Разговор с Елизабет Костова
Тези дни предстои представянето на новия Ви роман „Земя на сенки“ в България. Бих казала, че този път в него не просто препращате към България, а се концентрирате върху миналото и настоящето на страната ни. Какво Ви накара да го сторите?
Елизабет Костова: Дълго време исках да напиша роман, чието действие се развива изцяло (или в този случай, почти изцяло) в България, но ми бяха нужни 25 години, за да събера кураж и да опитам това. Никога не е лесно за един сериозен писател да се заеме да пише за страна, където той или тя по същество е външен човек. Изпитвам дълбока и трайна любов към България, която се зароди в момента, в който за първи път стъпих в тази страна, през ноември 1989; исках да изразя част от тази любов и интереса си към България в една история, която започва и завършва тук, история, която също така засяга някои от най-важните моменти от нейната история.
Първото Ви идване в България съвпада с рухването на тоталитарния режим у нас и първите демократични митинги. Оттогава ли датира интересът Ви към българската история и съдба?
Е. К.: Разбира се, ноември месец 1989 г. беше впечатляващо време за първо посещение в България. Благодарна съм, че можах да стана свидетел на този период на преход, тъй като той ми даде възможност да посетя две различни страни – едната, която оставаше зад гърба ви, и другата, към която се бяхте запътили. Участието ми в първите свободни многолюдни митинги в София през този месец беше само по себе си невероятно изживяване. Все още срещам български читатели, дори в САЩ, които ми казват, че също са присъствали там!
Повече факти или повече фикция има в новия Ви роман? Какви източници за времето на комунизма ползвахте? А за настоящето? На какво разчитате повече – на анализи или на историите на живи хора?
Е. К.: Когато пиша исторически роман, използвам всеки възможен за мен източник и тази книга не е изключение. Четох записи на устно разказани (лични) истории, академични исторически изследвания, разкази, стихове, писма и романи; разговарях с хора, които си спомнят периодите, за които пиша в книгата; интервюирах журналисти и историци; разглеждах стари снимки, гледах филми. Пътувах много из България, за да направя снимки и да видя местата, които исках да включа в книгата, в това число останките от лагера в Белене. Посетих места, които са някои от най-красивите, които някога съм виждала – манастири, планини и сгушени в тях села. „Земя на сенки” пресъздава внимателно проучени реални исторически събития, но всички участващи в тях лица са фикционални. Ситуациите, в които се озовават моите персонажи, се базират на действителни обстоятелства, но не използвам действителни човешки лични истории от уважение към хората, които са ги преживели. В края на книгата има кратко пояснение, в което обяснявам тези разграничения в детайли.
Каква реакция на романа си очаквате в България? Имате ли вече отзиви в чужбина за него?
Е. К.: С радост мога да кажа, че книгата получи редица положителни отзиви в САЩ. Критици и читатели остават впечатлени и развълнувани от историята на Стоян Лазаров, моят основен персонаж, която се разгръща в средата на 20 век. Много от читателите, с които се срещнах, докато представях книгата в САЩ, Австралия и Нова Зеландия, изявиха желание да посетят България. Това наистина ми донесе удовлетворение.
Важна ли Ви е оценката на критиката?
E. K.: Ако имате предвид рецензиите, рядко ги чета – моите роднини и приятели ми говорят за тях, но аз се стремя да стоя настрана. Изпитвам дълбоко уважение към проницателните критици, но мисля, че критическите текстове помагат (или вредят) на книгата повече, отколкото на нейния автор. Книгата вече е написана и нито възхвалите, нито критиката би трябвало да имат особено влияние върху следващата книга, която писателят създава. За мен по-голямо значение има откликът на читателите, по-специално на онези от тях, които са свързани със застъпените в романа теми. По тази причина за мен е много важно да видя „Земя на сенки”, публикувана в България, и за мен е чест, че книгите ми се четат тук.
Как бихте охарактеризирали литературния живот в Съединените щати?
E. K.:Литературният живот в САЩ е твърде разнолик, но също така е значително по-комерсиализиран в сравнение с Европа. Има много неща, които можем да научим от Европа, и винаги ще има.
Кои съвременни писатели бихте препоръчали на българската публика?
E. K.: За мен двама от най-забележителните съвременни автори, които пишат на английски, са Клеър Месуд (която изнесе лекция в Созопол на семинара по творческо писане преди няколко години) и Колъм Маккан. И двамата умеят да създават големи платна, пресъздаващи исторически събития и/или социални безпокойства, докато изграждат убедителни дълбоки персонажи. Мога да спомена много други, но тези двама писатели заемат специално място сред читателските ми пристрастия.
Благодарение на фондация „Елизабет Костова“ Вие направихте много за популяризирането на българската литература в англоезичния свят. Има ли вече български писатели, които да са разпознаваеми в САЩ?
EK: Наистина съм много щастлива да отбележа, че над 20 съвременни български писатели вече са публикувани в САЩ/Обединеното кралство, от които десет с романи, в сравнение със само двама или трима преди едва десет години. Техните творби пораждат вълна от интерес към България сред англоезичните читатели. Сега често чувам как редактори и литературни агенти в Ню Йорк определят българската литература като „явление”, любопитна тенденция. Това е особено удовлетворително.
Вие кои български писатели четете и харесвате? И какво ново замисляте във Фондацията?
E. K.: Харесвам писатели, които пишат в различни жанрове, включително някои, които едва сега започват да публикуват, но със сигурност ще бъдат важни за следващото поколение. Новите планове на фондацията – която отбелязва своята десетгодишнина тази година – са свързани с разширяване на интереса към произведения от различни жанрове. Сега сме домакини на международна конференция, посветена на поезията, която се надяваме да проведем отново, а фокусът на последния семинар в Созопол, който организирахме, беше върху писането на нефикционални произведения (есета, мемоари, пътеписи, наративна журналистика). Също така бихме искали да привлечем сериозна подкрепа от България и извън нея. Литературата (включително изкуството на превода) е един от най-важните гласове в страната и заслужава подкрепа както от правителството, така и от частни източници.
Разговора води Амелия Личева
Преведе от английски Ружа Мускурова
