмп” – „малкият човек”, който по случайност попада в ситуации, които ще се окажат исторически. Бай Славе се оказва свидетел на опита за покушение срещу цар Борис в прохода Арабаконак, единствено заради блъсканицата не влиза в църквата „Света Неделя”, преди тя да бъде взривена от комунистите, нает е да превозва до общите гробове труповете на удушените в казармените подземия… Дори вози от Стара Загора до София майката на Гео Милев, която седи на същите седалки, на които може би е бил стоварен трупът на сина й. За разлика от Форест Гъмп обаче, Славе непрекъснато размишлява и коментира за нас събитията, в които е бил въвлечен, и търси скрития им смисъл. Покрай пътуванията си бай Славе намира и своя Димитър Общи (ако трябва да продължим аналогиите с „Възвишение”) – анархист с прякор Джина, когото скрива в изоставения царски развъдник за бизони и якове в Чамкория. Другият важен персонаж, който присъства предимно в разказите на Джина, е Героя – зад този прякор стои историческата личност Васил Попов, също анархист, убит при обира на Котленската банка през 1928 г.
Актуалното действие в „Чамкория” се развива в един ден – петък, 19 октомври 1928 г. – и обхваща последното за сезона пътуване на бай Славе и неговите пътници от София до Чамкория. Тривиалното пътуване ще се окаже в крайна сметка капан и контракапан, но то е само рамка, а същинският роман е в плетеницата от истории, които Славе разказва – кога на себе си, кога на спътниците в омнибуса. Вътрешният монолог на героя е разцепен на две – единият е привидно хаотичен, свързващ по русковски всекидневното и изключителното, например намирането на препоръка за постъпване като шофьор в полицията и атентата в църквата „Света Неделя”. Вторият тип вътрешен монолог е обособен в курсив, той е значително по-подреден, изпада от времепространството на пътуването до Чамкория и прилича на проект за книга със спомени „Моите срещи с Джина”. Тези фрагменти първолично повествование не се вписват в сюжетното време – все едно бай Славе ги споделя с нас след актуалното пътуване до Чамкория. Това придава някаква особена призрачност на романа, но няма да продължаваме повече, защото трябва да издадем какво става накрая.
Както може да се очаква, красотата на романа е в езика на разказвача. Четивността му се дължи не на самите събития, а на фините преходи в разказването на героя, който непрекъснато се отклонява от темата и се завръща към нея с периодично повтарящото се „Но мене мисълта ми беше друга”.
Гнозисът
На сюжетно ниво „Чамкория” изглежда като меланж от политически убийства и битови анекдоти. Същностната тема на романа обаче е познанието – което впрочем е валидно за всички романи на Русков. При цялата екзотичност на обстановка, подбор на героите и език Милен Русков всъщност разработва една универсална тема: нуждата да разберем онова, което ни се случва и неизбежния ни провал. Това са романи за Гнозиса – за събуждането от примките на реалността по пътя към познанието. И ако тези романи печелят читателя с многопластово етажираната си ирония, то коренът на тази ирония е в интуицията, че познанието е винаги ограничено и не може да предотврати съдбата на индивида. В опита си да промени реалността познанието се оказва непрестанно провалящо се.
Естествено е в един роман за познанието да се стигне и до заключението, че познанието (и мисленето въобще) е безсмислено: „Спри да мислиш, не требва да се мисли много-много в света, това е не само безполезно, но и пагубно, светът не обича тия, които много мислят, и не е направен за тех, нито па от тех. Не мисли, излишно е!” (Т. 1, с. 332).
Това обаче е само единият полюс. С какво да надмогнем песимизма? Възможен отговор, пример за стоически фатализъм, дава менторът на Славе, Джина: „Става това, което ти е писано, по един или друг начин. (…) Затова нема и защо да се страхува особено човек. Нито пък защо да се надева особено. Всичко е вече ясно, само ти не го знаеш. То това е и условието, за да може то да стане: ти не трябва да го знаеш. Затова аз правя всичко както требва, но нито се страхувам, нито се надевам особено” (Т. 2, с. 235-36).
Самото композиционно построяване на „Чамкория” е основано върху предаването на познанието. Това е принципът, работещ в „Шифърът на Леонардо” на Дан Браун – знаещият професор Лангдън споделя пред младата Софи разни късчета информация, които простолюдието не знае, и така заедно със Софи за тези неща ги научава и читателят. Същият модел, но много софистициран и разигран с преходи между различни семантични и стилови регистри виждаме в „Чамкория”. Тук разказващият „знаещ” е бай Славе, но той адресира разказването си ту към пътниците в омнибуса, ту към себе си, т.е. към читателя. Освен това „знанието” на Славе е съставено както от неща, които е видял с очите си, така и от други, за които е чул от Джина, който пък, понякога, ги е чул от Героя. Имаме сложна каскада от „знаещи” – Героя разправя на Джина, Джина на Славе, а Славе споделя с госпожица Мици и с нас. Знанието обаче никога не е окончателно, защото, както казва Джина, някои тайни така и си остават скрити.
Бунтът на робите и робството на бунта
Георги Шейтанов, лидер на българския анархизъм и главен герой в „Една и съща нощ”, на едно място пише: „Личността воюва с живота – тя иска да му бъде господар, а не роб”, а малко по-нататък – че анархизмът „изтръгва човека от кръга на неговото животинство”. В същия регистър разсъждават и героите в „Чамкория”. Бай Славе на няколко пъти определя себе си като „роб”, а голяма част от разказаните истории се свеждат до схватка между човека и властта. Четен в политически категории, „Чамкория” е силно ляв роман. Той ни представя една присмехулна критика на меритократичния либерализъм „отдолу”, от гледната точка на „улицата”. Притежаването на власт и пари се схваща като дълбоко нелигитимно, затова Славе е склонен да попържа буржоазията и да вещае скорошния й край. Всъщност при Русков бунтът и експроприацията на чуждото имущество са неща от един порядък. Оттам и любовта към трикстерите. На едно място Джина казва на Славе – „Ти си добър човек”, а той отговаря: „Мале, мале. Аз съм просто шмекер”. На което Джина отвръща: „То не пречи”.
Ако си затворим едното око, бихме могли да впишем „Чамкория” в модния напоследък бранд „социална литература”. Героят обаче преживява себе си като роб не в политически, а в метафизически смисъл – той е роб на тялото, на материята, на света. Затова и робството му няма политическо решение. Романът иронично разгражда политическата програма на анархизма и го превръща в някакво фаталистично индивидуално себеосъществяване. Идеологиите и мотивираното от тях насилие са видени като част от „робството”, в което се намира човекът. Разбира се, сблъсъкът между политическото и метафизичното освобождаване е представен с характерните за Русков иронични снизявания и преобръщания: „Аз съм станал роб на патката си! Гледаш ги, братче, комунисти, земледелци, анархисти, па и някои от нашите хора – борят се за свобода. Каква свобода бе, режи си патката и си свободен! Всички си режат патките и ето ти свободен свет! Готово!” (Т. 1, с. 82).
Русков е декларирал афинитета си към Възраждането, но освен Стоян Заимов, Раковски и Берон трябва да прибавим в линията на неговата генеалогия и Каравелов – с прочутото „От учените ще пропадне светът”: „Тия с идеите колкото народ са избили и на колкото хора са навредили – здраве му кажи! (…) Тия двете са свързани – борбата и идеите. Досега все идеи е имало, все в идеи живееме. Аз вече вземам да мислим, че да живееш в прост матриален свет е по-добре. (…) Отгоре идея, а отдоле нагон, животинска нападателност. Едното им служи благовидно да прикриват другото” (Т. 2, с. 68).
„Чамкория” е дълбоко антилиберален роман, защото се прицелва във фундамента на либералната идеология – допускането, че светът е поправим. Разбира се, тази идея не е прокарана като идея, извличаме я от сложно оркестрираните иронии и автоиронии, осмешаващи допускането за превъзходство на интелекта над Живота. Милен Русков е един в интервютата, друг в романите си, но има една свързваща нишка и тя е в презрението към „двулевковците”, т.е. към онези, за които мисленето е професия, препитание. Затова и самоукият чешит е основната му фигура.
На едно място бай Славе разправя за ходенето си в зоологическата градина. Пред клетката на мечката пазачът обяснява как мечките в планината си маркират територията. Изправя се мечката до някое голямо дърво и драска с ноктите, докъдето може да стигне. Ако мине друга мечка, тя също се изправя и ако е по-голяма и може да драсне по-високо, територията става нейна. Въпросът на Славе е: „А защо не подскачат? Аз ако съм мечка, така че завладеем цела Стара планина”. Пазачът сърдито отговаря: „Ами не подскачат. Това са мечки, това не са хора!”
В тази историйка се съдържа цялата визия на Русков за човека – и дълбинният проблем на тази визия. „Подскачането” е онова, което прави хората хора хора, всъщност „роби”. Непрестанните опити чрез знаците на социалния престиж, с хитруване и насилие да станеш нещо повече от това, което си, да надскочиш природния си ръст, е онова, което въвлича човека в тъмницата на материалното. Но ако гностическият императив е достигането до просветление, как да разграничим „възвисяването” от „подскачането”? Самият герой непрекъснато чете поведението си и това на околните ту като „възвисяване”, ту като „подскачане” и тази фундаментална нерешимост е изворът и на смеха, и на трагическата ирония в романа.
„Чамкория” е нещо като трикстерска менипея, 600-страничен комически коментар върху Пенчо-Славейковото „Грей величие в човешката неволя”. Бай Славе непрекъснато се заплита във философски апории, от които излиза с псувня или смяна на темата, но в кулминационния момент на романа все пак осъзнава, че избор има. И макар тоя „сбъркан свет” да е провал, има различни начини да се провалиш. „Вземи се в ръце и умирай с финес”, казва на едно място героят. А последната дума на романа е „светлина”.
БОЙКО ПЕНЧЕВ
Милен Русков, „Чамкория”, ИК „Жанет 45”, 2017
