През 2017 г. две издателства се заеха да разкрият на българските читатели една малко позната страна на някои от емблематичните фигури в литературата на ХХ век – като автори на произведения за деца: първо „Лист“ с поредицата „Детски шедьоври от велики писатели“, а наскоро и „Агата-А“ със своята библиотека „Големите за малките“. Това е похвално начинание, което не само запълва празнини в преводната рецепция на детската литература, но и красноречиво ни напомня за липсата на ясно очертани граници между стойностната литература „за големи“ и „за малки“. Любопитно е, че дебютите и в двете поредици са на котешка тема: „Котаракът и Дяволът“ от Джеймс Джойс в превод на Иглика Василева и „Котките: практически наръчник от Стария опосум“ от Т. С. Елиът в превод на Ангел Игов и под редакцията на Светлана Комогорова – Комата. Благодарение на мюзикъла на Андрю Лойд Уебър котките на Елиът са далеч по-известни у нас, но за първи път ни се представят на български в подобаващ облик, след като бяха обезобразени от дилетантския превод на Стефан Радев („Популярна книга за котките от Стария опосум“, изд. „Брегов и Радев“, 2015).
Едва сега те заговарят на колоритен, но естествен български език, като същевременно си остават несъмнено английски котки, обитатели на лондонските дворове, булеварди и гари, на аристократичните клубове и шлеповете по Темза. До голяма степен този ефект се постига с изобретателните съответствия на оригиналните им имена, пример за виртуозното словотворчество на Елиът. Дори само намирането на съответствия, прилягащи на неповторимата котешка индивидуалност, е завидно преводаческо постижение, което заинтригува читателя да се запознае по-отблизо с тези загадъчни особи: Ръмжигър и лейди Костиган, Джени Ярка-шарка и Драс-Пищял, Цап Кап Рис и Чизмърмор, Свирепоскрибуц и Великия Бъркотак, както и всички останали „пуфкотки“, „фапки маци“ и „киски“ с „разбезизказани“ имена.
Ангел Игов умело е решил и костеливия проблем с предаването на нестандартен изказ. Неговият котарак Морган (бивш пират, а на стари години – портиер на издателството „Фейбър енд Фейбър“) разкрива социалната си принадлежност чрез пестелива употреба на просторечиви и разговорни изрази, за разлика от карикатурно побългареното си превъплъщение в превода на Радев. Накратко казано, едно от големите достойнства на новия превод е постигнатият баланс между двете култури, които се срещат на територията на текста – нещо особено важно в превода за деца.
Само по себе си обаче това е недостатъчно да вдъхне живот на стихотворен текст, в който житейските истории на котките са предадени със свеж хумор в игриви строфи с неимоверно раздвижена ритмика и звънки пълни рими. Наистина, „Практическият наръчник от Стария опосум“ не е „Пустата земя“. Но привидната им простота е коварна; възпроизвеждането й на друг език изисква значителни версификаторски умения и находчивост. В тази си българска версия петнайсетте стихотворения се четат леко, с удоволствие от неочакваните рими, краестишни и вътрешни, и бързо сменящия се ритъм, неделима част от физиономията на съответната котка: достолепен анапест за котешкия патриарх Стария Йеремия (още едно изкусно съответствие на труднопреводимото английско име Old Deutoronomy); стегнат ямб в драматичната история на главореза Ръмжигър; „коктейл“ от стъпки в разказа за чаровните пакостници Мънгоджери и Ръмпълфъс и в този за своенравния Цап Кап Рис, който им придава джазирано звучене. И във всичко това преводачът е останал пределно близо до формалния облик на оригиналния стих – дотолкова, че текстът му спокойно би могъл да се използва за либрето в бъдещи български сценични постановки на мюзикъла.
Трябва да се отбележи все пак, че тук-там е останала по някоя недоизгладена грапавина, било в словосъчетанията („стадо врабци“), било в стъпката („Нервен шепот композира се в единайсет и четирийсет“) или леко спънатия анжамбман („Артишок му е името. Твърде висок / стил и ей затова го наричаме Шок“), в неуместно предпочетения жаргонен израз („Всеки пиниз / сам измислил е този котак“) или пък в буквалния граматически пренос от английски („Имената на котки са цяла наука“).
Но както знае всеки преводач (и редактор), шлифоването на текста е нескончаем процес, на който в един момент трябва да се сложи край. Важното е, че най-сетне котките на Елиът заживяват пълноценно и на български, във вещ, очевидно правен с мерак превод и в привлекателно издание с чаровни илюстрации и във формат, еднакво удобен и за малки, и за големи ръце. Няма как да не се поддадем на магията им, всички ние – и децата, и онези, които никога не порастват съвсем, досущ като фапките маци.
МАРИЯ ПИПЕВА
Т. С. Елиът, „Котките. Практически наръчник от Стария опосум“, превод от английски Ангел Игов, изд. „Агата-А“, София, 2017.
