По повод на една протестна подписка
Огнян Ковачев
Врескотня и дим до бога…
П. П. Славейков
Спорът, за който ще стане дума, не е рожба на последните 4-5 месеца, нито е горчив плод на „съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество; пореден епизод сред многобройни такива през последните 27 години след 1989-та”. Така, с големи букви, жигосва творбата на Джовани Бокачо Отворено писмо с изх. № 19/30.08.17, съдържащо подписка от „Възмутените граждани на България”, начело с акад. Георги Марков, акад. Иван Радев, проф. Пламен Павлов и др., координирана от ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ (според изписването в писмото). Просто през тези години българското общество най-после постигна свободата да се включва в подобни спорове и да се учи да ги води. Спорове, каквито преди 1989 г., в развитото ни социалистическо общество, бяха немислими. Тогава на книгата Декамерон беше отредена особената роля хем да я има, от кумова срама, при това в хубавия превод на Никола Иванов, хем да я няма в публичното говорене, поради идеологическа несъвместимост. Както казваше Валери Петров, „има роля, но няма”. Исторически този спор подхващат още съвременниците на Бокачо, раздвоено е отношението и на самия автор към творбата му. Но в модерните времена основният камък на всички подобни случаи с книги, търпящи обществено порицание, са две събития от преди тъкмо 160 години. През 1857 г. в Париж са изправени на съд двама писатели – първо Гюстав Флобер, за романа Мадам Бовари, сетне и Шарл Бодлер, за лирическия сборник Цветя на злото. И двете книги са обвинени в накърняване на обществения морал. И двете отдавна са в раздела „Литературна класика”. В още по-нови времена религиозен водач поръча убийството на Салман Ружди заради книгата му Сатанински строфи. За радост, писателят е жив и здрав, а българският превод на книгата е достъпен в интернет. Как се вписва в тази поредица обсъжданият тук спор?
Ще започна с въпроса в Отвореното писмо „ДЕКАМЕРОН“ ли е онази класика в литературата, която измества безброй други стойностни класически произведения, които трябва да познават образованите и възпитани деца на България?”. Колкото и шаблонно да звучи, да, сборникът с новели Декамерон на Джовани Бокачо е класическо литературно произведение, т.е. книга, която „поколения хора, движени от различни подбуди, четат с постоянно усърдие и необяснима преданост”, както гласи добре познато определение за класиката. И едва ли еротизмът, на места предизвикателен и прекомерен, с който комай е най-позната публично тя, е водещата измежду тези подбуди. Ала фактът, че книгата е най-позната с това лице, означава също така, че за мнозинството, включително и на подписалите писмото, е почти непозната.
А тя, подобно на мъжете и жените актьори върху Шекспировата сцена на света, има много роли.
Във „Встъпление” към Декамерон, воден от съчувствие, Джовани Бокачо уверява нещастно влюбените дами, че „ще изпитат удоволствие от разказаните забавни истории и едновременно с това ще намерят и полезни съвети, защото ще научат какво трябва да се стремят да избягват и как изобщо да постъпват”. Четивото може да осигури убежище от злините и несправедливостта в живота, утешение от неуспешни начинания или нещастие в любовта, развлечение в самотата. Тъй както римският поет Хораций съветва да съчетаваме приятното с полезното, така и новелите, които Джовани Бокачо предлага в своята книга, не са нито отказ от удоволствието, нито тържество на порока.
Играта на разказване в Декамерон повежда читателя по умерения „среден” път между желанието и въздържанието, както в литературата, така и в живота. Игра, в която литературата става законодателка на света. Картината на света, която стоте разказа в продължение на десет дни сглобяват, не е резултат на негово отражение, а на човешкото въображение. Едва ли този свят някога е съществувал точно по този начин; едва ли някой някога ще си представя света, в който новелите са създадени, по друг начин. Обещавайки удоволствие и полезни съвети с новелите, Бокачо подсеща читателя да дири многото лица на човешкото в нея: добродетелно и коварно, мамещо и измамено, влюбено и мразещо, наслаждаващо се и страдащо, състрадателно и присмехулно, остроумно и глуповато, жертвоготовно и злодейско, лицемерно и непресторено, и т.н. Но за да постигне това, той трябва да долови и да се наслади на разказваческото изкуство, на умелото превъплъщаване на повествователя в „гласовете” на отделните разказвачи, които превеждат читателя от „ада” на порочността до „рая” на добродетелността в човешкия свят. Така добрата литература обогатява индивидуалния опит с доброто и злото и разширява читателския светоглед. Играта на разказване в сборника е не само забавление за приятно прекарване на времето, но и екзистенциален залог за спасяване на човека от чумата на безразличието към ближния. Затова смятам за висше достойнство на Декамерон неговата сила да показва и чрез това да възпитава както умението да се разказват истории, така и да се възприема с внимание и разбиране разказаното. А то на свой ред възпитава умение и в реалния свят да разговаряме и да изслушваме другия. Умения, които правят произведението основополагащо в литературното образование на четящия човек.
Тъкмо към развиването на такива умения в учениците насочват и методическите цели и задачи, поставени в Програмата по литература за 8-ми клас. Затова изборът на конкретната новела за изучаване е съвсем уместен. В третата новела от първия ден султан Саладин пита мъдреца Мелхиседек коя от трите вери – юдейската, сарацинската или християнската – е истинска. В отговор Мелхиседек разказва притчата за трите пръстена. Един баща има трима синове и скъпоценен пръстен, който ще дари на този от тях, когото избере за наследник. Преди да напусне този свят, той поръчва две негови точни копия и така дарява по един еднакъв пръстен на всеки син. А те така и не могли да разберат кой от тях е истинският. Поуката е, че всяка от религиите е истинска за себе си, а всеки човек има правото да прави и отстоява своя личен избор, в което е същината на толерантността. Обратното на толерантността обаче е нетърпимостта, такава, каквато се насажда в подписката и съпътстващите я документи. Красноречив пример е превратното тълкуване на въпросната новела в писмото до г-н Бойко Борисов с изх. № 26/20.11.2017 г., направено така, както дяволът чете Евангелието. Според него притчата „метафорично ни казва, че има една най-ценна религия – юдаизмът (истинският пръстен) и две фалшиви религии – християнската и сарацинската (двата фалшиви пръстена)”. Първо, да се приписва на Бокачо склонност към апология на юдаизма е, меко казано, грубо невежество. Второ, позволявам си да припомня, че мотивът за трите пръстена присъства в редица знаменити произведения от европейската литература, със съответните вариации – като трите ковчежета на Порция във Венецианският търговец и трите дъщери на краля в Крал Лир на Шекспир, като тримата братя в Приказка за бъчвата на Суифт, отново като трите религии в Натан мъдреца на Лесинг и др. Във всяко от тях притчата учи на търпимост и стремеж към разбиране на другия или осмива нежеланието и неумението на човек да прояви тези качества.
Впрочем сегашният смешен поплак от страна на „възмутени граждани на Република България” не е нещо ново под слънцето. Самият Бокачо неведнъж е бил хокан и хулен от съвременниците си за това, че пише такива истории. Както възмутените наши съграждани със сигурност добре знаят, писателят се защитава в същата тази книга. В началото на четвъртия ден той разказва, в ролята си на повествовател, новела с притчов характер. Ето историята накратко. Един мъж овдовял и останал сам с двегодишния си син. Изпаднал в дълбока скръб, той раздал всичко, което имал и решил двамата да заживеят като отшелници на един планински връх. Смятал, че така ще откъсне детето от земните изкушения и ще насочи мислите и желанията му изцяло към бога. Слизал до Флоренция, когато се налагало да пазарува, но никога не водел момчето със себе си. Когато станал на осемнайсет години, момъкът убедил баща си, че е време да отиде с него. В града пред погледа му се разкрил чуден нов свят, но най-очарован бил от младите красавици. На въпроса „какво е това” бащата отговорил, че те са нечестиви сили и лоши неща, но синът настоявал да разбере как се наричат. За да не породи плътски желания у младежа, бащата отвърнал: „Викат им гъски”. Ала синът рекъл, че не е виждал „нищо по-хубаво и приятно от тях” и го умолявал „да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще имам грижата да я храня”. Тогава бащата разбрал, че „природата се оказала по-силна от неговия разум”. Такава е поуката, такъв е отговорът на Бокачо към тогавашните му корители. Дано и днешните негови морални съдници да ги разберат.
Но защо само към Декамерон да прилагаме критериите на подобен „здрав морал”? Какво биха казали възмутените граждани за Омировата поема Илиада, която се изучава в същия 8-ми клас, ако я съдят със същия си къс нравствен аршин? Нима не съзират в нея изобилие от стихове, детайлно описващи убийствата по време на война? Ето няколко примера само от началото на Пета песен:
55 Славният с копие син на Атрей, Менелай гръмогласен,
ядно напред го подгони, в гърба помежду раменете
с копие той го промуши и то през гръдта му излезе.
66 … с яд го прободе отдясно в бедрото и мигом премина
острият връх под костта пряко таза направо в мехура.
С вик на колени се смъкна Ферекъл, смъртта го забули.
72 Мегес Филеев, прочутият копиеборец, го погна,
с осторото копие в миг по главата в тила го удари.
То му езика подряза и спря между белите зъби.
Падна Педей и със зъби студеното копие стисна.
80 Както се беше затичал, улучи го в дясното рамо,
с меча си остър веднага отсече ръката му тежка.
Цялата в кърви облята, десницата падна в полето.
Мисля, че ако бранителите на детската психика и здравия морал са последователни, би трябвало да поискат забрана за изучаването и на Илиада в часовете по литература в осми клас заради например пораждане на желание за убийства и кръвопролития у подрастващите. А не го ли сторят, да признаят (поне пред себе си) двойния морал, от който се ръководят.
Не смятам, че е възможно някой умозрително да прецени – нито защитниците, нито противниците на изучаването на Декамерон в средното училище – доколко то би увредило психически и морално четиринайсетгодишните му читатели. Такава преценка е възможна въз основа на проучвания, анкети с ученици, с психолози, сексолози и други специалисти. Ала нито разполагам с такива, нито видях да бъдат цитирани в подписката подобни данни. Затова реших да потърся друго мнение и се обърнах към моите студенти по Западноевропейска литература, чиято възраст е 20-21 години. Попитах ги дали са съгласни с изводите, изложени в Откритото писмо срещу изучаването на Декамерон: „Първо, това е грубо посегателство срещу психиката на детето и подлежат на съдебно преследване онези, които са допуснали това произведение да бъде предмет на изучаване в българското училище. Второ, това е груба атака срещу здравия морал, в който искаме да се възпитават нашите деца. Това е съзнателно прокарвана политика на разлагане на морала на нашето общество”. Дали поради краткото време, с което разполагаха, дали защото повечето сметнаха, че въпросът не заслужава вниманието им, отговор дадоха само трима души. Два от тях са лаконични, като единият е категорично против подписката, а другият е колеблив: „по-скоро не изцяло да не се изучава Декамерон в училище”. Ала отговорът на Станислава Илиева, българска филология, III курс, съдържа неподправени и силни доводи, които оборват горните изводи и изобличават техния фалшив патос. Затова предложих да бъде публикуван изцяло.
Както видяхме в цитираните по-горе „изводи”, възмутените граждани искат съд за авторите на програмата по литература за 8-ми клас. Сякаш тези пазители на обществения морал все още живеят във времето на Флобер и Бодлер. Аналогията с XIX век обаче не се изчерпва дотук. Днешните съдници цитират четири от стоте новели в сборника и въз основа на тях искат оставки на висши служители в МОН. Далеч съм от мисълта да адвокатствам на това министерство, но не свидетелства ли искането на оставки за цели, далеч от загрижеността за опазването на детската психика и морал? Обратно към аналогиите. В бележките си за своя адвокат Бодлер недоволства, че процесът изважда 13 от контекста на общо стоте стихотворения в сборника и настоява: „Книгата трябва да бъде съдена като цяло; ясно е, че това е един ужасен морал”. И малко по-нататък: „Повече от 30 години литературата се ползва от свободи, които сега се опитват да накажат жестоко и изведнъж чрез мен. Справедливо ли е това?” Какво Ви е дала историята, от пожълтелите си страници, уважаеми господа историци?
В заключение ще припомня мисълта, че „Красотата е в погледа на гледащия”. И колкото е истина тя, толкова е истина и обратното: погледнеш ли творбата с мръснишки очи, само мръснишка ще ти се види. От нагласата на читателя зависи немалко как ще му въздейства творбата. Затова, драги възмутени граждани, не четете тази книга така, както не искате да я четат вашите дъщери и синове. Не служете на зле маскирани под благовиден предлог политики, ако наистина ви е грижа за децата на България. И назовавайте, най-вече пред тях, нещата с истинските им имена. За да не ви се смеят и децата. А най-добре им купете по едно луксозно издание на Декамерон и го прочетете цялото семейство по празниците. Весела Коледа!
Огнян Ковачев
e доц. д-р по Западноевропейска литература,
СУ „Св. Климент Охридски”
