Антоанета Алипиева
Критическата книга на Михаил Неделчев „Геопоетики. Провидяни пътища на културата и в литературата“ (2017) е един от поредните опити на автора да „развърти“ литературната история откъм разни лица, доказвайки за сетен път, че литературната история е бездънна величина и „бръкването“ в нея може да извади какво ли не – застинали фотоси, сладкодумни разкази, време и безвремие, частни биографии или биографии на цели общества, периоди и идеологии. Този път Михаил Неделчев се съсредоточава в „гео”-размишления, които прочее никак не са му чужди и в предходни книги. Поначало дългото еволюционно литературно разказване в една национална литература крие мащабния исторически и политически разказ за спечелвани и изгубвани географски територии, за бленувани културни пространства, които оплождат, вдъхновяват, завършват българското. За бягства от българското, когато то стане невъзможно за определени идеи или манталитети. За регионални топоси, които чрез конкретното изграждат идентичности. За многото Българии в чужбина, дружелюбни или враждебни към Родината. За други, небългарски погледи към България и нейните културни езици. Както се вижда „гео”-то на Михаил Неделчев е твърде, твърде широко, то се движи от вън навътре, вътре в границите на българското, от вътре навън, надолу в дълбочина. То е и психопортрети, и идеологически модели, и лични биографии, противопоставени на манталитетни общности, то се движи по географския хоризонтал, но и по културния вертикал. Присвоява и отхвърля както географски територии, така и духовни земи. Родното като българско е основа, но е разширено с вътрешни диалози, мечти и разочарования.
Още в предговора си авторът подробно обяснява теоретичния аспект на понятието „геопоетика”, като представя неговите смисли в европейските школи. За него самия „ГЕОПОЕТИКА носи в себе си идеята за хетерогенност и многосъставност“. Нещо повече, „подходът, методът“, както той определя понятието, в неговата творческа философия се е формирал спонтанно, породен от непрестанните му движения по хоризонтала, а чрез хоризонтала – и по вертикала на дълбочинното. Тези, които познават Михаил Неделчев, знаят неговите непресъхващи пътувания в България и из света, слушали са цветните му разкази за впечатления, запомнени пейзажи, сюжети, миризми. Ето защо никой не би бил учуден, че статиите от „Геопоетики“ са колкото дистанцирано литературноисторически, толкова и силно автобиографични. Те са преживени като собствени пътувания, като лични въобразявания на части от литературната история. Ето как самият той обяснява концепцията си за тази книга: Пътувайки непрестанно „възприемах тези облитания като възможност да интегрирам чрез тялото си националното пространство, да му придавам отново и отново тази цялост и взаимообвързаност, която нашите деди му бяха придали преди повече от столетие“. Движейки се, субектът всъщност насновава пъзела, попълва ниши, които говорят за случили се неща, бележат визионерски прокоби, но най-вече формират идентитет.
Да започнем от географията. Откъснатите от България територии са горестна болка за литературата ни. „Тъга по юг“ афишира прозата на Константин Петканов, Дико Фучеджиев, Любен Петков, Керана Ангелова, поезията на Христо Фотев. Дали ще се използват конкретни исторически сюжети, или по асоциативен и символно-топосен път ще се внушава „южният“ характер на българското, българската литература е много повече отворена на юг, това е важна страна от нейната чувствителност. За севера страда почти само Йовков или пък Ивайло Петров, но за изгубения „български“ юг, останал вън от географската Родина, но приобщен от българската мисъл и чувствителност, страдат далеч повече български творби. Бежанските сюжети и преселения безспорно имат етнически характер, но още повече югът е транснационален, той е балканската неизбежна амалгама от доста балкански етноси, отбелязани от кой ли не балкански автор като трудно разчленима общност. Както самият автор сполучливо се изразява, югът е „…едно ниско, мрежово, хоризонтално ниво“. Всъщност географските граници са нещо фиктивно, българският/балкански юг се простира дотам, докъдето въображението и мечтата спрат. А те секват до „Лозенград, Каваклия и Ковчас“, до „централна и североизточна Странджа, Бургас, Созопол, Анхиало“, до „селата зад крайморските хълмове“. „Един наистина могъщ, монументален и сякаш транснационален регионализъм.“
Отворената на юг българска литература регистрира още един пробив „вън“, към земи, които не ни принадлежат, но чувстваме като близки, чувстваме ги като сладостно пребиваване в романтични и топли пространства. Това са медитеранските блянове на нашата чувствителност, онези романтични отдавания, които по някакъв мечтателен начин ни спасяват от натуралната балканска земност. Анализирайки „Тютюн“ от Димитър Димов, Михаил Неделчев се влива в идеята на Фернан Бродел, че в Средиземно море е ударил часът на отдръпването от империите. Медитеранските български блянове са излаз в един свят „…идеален, освободен от грубата жестовост на псевдоимперското насилие“. Не само Димитър Димов, но и редица други български автори утопично-спасително обикват Средиземноморието и романтично-красиво се преселват в него, намирайки в себе си меката му, прекрасна и ефимерна светлина.
„Геопоетики“ утвърждава още една важна линия в нашата литературна критика – тази за региона, котловината, мястото. Неделчев не установява точен термин за локалното, но затова пък идеята му е ясна и твърда: локалното е самостоятелен културен език, не по-малко важен от общите глобални езици. Добруджа, Странджа, Краище са българско лице, което в своята затвореност изобщо не е провинциализъм, нито само етнография. Локалното е идентичност, която задава естетика, вижда човека като личност, огражда къс от живота, който никога не може да бъде живот на общото, защото общото е съставна част от много, много различни части. Всеки „семеен архив“, всеки частен спомен, всяка лична топография не могат да бъдат маргиналия, защото, родили литература, те са пречупени през призмата на ерудиция, определена култура, национални стереотипи, говорещи не само с визиите на частното, но и със светоусещането на национално представителното. Събирайки различните малки топоси, проследявайки ги, един литературен историк всъщност проследява глобалните миграции и придвижвания в едно общество. Отчитат се процесите от рустикално към урабанизация, емигрантските отливания, създаването на множество други Българии вън от държавата. Все съвременни процеси, които литературата е предвкусвала, регистрирала ги е като симптоми, предвещала ги е като реални геополитически събития. В това отношение интересна е статията за Сирак Скитник и неговото естетизиране на града. По принцип градът е по-новото културно пространство, той се нуждае от по-силна защита от началото на миналия век. И докато градът се утвърди като традиция в българската литература, той се чувства инстинктивно. Ето в тази точка стои Сирак Скитник, който е един от първите, даряващ „града със самосъзнание“. Докато това пространство набере сила и се утвърди като познат и изживян топос. Градът, скиталчески лабиринт за Сирака. И макар че Михаил Неделчев не включва в геополитическия си регистър поезията на Христо Смирненски, то и чрез града на Сирак Скитник достатъчно ясно са показани социалните бродения на низвергнатите от обществото. Ето как локалното, частното, единичното се превръща в реставрация на големи обществени и исторически трансформации, типизирали социални фигури. Тази идея е родила и статията „Странджанският магически реализъм“, която определя региона като „културна специфична магичност“. Маргиналното и екзотичното не са споменати като възможност за обяснение и тълкуване. Обратното, на магическия реализъм е възложена универсалността, постигната чрез ясна идентичност.
Книгата на Михаил Неделчев фиксира и „побългарените“ чужди градове, макар че думата „побългаряване“ тук не е съвсем точна. По-скоро оплождане на българското чрез световни центрове – Париж, Петербург, Мюнхен, Рим, Одеса… Това авторът постига чрез биографиите на Иван Вазов, Константин Величков, Димитър Добрович, Михаил Маджаров, Кирил Цонев, Жорж Папазов. Културните диалози и „купуването“ от другите култури е отдавна разработвана тема в литературознанието ни. Михаил Неделчев я вижда не само отвътре, откъм внасянето, но и отвън: „Моята тема е не пребиваването ВЪВ, а пътуването КЪМ – очакването, изкушението, стремежът към прозрението, възможността да постигнеш града отведнъж, с бързия интуитивен синтез на твореца писател“. Авторът се интересува какво чуждият град знае за нас, а не само от това как българският поглед го реципира. Така обогатен, или по-точно – сдвоен, авторовият анализ ражда актуални геополитически въпроси, които ежедневието не може да удостои с конкретен отговор: „И ако ние, българите, сме православни, то значи, може би, сме все пак някак приобщени към „Империята“, принадлежим й. Може би дори признаваме върховенството на лидера? Може би не съпреживяваме тази „внезапно“ и враждебно „отчуждила“ се от Русия Украйна на Майдана, на поета Васил Стус и на приобщилия се към украинското режисьор Сергей Параджанов?“
Такъв „сдвоен“ поглед към българското представя и статията за Пьотр Бицилли, личност, която е трудно да бъде определена като принадлежаща само към една национална традиция. Българската тема в неговото творчество е конкретен акцент в общия културен или по-скоро славистичен свят. „Частичното вживяване в българското“, както го нарича Неделчев, е съпричастие към другите, но и сравнение с другите. „Коренното“ отстъпва място на обобщен дискурс, на сдоявания и утроявания, на постоянни обмени, което доказва единството на тези, идеи и традиции. Единство, но и собствени, отделни лица, никога неподценени, винаги видени в непрекъснати взаимоотношения.
Геополитиката постига своите географски, природно-ресурсни и културни карти чрез конфликти. Геополитиката е агресивна стратегия, която на базата на конфликти завладява или отстъпва територии. „Геопоетики“ на Михаил Неделчев съдържа конфликта като теза. Вътре, в зоната на българското има много спречквания, които пораждат културни движения. Тях Неделчев ги е видял в „Оттеглянето/Оттеглянията на Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, д-р Кръстю Кръстев“. Отхвърлени и неразбрани от българската среда, тези големи личности на литературата ни излизат „навън“, но не за да се откажат от българската кауза, а с мъчителна болка да заговорят и покажат недъзите й. Движението-навън е несъгласие, бягство, самота в чужбина, но при всички случаи това движение принадлежи на българската култура. То обозначава конфликтите и срещането на идеи, сблъсъка на идеологии, говори за различните културни дискурси, населяващи конкретноисторическия период. Физически движението е осъществено „навън“ от границите на Родината, то съдържа конфликт с Родината, но духовно означава финал на господстващи културни модели и началото на други. Ето как Михаил Неделчев определя личната драма на тези творци: „… те се изявяват в антиперсоналистични, в колективистични, масоидни или с други характеристики времена“. И Стоян Михайловски, и Пенчо Славейков, и д-р Кръстев „геопоетически“ проправят път на индивидуалните жестове и избори, на свободния от масата дух. Тази статия провокира и друг проблем – за актуалния вариант на днешните бягства. Настоящата емиграция, която България загуби, е точно такова геополитическо движение „навън“, осъществено от огорчени и пропъдени хора. Неразбрани и нереализирани „вътре“, те напускат държавата с надеждата, че един ден българското ще се коригира и ще намери градивните си сили. Те също са направили своя мъчителен индивидуален избор, който днес се обяснява чрез геополитиката.
Много интересна е геопоетическата идея на статията „Жестокият обратен път от антифашисткото стихотворение на Иван Пейчев“. Стихотворението на Иван Пейчев „Последният марш“ е метафоричният образ на краха на една от масовите идеологии на 20. век – фашизма. Пътят „назад“ на покрусените и смазани немски войници е осъзнатият и разкайващ се път на Европа след Втората световна война. Геополитически език на отказ от масовата идеология и приемане езика на толерантността. А това звучи познато в днешно време чрез идеята за мултикултурализма, която се оказа не по-малко зловеща утопия на следващия век, също тъй обикнал илюзиите, както и 20. век. Но „Последният марш“ от Иван Пейчев предупреждава и за друга идеологическа сходност – за идеологията на комунизма, последвала фашизма и сковала Европа през втората половина на миналия век. Видяхме, че и комунизмът извървя своя път „назад“, за да отстъпи място на поредната всеобща идеологическа утопия. Май че пътят на човечеството е с траектория „напред“ и „назад“, без да може да се постигне хармонията.
Книгата „Геопоетики“ от Михаил Неделчев е сбор от различни статии, явно писани по много и разни конкретни поводи. Но тя е с общо лице, защото отлично отстоява идеята за географските и духовни пътувания навън и навътре. Чрез различни периоди от българската литературна история се поставят съвременни проблеми, които всевластната сила на геополитиката провокира.
Михаил Неделчев, „Геопоетики. Провидяни пътища на културата и в литературата. Юбилейно издание на Литературноисторическата школа
„Д-р Кръстев“, С., НБУ, 2017.
