Театралното събитие на 2017

1. Кои са според Вас събитията на театралната 2017? 
2. Как бихте определили театъра и театралния живот в България през 2017?
3. Какъв театър бихте искали да гледате през 2018?

С тези три въпроса на нашата традиционна новогодишна Театрална анкета се обърнахме към 11 театроведи, театрални изследователи и театрални критици:

ЗОРНИЦА КАМЕНОВА, театровед, театрален критик

1. Едни от най-интересните представления за мен през изминалата 2017 г. са „Танцът Делхи“ и „Последното изкушение“ в Народен театър „Иван Вазов“, „Авеню Q” в Столичен куклен театър, а от чуждите продукции съм впечатлена от „Дневникът на един луд“, моноспектакъл на унгарския артист Тамаш Керестеш, гостувал в рамките на „Световен театър в София“. Общото между тях е, че намират „златната среда“ между високо художествено ниво и комуникативност.
2. Затворен, локален, оцеляващ, развиващ се по инерция. С малки изключения.
3. Смел, неочакван, добре разказващ и искрен в посланията и внушенията си.

АСЕН ТЕРЗИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Допаднаха ми различни представления от българския афиш, но бих откроил две, защото те демонстрират не просто качествен театър, но също потенциала и умението на екипите, стоящи зад тях, да реализират амбициозни и нелеки проекти. „Авеню Q” в Столичния куклен театър, заради смелостта да се постави безкомпромисно американски мюзикъл, като се привлече дори режисьор от Бродуей. „Танцът Делхи“ в Народния театър, заради смелостта да се качи, отново безкомпромисно, на голяма сцена толкова необичайна, оригинална и провокативна към нагласите на публиката съвременна пиеса.
2. Като колебаещ се – ту търсещ, ту само лутащ се.
3. С присъствие. Такъв, който няма да ме тласка да си мисля за други неща, докато гледам.

ИНА БОЖИДАРОВА, филолог, театровед, театрален критик

1. Събитие, което наистина е знак за дългоочаквана нова вълна в театралния ни живот, за мен е безспорно спектакълът „Танцът Делхи“ на режисьора Галин Стоев на сцената на Народен театър „Иван Вазов“. Другото събитие, което както тази, така и през изминалите години ни среща с избрани спектакли от световния репертоар, си остава „Световен театър в София“. Тази година най-силният спектакъл от програмата му беше моноспектакълът на Тамаш Керестеш „Дневникът на един луд“. Не искам да пропусна и Иво Димчев с новия му музикален пърформанс „Songs from my Shows”.
2. Не бих отличила с нищо театралния живот на 2017 г. от този през 2016 г. например. Общият пейзаж е почти същият. Появяват се нови заглавия, кои по-добри, кои не толкова. Генерална промяна няма нито във финансирането, нито в репертоара, нито в сценичния език (с познатото ни разнообразие) на новите спектакли. Изключвам вече цитираните по-горе представления.
3. Интересен, многолик, провокативен, който ще ми открие нови светове, ще зададе въпроси, ще ме развълнува.

ИЛКО ГАНЕВ, театровед, театрален критик

1. Безспорно отбелязването на 25-годишнината на най-големия театрален фестивал в България е едно от значимите театрални събития за 2017. „Танцът Делхи“ на Галин Стоев се появи четири години след последната премиера на режисьора в България и постави важни въпроси, както пред трупата на Народния театър, така и сред всички, които наблюдавахме и следихме процеса.
2. В театралната 2017-а станахме свидетели на разместващи се пластове, на преоткриване на ценности и отделни творци, които по един или друг начин реализираха своите постижения на сцената. За съжаление, цялата театрална картина в България остава все още неубедителна и предвидима.
3. Ако 2018-а ни предложи повече млади хора в театъра, повече изненадващи идеи, по-смели текстове и решения и по-сериозен бюджет за реализацията на всичко това, то тя би била една добра година за българския театър.

НИКОЛАЙ ЙОРДАНОВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Бих отличил три спектакъла – в началото на 2017 г. излезе премиерата на „Еквус“ от Питър Шафър, режисьор Стайко Мурджев в Младежкия театър; почти по същото време се появи на сцената на Столичния куклен театър мюзикълът „Авеню Q“, съвместен българо-американски проект; а в края на годината спектакълът на Народния театър „Танцът Делхи“ от Иван Вирипаев на режисьора Галин Стоев ми направи силно впечатление. Те са много различни като видове театър, различни като режисьорски подходи и стилистики, но това са три спектакъла, в които видях театър, който ми харесва, при това направен професионално и много креативно. От чуждите гостувания не бих искал да пропусна унгарския спектакъл „Дневникът на един луд“ по Гогол на режисьора Виктор Бодо с незабравимото изпълнение на актьора Тамаш Керестеш.
2. Театралният живот в страната, погледнат като цяло, се случва на приливи и отливи – затова всяка генерализираща оценка ще е повърхностна. И все пак едно е напълно сигурно – силните спектакли, които могат да комуникират с по-интелигентната и по-чувствителна публика, са неизмеримо по-малко в сравнение с жълтата маса, която залива сцените (по подобие на жълтата преса, която залива читателите), и която се задоволява единствено с високия приход от билети. Парадоксът дори е още по-голям, защото има и голяма сива маса от театрални постановки, които не са нито креативни, нито комерсиални. Такива продукции са някак си самодостатъчни, а и не е ясно на кого точно са нужни, освен на собствените си създатели. Това е вторият проблем, който искам да посоча.
3. Надявам се все пак да се появят спектакли, носещи духа, динамиката на времето и развиващи театралния език. Надявам се също така те да провокират и ново писане на текстове за театър, защото между българската драма и сцена все още зее пропаст, която се отвори някъде през 80-те години на миналия век.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА, театровед, театрален изследовател и критик

1. Събитията на театралната 2017-а за мен са „Танцът Делхи” от Иван Вирипаев на режисьора Галин Стоев в Народния театър; „Еквус” от Питър Шафър в Младежкия театър в постановката на Стайко Мурджев; ярката съвместна работа на сценографа Марина Райчинова със същия режисьор във „Франкенщайн” в Театър „София”; мюзикълът „Авеню Q“ в Държавния куклен театър, реализиран като българо-американски проект; юбилейното 25-о издание на най-авторитетния театрален форум у нас – Международния театрален фестивал „Варненско лято” и включването на представлението „F63.9“ на Derida Dance Company с хореограф Живко Желязков в класацията ТОП 20 за най-добрите танцови спектакли в Европа на платформата за съвременен танц Aerowaves – Dance across Europe. От международните събития на българската сцена през 2017 г. бих отделила силния моноспектакъл „Дневникът на един луд” на унгарския актьор Тамаш Керестеш (режисьор Виктор Бодо) и танцовия спектакъл на Чой Ка Фаи „Софтмашина: Рианто и Сурджит” от програмата на МТФ „Варненско лято” и на Световен театър в София и танцовото представление „Judson Church is Ringing in Harlem (Made-to-Measure)” на американския хореограф и танцьор Тражал Харел, показано в рамките на програмата „Мигриращото тяло” на ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс.
2. Като спокоен и устойчив – както в добрите, така и в лошите си практики. Но непременно бих откроила и някои интересни замисли и предизвикателства – както за публиката, така и за теоретично и критическо разглеждане (което безспорно е особено привлекателно): два спектакъла върху нови текстове на Иван Вирипаев, поставени на две софийски сцени от режисьори като Галин Стоев и Явор Гърдев, завръщането на „Сфумато” към Достоевски с нова програма, поставянето на нова холандска пиеса от наскоро много успешно дебютирал млад режисьор.
3. Разнообразен и направен с позиция, замах и амбиции.

РУМЯНА НИКОЛОВА, театровед, театрален изследовател и критик

1. Изборът ми няма претенция за представителност, тъй като голяма част от любопитните театрални проекти все още не съм видяла. Моите вълнуващи театрални преживявания бяха свързани с международни проекти: гостуването на спектаклите „Дневникът на един луд”, реж. Виктор Бодо; „Софтмашина: Рианто и Сурджит”, реж. Чо Ка Фаи; „Кино на живо”, реж. Брент Грийн и Сам Грийн; „Judson Church is Ringing in Harlem (Made-to-Measure)”, хореограф Тражал Харел. Макар и в много различни естетики, общото между тях е оригиналността в мисленето и сценичната изразност. Присъствието им на българската сцена разширява театралната култура, познание и хоризонт. От програмата на българския театър бих откроила спектаклите: „Танцът Делхи“, реж. Галин Стоев (мисля за това представление като цялостен жест, от който българската сцена имаше нужда, представление, което, след като те развълнува и разтърсва, те кара дълго време да изпитваш радост от срещата с него) и „Кралят елен“, реж. Анастасия Събева, заради богатата изразност, интелигентното чувство за хумор и най-вече заради младите актьори със завидна движенческа и музикална култура. Спектакъл, който радва и вълнува.
2. Театралният живот, от една страна, става все по-богат – гостувания, интердисциплинарни проекти, фестивали…, от друга, проблемите му са с ефекта на дежавю и с такава давност, че е натъжаващо да ги преповтаряме… Все пак това, което на мен ми липсва, е дебатът и дискусията по значими теми както от сцената, така и в рефлексията към нея.
3. Изненадващ, вълнуващ, изобретателен, смислен…

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА, театровед, театрален критик

1. Добрите постижения на българския театър през изминалата година според мен са „Танцът Делхи“ с реж. Галин Стоев, „Пияните“ с реж. Явор Гърдев; „Женитба“ с реж. Елена Панайотова; очаквам с нетърпение да гледам „Бесове“ с реж. Иван Добчев и „Щастливият Бекет“ с реж. Марий Росен. Сред важните представления за годината са „Вишнева градина“ на руския режисьор Василий Сенин в Плевенския театър и „Момчето на последния чин“ с реж. Крис Шарков в Пловдивския театър. Тази година имаше силни гостувания и на международни продукции, като събитийните за мен бяха моноспектакълът на унгарския актьор Тамаш Керестеш „Дневникът на един луд“, „Кино на живо“ на американския тандем Сам Грийн и Брен Грийн, „Софтмашина“ на сингапурския хореограф Чой Ка Фаи – и трите като част от Световен театър в София/МТФ „Варненско лято“; въздействащите „Райски места“ на френския хореограф Кевин Джийн, който гостува на „Антистатик“; танцовият спектакъл „Майка“ на белгийската компания „Peeping Tom“, представен от One Dance Week, вълнуващият танц на американския хореограф Тражал Харел в „Judson Church is Ringing in Harlem“, представен от ДНК. Важни въпроси повдигна в своите лекции и разговори немският режисьор и композитор Хайнер Гьобелс, който беше гост на АСТ Фестивала за свободен театър. Отделно много ме радва световният успех на Иво Димчев със „Songs from my Shows”, сега „Sculptures”, както и фактът, че Галин Стоев става директор на Националния театър на Тулуза във Франция.
2. Театралният живот в България изглежда много активен и наситен с продукции, които в по-голямата си част демонстрират рутинно творчество и буксуват в некреативно управлявани структури. Интересна е появата на няколко млади екипа – като този на „Кралят елен“ с реж. Анастасия Събева или на „Без изход“ на Театър „Друга линия“ с реж. Дарий Чавдаров. Те са много свежи присъствия, които проявяват нагласи за нова рефлексия върху смисъла на съвместната работа в театъра и търсене на осъвременено актьорско поведение.
3. Погледът към 2018 г. в момента изглежда много затормозен заради културния шок от резултатите от конкурса на Национален фонд „Култура“ за културната програма на предстоящото председателство на ЕС. Те показаха една системна стратегия за посичане на съдържателното и организационно развитие на културните организации и събития, било в театъра или в други сектори. В крайна сметка искам да гледам театър, който уважава самия себе си и своята публика и си поставя високи цели.

АЛБЕНА ТАГАРЕВА, театровед, театрален критик

1. 2017 беше година, изпълнена с много международни събития най-вече в полето на съвременния танц. Преди това бих искала да откроя спектакъла „Дневникът на един луд” на Виктор Бодо, носител на Европейската театрална награда „Нови театрални реалности“ 2016 г. Представлението беше част от международната селекция на МТФ „Варненско лято” и Световен театър в София. Това беше една изключителна възможност за българската публика да се срещне с актуалните тенденции в съвременното театрално изкуство. Гостуванията, които бих нарекла събития, определено са Peeping Tom с „Майка” и Широ Такатани с „Хрома” в рамките на десетия One Dance Week, както и спектакълът на Чой Ка Фаи „Софтмашина: Рианто и Сурджит” – част от програмата на МТФ „Варненско лято”. Платформата на ДНК – Пространство за съвременен танц и пърформанс „Мигриращото тяло” и през тази година продължи да ни среща с изключително любопитни и впечатляващи проекти, един от които беше Judson Church is Ringing in Harlem (made-to-measure) на хореографа Тражал Харел.

Извън събитията представления бих искала да откроя едно изключително важно постижение за независимата сцена, а именно напредъка в реализирането на проекта „Топлоцентрала” – център за съвременни изпълнителски изкуства.

2. Личното ми мнение е, че танцовата сцена се развива много по-динамично и предлага големи възможности както за обмен между артистите и различните практики, така и възможност за зрителите да се срещат все повече с представления на артисти от цял свят. За тази динамика определено допринася устойчивото развитие на фестивалите и възможностите за международни партньорства.
3. Вълнуващ, кореспондиращ със съвременния ритъм на живот.

РОМЕО ПОПИЛИЕВ, театровед, театрален изследовател и критик

1. Събития нямаше, но имаше добри, приятни спектакли – и защо да ги споменаваме; нека ги щадим; не са нито толкова малко, нито толкова много – на които можеше да се отиде, без да се съжалява за изгубеното време. Това прекарано време, да се надяваме, ще остави поне някакви бегли следи у нас, към които по-късно повече или по-малко да се връщаме и те да пораждат носталгия към миналото. Разбира се, с течение на времето, по едни или други причини, някои спектакли могат да се окажат дори по-значими, отколкото са изглеждали; да станат, така да се каже, събития със задна дата. Божа работа. Иначе събитието означава нещо ново, но какво да се прави – новото няма вече достатъчното време да се случи и възприеме.
2. Като обикновен: работа, работа и пак работа.
3. По-рисков, но и по-успешен в своя риск. По-разнообразен и разчупен като форми и език, защото ако повторението е майка на знанието, то пък е мащеха за изкуството. Но като че ли по-реалният въпрос днес е: Какъв театър искат да гледаме?

МИЛЕНА МИХАЙЛОВА, театровед, театрален критик

1. За събития на 2017 г. определям театралните спектакли и други културни изяви, които провокират с различността си, с дълбочината си, променят светогледи, създават свои публики, изненадват и очароват зрителите на много нива, правят всички ни съпричастни. Изложбата на Улай във „Виваком артхол“ е такова вълнуващо събитие. Сред запомнящите се пърформанси за мен са: „HYSTER“ на Младен Алексиев в ДНК – заради взаимността и новите изразни пътища, по които води актьорите си; „Потоци на паметта“ – вербатим и сетивен пърформанс на режисьорите Милена Станойевич и Неда Соколовска, представящ една от живите „рани“ на София – изоставената стара баня в „Овча купел“, превръщащ и зрителите в чувствителни и развълнувани участници; „Поколение Ь“, реж. Н. Соколовска в „Червената къща” – интересен и необходим пърформанс, заради стремежа да освети човешки противоречивото време на прехода у нас и да сподели „лицата“ на младите човеци, израснали в онова  размирно време; пърформансът-променада „Което остава“ (съвместна инициатива на Студио за документален театър Vox Populi – реж. Н. Соколовска, и Екологично сдружение „За Земята“ – искам да съм част от него пак и пак… заради вслушването в истински вълнуващи истории за хората, събиращи боклука на София, като така прехранват семействата си, обитаването на жива и вълнуващо променяща се „сцена“ и срещата със сърцати актьори/човеци. През 2017 г. ме вдъхновиха още и „Еквус“, реж. Стайко Мурджев, „Ако нямах лоши сънища“, реж. Лилия Абаджиева, „В очакване на Годо“, реж. Деян Донков, „Добре дошли в България“ от Здрава Каменова и Гергана Димитрова, реж. Г. Димитрова, и „Танцът Делхи”, реж. Галин Стоев. Истински ценно културно събитие са и новоиздадените книги „История на сценографията“ от проф. д-р Васил Рокоманов и „Що е то съвременен танц“ от Ани Васева.
2. Вдъхновение, идейност и активност задвижват наблюдаваната от мен театрална 2017-а. Наред с два важни юбилея – 120 години от основаването на Националната художествена академия и 70 години от създаването на специалност „Сценография“ в НХА, 2017 беше оживена с ценна среща-разговор с известния съвременен артист Франк Уве Лайзипен – Улай, с интересна научна конференция: „Актуални тенденции в съвременната сценография. Отражения в образованието по сценография“, също и с публичната лекция на Хайнер Гьобелс „Естетиката на отсъствието“. Платформата за документално изкуство В/ХОД ме развълнува с модула „В/ХОД назад” – серия от тематични събития, посветени на 90-те години, включително и прожектирането на емблематични за този период театрални спектакли и среща с техните създатели. МТФ „Варненско лято“ се отличи със значимата си международна програма – „Софтмашина: Рианто & Сурджит“, „Ужасената душа: Макбет“, „Дневникът на един луд“ и др. Филмът за Юлия Огнянова „Това име го забравете“, реж. Боян Папазов, също е един от стойностните мигове, които изживях през 2017.
3. Бих искала да гледам повече социално ангажиран и разнороден като театрални естетики театър в България, вдъхновение и за мисълта, и за душата!

МИХАИЛ БАЙКОВ, театровед, театрален критик

1. Считам, че за разлика от предходни години, когато трудно можех да посоча интересни спектакли от театралния репертоар, 2017 г. е някак по-благосклонна в това отношение. Мисля, че можем да споменем „Танцът Делхи“ с реж. Галин Стоев и „Калигула“ с реж. Диана Добрева в Народния театър. „Еквус“ в Младежкия театър и „Франкенщайн“ в Театър „София“ – и двата спектакъла на режисьора Стайко Мурджев. „Саломе“ на Диана Добрева в Театър „Българска армия“ и „Пияните“ на Явор Гърдев в „Зад канала“. Важна е появата и на новата програма на Маргарита Младенова и Иван Добчев по Достоевски – „Изгонване на бесовете“.

Важно в международен план беше и гостуването на „Дневникът на един луд“ на режисьора Виктор Бодо – моноспектакъл на талантливия Тамаш Керестеш. Не мога да пропусна и 4-тото издание на „Метрополитън опера на живо от Ню Йорк“ с тройното присъствие на Соня Йончева в репертоара на сезона – шеметен успех за българското сопрано. Отново в международен аспект, най-голямата платформа за съвременен танц Aerowaves – Dance across Europe нареди за първи път в класацията си ТОП 20 за най-добрите танцови спектакли в Европа спектакъла „F63.9“ на Derida Company с хореограф Живко Желязков, класирайки го измежду 637 кандидатстващи.

Юни 2017 г. отбелязахме четвърт век на най-престижния фестивал за театър в България – „Варненско лято“.

През тази година се честваха и три куклени юбилея – 70 години на Пловдивския куклен театър, 60 години на Старозагорския и на Ямболския куклен театър. Последните два освен юбилей на театрите имаха и кръгли годишнини на фестивалите, които организират: 10-о издание на Международния куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ в Стара Загора и 20-о издание на Националния куклено-театрален фестивал „Михаил Лъкатник“ – Ямбол. 2017 беше и годината на най-стария куклен фестивал – триеналето „Златният делфин“ във Варна.

2. Считам за положителен факта, че през изминалата година се завърнаха и поставяха на българска сцена режисьори като Явор Гърдев и Галин Стоев, както и посягането върху текстовете на Вирипаев. Намирам за важно и връщането на Основната програма на ТР „Сфумато“ с ревизията върху Достоевски. В независимия сектор също се случиха интересни събития и дискусии, проведоха се любопитни фестивали, което направи картината на театралния живот по-пъстра.

Разчитам както всяка година и през 2018 г. българският театър да запази своята линия на доброто средно ниво в постановъчната практика и по възможност да го надгради. Ще продължавам да очаквам появата на силни заглавия, в това число посягането към класически, емблематични за европейския и световен театър текстове. Отново се надявам да гледаме честен, смел и добре направен театър.

Анкетата подготви КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА