Цочо Бояджиев, „Обратното на слънчогледа“, Издателство за поезия „Да“, С., 2017.
Томът с избрана поезия на философа Цочо Бояджиев проследява поетическите му търсения в годините и затвърждава мястото му на един от важните гласове в съвременното българско писане. Фотографският поглед, меланхолията, страстта към пътуването, склонността към равносметка, трансцендирането на Аза са само част от темите, които белязват тази значима антология.
Кристин Димитрова, „Когато пристигнеш, обади се”, изд. „Обсидиан“, С., 2017.
Новият сборник с разкази на Кристин Димитрова отново съдържа 21 истории, които – както и предишните – са по-скоро разкази за хората и какво им се случва, как го понасят или не го понасят, отколкото разкази за актуалното. Като на преден план са неочакваните обрати, изненадите, предизвикателствата от чисто езиково естество, така характерни за стила на писателката, както и онази възможна, макар и често пъти проиграна способност за обаждане и среща, която обещава взаимност и утеха.
Здравка Евтимова, „Юлски разкази”, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2017.
В традиционно силния за нея жанр на късия разказ Здравка Евтимова успява да създаде силни психологически истории, в които хуморът и тъгата, любовта и смъртта, щастието и болката структурират както сюжетите, така и самата стилистика на писане. И пак, както обикновено при нея, писането и тук е на ръба на реализма, едновременно суров, но и отворен към магическото по особен начин.
Захари Карабашлиев, „Хавра“, изд. „Сиела“, С., 2017.
Когато в една несигурна в себе си литература се появи книга като „Хавра“, започват трескави колебания: Това ли е наистина Романът, който чакахме? Ама не е ли прекалено разточителен? Дали тук-там не личат пукнатини в иначе стройния му повествователен корпус? Всеки има право да се съмнява, особено когато е изгубил способността си да приема чудото на добрата литература. Но критиката няма право да не вижда епическата мощ на този роман. Тепърва значението му ще нараства – ще бъде четен в цялата му диахронно-синхронна сложност, ще узрява литературноисторически… Романът на нашето време.
Владимир Попов, „Епилог. Избрани и нови стихотворения“, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2017.
В юбилейната книга за своята 75-годишнина Владимир Попов показа как почеркът на един „тих лирик“ не просто не се изхабява, а се самообновява в поредица от прозрения за силата на човека да живее с отсъствието на Другия така, че да умножава любовта. Тази книга ни отведе при едно смущаващо, стъписващо с етическата си голота литературоведско допускане: Дали смъртта на най-близките на поета не му дава шанс за ново лирическо писане? Дали в бездната на неописуемата загуба не трепти енергията на нови идеи? Книгата „Епилог“ може да бъде четена и така – като въздадена на поета благодат след сторената жертва, като тъмносветъл пролог към друго начало.
Петър Чухов, „AДdicted”, ИК „Жанет 45”, Пловдив, 2017.
Поезията на Петър Чухов съчетава ерудираността, играта с емблемите на лирическия канон, постоянното отместване и смяна на собствения стил. В „АДdicted” характерната иронична усмивка е добила макабрени очертания. Това е книга за живота като избледняла метафора, за живота като застой и безветрие, за живота без смърт и финални кулминации. Поетическата логика се движи от отчужденост към баналност – нещата, които ни изглеждат първоначално странни или налудни, внезапно се оказват продукти на обичайните прийоми на мисълта ни. Резките дедукции, които извършва поезията на Чухов, заедно с изработеността на езика, оставят усещането за докосване до словото на присмехулен мъдрец. Поезия, за която е важно не само как казва, но и какво казва.
Милен Русков, „Чамкория“, том I и II, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2017.
В родния контекст „Чамкория“ на Милен Русков е сред най-четените, най-обсъжданите и влиятелни книги за 2017 г. и безспорно романът само месеци след публикуването му вече е здраво вписан в културната тъкан на съвремието. Тук ще открием познатите похвати на Русков, препращащи към пукнатината между идиолекта и силните български традиции в прозата, между битовото и възвишеното, фикционалното и документалното. Подобно на „Възвишение“ отново езиковата ситуация в романа се превръща в успоредна, допълнителна интрига, която удвоява разказа за политическите събития от 20-те години на XX век през погледа на бай Славе Желязков. Заедно с историческите събития в „Чамкория“ се кръстосват индивидуалните склонности, стремежи, амбиции и отношения, които се пресичат по силата на залюляно хаотично махало – колкото произволно, толкова и фаталистки предопределено.
Тони Николов, „Българската дилема. Записки по нашето двумислие“, изд. „Хермес“, Пловдив, 2017.
Поизгубил своето значение с упадъка на традиционните медии и нашествието на Фейсбук, днес жанрът на публицистиката е във възход в България не на последно място и поради перото на журналиста и преводач Тони Николов. Тази книга, втора след „Пропуканата България“ (2015), събира най-добрите му текстове от неговата четвъртъчна рубрика в сайта „Портал Култура“. Ако най-важното качество за публицистиката е актуалните събития да се представят критично, към него Тони Николов добавя и две други качества: поглед към историята и една елегантна ирония без аналог в българския печат. Публицистика, но всъщност есеистична социология и социална философия.
Джонатан Суифт, „Избрана поезия”, подбор и превод от английски Евгения Панчева, Издателство за поезия „Да“, С., 2017.
Изданието е пример за това как трябва да се въвежда в превод поетическото творчество на един автор. То е двуезично, снабдено със солиден апарат от бележки и пояснения, както и с послеслов от съставителката, който въвежда в поезията на Суифт и в свързаните с нея контексти. Разбира се, сърцевината на книгата представлява чудесният превод на Евгения Панчева, която с това издание продължава последователните си усилия по представянето у нас на знакови имена и периоди от англоезичната поезия.
Ерих Ауербах, „Мимезис. Изобразяването на действителността в западноевропейската литература”, прев. от немски Жана Ценова , ИК „Изток-Запад“, С., 2017.
Книгата на Ауербах е едно от образцовите филологически съчинения на 20. в., появата й на български език ни дава възможност да повдигнем наново днес фундаменталните въпроси като: какво е световна литература, каква е съдбата на сравнителното литературознание, какви техники за контекстуален и стилистичен анализ са приложими, какво е бъдещето на филологията. Ауербах пише „Мимезис” (1946) в Истанбул по време на емиграцията си, политическият контекст на възникване на книгита не бива да се изпуска при прочита на прецизните и виртуозни интерпретации по творби на Омир, Данте, Рабле, Бокачо, Сервантес, Шексипр, Мопасан, Волтер, Шилер, Флобер, Зола, М. Пруст и В. Улф. Книгата е добър повод да се върнем не само към съкровищницата на европейската литература, но и към концептуалните фигури за нейния прочит, завещани ни от Ауербах.
Инна Пелева, „Георги Марков. Снимки с познати”, изд. „Кралица Маб”, С., 2017.
Впечатляващият труд на Инна Пелева почива върху характерните за научния й почерк подходи, но тук, може би заради самата материя, някак още по-ярки и плодоносни. Едновременно детайлно приближено и аналитично дистанцирано от своя обект, почти енциклопедично заради огромната фактология, но и непоклатимо концептуално, изследването извършва впечатляваща реконструкция не само на творчеството и битието на Георги Марков, но и на целия социокултурен и литературен контекст от втората половина на миналия век. То е важно и с още нещо – защото представлява опит (при това оголен в книгата, самоизследващ се) да бъде разбрано недалечното минало, което все още е част от биографичния опит на мнозина от нас, но и се нуждае от рационализиране и осмисляне.
Никола Георгиев, „Литературна теория. Питания и изпитания”, изд. „Изток – Запад”, С., 2017.
Внушителният обем на тази книга отговаря на значението, което имат научните трудове на Никола Георгиев в българската хуманитаристика вече няколко десетилетия, както и на влиянието, което оказват върху няколко поколения български литературоведи. Томът (първият от предвидените от издателство два с избрани текстове на учения) събира изследвания, създавани в голям диапазон от време – от вече класическия „Анализ на лирическата творба” до програмата на т. нар. „разграничително литературознание”, написана доста по-късно. Значението на изданието се състои не само във факта, че събира на едно място тези важни текстове, а най-вече в това, че наново ги контекстуализира. Така доказва, че авторитетът им остава непоклатим, и учи на онова, което е в сърцевината на изследователския почерк на Никола Георгиев – човешка и научна етичност; неизчерпаемо любопитство; неуморен дух.
