Никола Георгиев
В историята на християнството всичко е важно, включително и кръщаването на Исус от Йоан Кръстител. Все така важно е, струва ми се, и случилото се с кръстника на младшия подофицер Стамат Рунтов в разказа на Чудомир „Кръщене” (1932 г.). В битието на човека кръстници и кръщелници дал господ. Кръщават се, наименуват се невръстни деца, континенти, села, видове оръжия, философски школи, болести, литературни групи, парфюми… А в българската култура?
Някъде през 80-те години на миналия век в речника на българския литературен живот се появи словосъчетанието „Тарту Ориента”. Че това не е ли на руски? По това време български интелектулци родолюбци увещаваха българите да превърнат руския в свой втори културен език (а защо не и първи?), но руският език в „Тарту Ориента” все пак пораждаше някаква насмешлива високопарност. Ориент? Много са значенията на тази дума, но в случая като че ли надделява „проста им работа, анадоллии”. А Тарту? Нещо контрастно на посоченото значение на Ориент. Град в северната и висококултурна страна Естония. Малък град с голям стар университет. Там, доста далече в някои отношения от Москва, от 1954 г. като доцент, а от 1963 г. като професор преподава литературоведът Юрий Лотман. Около него съмишленици и съдейственици, така че не след дълго се появява названието Тартуска школа. Максимата „И сам литературоведът е литературовед” изглежда по-трудно изпълнима от съответната максима за воина.
До Шуменския университет достигат структуралистко-семиотичните идеи на Тартуската школа и на предхождащия ги руски формализъм, а до местния апарат на Държавна сигурност сведения, че в университета се върши нещо идейно-политически нередно. Кръжокът по теория на литературата е разтурен, някои членове са повикани на разпит, пардон, на разговор със съответния орган. Не зная какво са ги разпитвали, но вероятно нещо от рода на: кое е общото и кое различното между идеите на Борис Ейхенбаум и Юрий Лотман, приемате ли Лотмановото деление на първична и вторична знакова система, на синхронно и диахронно в литературното произведение. Както биха казали някои шуменци, направен им е бил тънък истиндак.
В тези тъжно-смешни обстоятелства се появява прозвището Тарту Ориента. Родно място Шумен, кръстник Яни Милчаков, студент и многогодишен преподавател в Шуменския университет. В тъжно-смешни обстоятелства се ражда прозвище, което е също раздвоено – между сериозната осведомителност, уважителност и насмешката в трите посоки. Двете са назовани, Тарту и Ориента, третата е премълчана по модела на гатанката – що е то? – но нали цял свят знае коя е кръстосната точка между двете? Знае се, но кръстникът Милчаков все пак разкрива полутайната – Шумен. Реторическият или стиловият модел хикс – Шумен, игрек – Тарту, зет – Ориента е ценностно двупосочен. Той може да въздига, но при съставки като изброените може да взима на подбив и тях, и себе си. В този модел се движеха и мислите, писменото изложение и словото на Яни Милчаков.
Не мина много време и Яни отново се превърна в Йоан. „Не мина много време” – има усещане, че през 20. век литературознанието се променя (не смея да кажа се развива) с небивала бързина и рязкост в обратите. Сравнено с първото, това подсказва и второто прозвище, дадено от Кръстителя – шуменските позитивистични кръгове.
Шуменските – позитивистични – кръгове: всяка от тези думи заслужава поне скромно внимание. Шуменските – литературоведска група, назована по името на града, в който действа. Колко други български градове дават името си на подобни групи? Русе, София, Карлово? Май никой. Но ако средна степен просветен литературовед чуе Прага, Женева, Констанц, Чикаго, Лвов и колко още, през ума му може да мине „да, там е била школата на…” А чуе ли име на български град, може да го свърже с всичко друго, но не и с местна литературоведска школа. Сега най-сетне може – шуменските… В това титулуване, ако желае, човек може да прозре благодушна подсмивка към колегите в Шумен и не чак толкова към литературознанието в България.
А кръгове? В търсене на названия (не е важно доколко са ясни и нужни, важно е разнообразието) към литературна школа и нейните близки и далечни синоними се добавя и геометричната метафора кръг, литературен кръг. С названието кръг на българския литературен живот му провървява повече, отколкото с градските прозвища. Кръгът „Мисъл” – едно от големите явления – е наречено именно кръг. И този кръг се оказа доста ръбат за околния му литературен живот. Удар подир удар навън, самовъздигане вътре. Военната тактика говори за кръгова отбрана, литературната за кръгово нападение. Без такива действия литературният живот не би бил живот, а полуживот.
В нашия литературен живот названието „кръг” се извежда най-често от името на списание – „Мисъл”, „Нов път”, „Златорог”… Една от вероятните причини за това: че между сътрудниците на списанието се създава по-ясна, по-непосредствена връзка. (Нали и семейният кръг е кръг?)
„Кръг” се появява и в други, много различни обстоятелства. Между двете световни войни в Прага се събират от близо и далеч филолози, национално толкова разнородни, че работните езици са четири. Образуват общност, която бива наречена (кръстник Вилем Матезиус?) Пражки лингвистичен кръг (превеждам чешкото kroužek с кръг, няма място и смисъл да обяснявам защо). По света той става много известен като Cercle linguistique de Prague или Prague Linguistic Circle. Едва ли друга литературоведска общност е допринесла толкова много думата „кръг” да влезе в речника на литературознанието. Добре, но там е и думата „школа”, там е и голямото разномислие и разнословие. Там редом с „Пражки кръг” продължават да говорят и за Prague School и Prager Schule. Литературоведска му работа.
Към това разнословие се присъединява и Яни Милчаков – отново с нещо кръстителско и отново насмешливо. От литературоведското название „кръг” множествено число по правило не се прави. Има Пражки кръг, но в Шумен – в Шумен те са кръгове, „шуменските позитивистични кръгове”. Прякото значение на тази формула може да бъде: в Шумен литературоведите са толкова много, а идеите им така разнообразни, че един кръг не ги побира. Косвеното, милчаковското значение: де да беше така.
И сякаш не стига всичко това, насмешка буди и определението „позитивистични”. Милчаков започва като „тартусец”, със или без негово въздействие такива са и част от колегите му. Структурализмът и особено руският формализъм стоят, меко казано, с гръб към позитивизма. И ето че в същия този университет се появява позитивистичен кръг, и то не един. Преди да се усмихне пред станалото, човек може да съобрази, че е станало нещо обикновено за литературния живот.
В него се очертават поне два вида литературоведи. Едните наричам дезертьори, другите отцепници. Дезертьорите започват като литературоведи, някои от тях блестящо, но след време изоставят литературата и преминават в други хуманитарни полета. Ако бяха на мястото на Вазовия Левски, можеше да кажат „Литературознанието тясно за мойта душа е”. Другите, отцепниците, остават в литературознанието, но в него има толкова противоречия, толкова идеи и школи, толкова съблазнителни поврати, че през 20. век трудно ще се намери литературовед, останал там, откъдето е започнал. (Научната биография на Роман Якобсон може да очертае значителна част от историята на литературознанието през този век.) Резките преходи заслужават безпристрастно наблюдаване, заслужават и насмешка. Получават я от второто кръстничество на Яни Милчаков, сам той дух неспокоен и подвижен между различните полета.
Литературовед и дипломат в живота си, литературовед и нелитературовед в съчиненията си, литературовед с пишеща машина и китара до нея…
А многозвучието заглъхна. Тъжно.
П.П. А „Сливенският Парнас”? Название, сътворено и/или използвано от често натъжавания острословец Владимир Василев?
