Димитър Рахталиев
Нима животът ни трябва да бъде толкова сериозен през цялото време? Наистина ли всичко е толкова лошо, че често забравяме малките неща? Дали не потъваме в сиво ежедневие ден след ден, спирайки да виждаме искрите на слънцето по снега? Вече не мислим какво чудо е да летиш, не сънуваме, не обръщаме внимание. Дали не трябва да погледнем отново през детски очи? Приказките за деца са само наполовина за тях. Те са също и за нас, порасналите, те са там, за да ни припомнят, че животът може да бъде и смях. Маргарит Минков, един позабравен герой на детската литература у нас, се завръща с втората част от чудни приказки в сборника „Весел, гъделичкащ смях“.
Година след първия магически сборник и повече от тридесет години след написването им радостното, леко съществуване отново идва при нас във втората партида приказки на добрия вълшебник Маргарит Минков – „Весел, гъделичкащ смях“, част втора, ни поднася нови дози безгрижен смях, лекота и причудливи герои.
Редактор и съставител на книгата е Севдалин Генов, самият той автор на два сборника с детски приказки, няколко с поезия, множество публикации на тема изобразително изкуство, литература и кино. Дългогодишен приятел на Маргарит Минков, Севдалин Генов е главният виновник за това приказките да не се изгубят във времето. За тях той казва, че са удоволствие. Тяхната същност, тяхната цел е чистата, неподправена наслада от четенето. Именно заради него първият сборник с весели, гъделичкащи истории излиза на книжния пазар през 2015 г., след като той го предлага на Божана Апостолова от издателство „Жанет 45“.
А ето какво ни казва тя за изданието: „Бях изключително впечатлена, когато Севдалин Генов ми предложи този ръкопис, който издадох с огромно удоволствие. Някои хора казват, че приказките на Минков са много хубави – докато ги четеш, ти е толкова добре и в същото време, когато се опиташ да ги разкажеш – не можеш. Гениалните неща трудно се разказват. Те се чувстват, те се усещат, те карат човек да мине няколко стъпки в мисленето си напред. Убедена съм, че за вас ще е огромно удоволствие да прочетете книгата“.
С нейна помощ и под умелата режисура на издателство „Жанет 45“ изданието запазва магичния си вид, а илюстрациите на Люба Халева вдъхват нов живот на историите в нея. Неслучайно издателството спечели наградата „Златен лъв“ през 2016-а за изданието, а втората част бе наградена с наградата на клуб „Перото“ за детска литература.
Вероятно вече сте чували за Маргарит Минков, може би сте чели, слушали или гледали някои от неговите приказки. Въпреки че едва сега за пръв път оживяват в писмен вид, в миналото приказните герои са се подвизавали в детското предаване „Лека нощ, деца“ на Българската национална телевизия. За да може да се каже нещо за тях обаче първо трябва да се вгледаме в лицето на напусналия ни без време детски магьосник и техен създател.
Маргарит Минков е роден през 1947 г. в Плевен. Автор е на десетки разкази и детски приказки, през които прозира един поетичен, чувствителен светоглед, но у нас той е по-познат с драматургията си. Автор е на осемнадесет пиеси, които са поставяни в България и в чужбина, където постигат немалко успехи. Негови са сборниците „Приказки с шапки“, „Две ръчички – десет пръста“, „Приказки за разказване“. Бил е художествен ръководител и директор на столичния театър „Сълза и смях“. С издаването на „Весел, гъделичкащ смях“ имаме възможността да видим писателската, поетичната страна на негово творчество. Досущ като ранните му произведения, приказките в сборника искрят с прекрасно чувство за хумор, безкраен полет на въoбражението и герои, всичките колкото абсурдни, толкова мили и незабравими. Героите са не просто оригинални, те са одухотворени.
В приказките ще се срещнете с Кучето, Което Свиреше на Акордеон, куклата Повече Не Мога, Случайният Шаран, котешката сянка Прескочиполянка, Цветето Добро Настроение, Чадъра Забравих му Името и още куп магически герои. Ще пътувате до хартиената страна, забулени в уют градчета, ще се изгубите в африканските джунгли и ще се гмурнете в океана в светлината на един фар. Както подобава на всяка истинска детска приказка, и тук зад абсурда и нощния смях, който се носи над покривите на къщите, се крият тънки, прокрадващи се поуки, уроци и изводи, които биха били полезни не само на децата. Те са написани разбираемо, но замечтано. Когато погледът минава по думите, се чува гласът на автора, мек, като приспивна песен, унасящ, лек. Досущ като приказките.
Въображението на Маргарит Минков тича надълго и нашироко в приказките му, спуска се до дъното на морето и го осветява като фара и момиченцето с черешовото клонче, после се превръща в сянка, която танцува като пеперуда в нощта, издига се високо в небето и с последното тик-так на часовника се връща обратно при собственика си. Оригиналността е от най-силните страни на разказите. Езикът е средство за създаване на един магически свят и думите служат за различни цели. От думи, привидно обикновени, се пръкват нови значения, от играта с тях се раждат сюжети, герои и цели светове. Авторът си играе с езика и с неговите изразни средства, трансформира значения и го прави така, че създава света на играта за децата, без да го обясни напълно. На тях се оставя да играят, да се забавляват, докато четат, и да откриват непознати, чудати същества и места. Интересно е, че приказките не са ситуирани в конкретно време. Но може би няма нищо по-подходящо за приказния свят – място, на което времето не съществува, място непознато и вечно, където обаче сякаш всичко тепърва започва. И както щъркелът, който измислил летенето, детският ум е свободен да лети до безкрая.
В приказките на Маргарит Минков, както и в другите му произведения, се прокрадват абсурдни, по най-красивия начин, сюжети и герои, изпъстрени са с игри на думи, шеги, закачки, умалителни като бухалче, коте и рибка, и на човек не може да не му стане мило. В тях всичко е възможно и детското въображение е единственият лимит, както виждаме още в първия разказ:
– Тръгвай с мен! – казва му лястовицата и го поставя на крилете си. И го отнася в хартиената страна.
В хартиената страна всичко е от хартия. Реките са от тънка хартия, дърветата от по-дебела, а планините са от картон. Хартиени птици летят, хартиени цветя цъфтят, хартиени крави пасат люцерна.
„…Звънят на звънеца. Шивачът не чува, защото звънецът му е от хартия. Отварят вратата и влизат. Когато отварят. В къщата става течение и шивачът излетява през прозореца заедно с метъра си. Нали е от хартия!“
В последвалите редове шивачът отлита към небето, за да вземе мерки на небето и да му ушие палто, за да не му бъде студено през зимата. После фъстъчето, което отива при шивача, за да му зашие панталона, отлита на хартиените криле на съня и се прибира вкъщи. Децата, досущ като него, ще се носят на хартиените криле на книгата към небивали приключения. Приказките изпълняват смело и под музиката на смеха целта, с която са били написани – да разширят детския светоглед, да накарат децата да летят, да се смеят и да мечтаят.
Илюстрациите на добре познатата ни Люба Халева, създала кориците на книги на Зейди Смит, Етгар Керет и Туве Янсон, измежду други, допълват приказните истории с чудати изображения. Сюрреалистични, експресионистични образи придават ново измерение на приказките и подсилват въздействието им. Весели, пъстри и усмихнати, с искрящи цветове и герои, всички създадени отвъд въображението, точно както са били написани. Калинки, лъвчета, смеещи се домати – всяка илюстрация е уникална и допълва историите, без да ги тълкува за децата. Точно тук идва майсторството на Люба Халева – рисунките предлагат нееднозначана представа за приказния свят, но оставят и много на детското въображение (и не само).
За илюстрациите в първия том някъде се спомена, че били страшни и в никакъв случай не били предназначени за деца. Е, дори и това да е било така и някои деца да са се стреснали от крещящите образи, то тук това е малко вероятно. Тук пъстротата танцува по страниците около текста и от тях струи щастие и топлина. И нима трябва илюстрациите в една привидно детска книга да са абсолютно буквалистични, да казват на читателя дете всичко в прав текст? Така, както приказките не го правят, рисунките на Люба Халева предоставят на децата една изкривена, нестандартна представа за света и така отварят светогледа към небуквалното, към скритото. Именно затова те са толкова подходящи именно тук – разказите не разчитат на директния подход към детската душа, те тичат по ръба и създават неясни, забулени представи, които децата после доразвиват, доизмисляйки героите, довършвайки приключенията ми.
На представянето на „Весел, гъделичкащ смях“ в клуб „Перото“ в НДК Зорница Христова сравнява Маргарит Минков с най-големите и добре познати имена в света на детските приказки, нареждайки го до автори като Ръдиард Киплинг, Луис Карол и Доналд Бисет. Севдалин Генов ги определя като истории на световно ниво и ни казва, че те са повод за гордост, че и тук, в България, се случват хубави неща, че добра българска литература (и за деца) съществува. Ритмични, поетични, игриви в своя ритъм, приказките вече са достъпни, на нас се оставя да ги прочетем. И да летим с тях. И като казвам нас, определено нямам предвид само нас децата – в тях има мъдрост и вълшебство за всеки. Оставям ви на крилете на безкрайното въображение в чудната страна на приказките: „Искате ли да видите тайнствени неща? Неща, които не са се случили, неща които хич ги няма, неща, кoито могат само да се измислят? Вземете парче утринна мъгла, пробийте му една дупчица и закрепете в нея дъждовна капка от дъжда, който още не е валял. Погледнете през капката и ще видите годината на огледалното търсене“.
Маргарит Минков, „Весел, гъделичкащ смях“, част втора, ИК „Жанет 45“, 2017
